ИЗБОР Антиутопия Беше му топло. Не винаги. По-скоро понякога. Както сега. И тъмно беше, но тъмнината бе нещо нормално. Поне засега. Неприятно му беше, че няма глас. ... В първия момент, в който се осъзна, това го потресе. Явно отскоро се е наложило тези като него да изгубят гласа си. Или отскоро се беше появил гласът. Но имаше ясното усещане, че трябва да има глас и то веднага. Естествено не се примири. По-точно направи това, което искаше, а не обратното, защото обратното не съществуваше. Засега. Това също беше ясно. Но неизменно приближаващата примиреност го дразнеше, защото беше ненужна и чужда. Непримирението повлече незабавни последици. Веднага щом се опита да каже нещо на невинаги топлата тъмнина, почувства, че е сгрешило. Получи си тутакси своето първо наказание - неясно защо, се случи неясно какво, но неприятно. Много даже. Толкова, че се о пита да се дърпа и да се отблъсква от тъмнината, която вече беше станала по-хладна. Но не и по-светла. Отблъскването не доведе до нищо, защото беше тясно. Точно толкова, колкото трябва, за да го укроти, но не и да го накара да се откаже. Ясно го разбра, защото тъмнината след като захладня още малко и го попритисна още малко, остана безразлична към по-нататъшните му напъни да каже. Учудването му беше не по-малко от тогава, когато откри безгласието си. Как е възможно да не те слушат, когато казваш? Та това не са причина и следствие, а просто две едновременни следствия на една и съща причина - тази, която го беше накарала да каже. Но явно връзките причина-следствие' и причина-следствие'' не бяха еднакво дълги, а между причината и слушането се беше вмъкнало неясно как някакво следствие, което страшно много държеше то да е причината, и то по-важната за слушането.