ДЕН 2: САН ФРАНСИСКО 14 Юни, 1979 1. Проект Ейми Не би било етично да се твърди, както някои приматолози по-късно направиха, че Питър Елиът трябвало "да се измъкне от града" през юни 1979. Мотивите му, също както и планът зад решението да замине за Конго, са известни на много хора. Професор Елиът и екипът му бяха взели решение да заминат за Африка най-малко два дни преди Рос да му телефонира. Вярно е обаче, че Питър Елиът беше обект на яростна атака: от вътрешни групи, от пресата, от академичните си колеги и дори от членове на собствения му факултет в Бъркли. Към края Елиът дори беше обвинен, че е "нацистки престъпник" замесен в "изтезания на неми [sic] животни". Не би било преувеличено да се каже, че през пролетта на 1979 година Елиът беше принуден да води битка за професионалния си живот. А изследователската му дейност беше започнала съвсем обикновено, дори може да се каже до известна степен случайно. Питър Елиът беше двадесет и три годишен дипломант в антропологическия факултет в Бъркли когато за пръв път прочете за горилата с амебна дизентерия преместена от минеаполиската зоологическа градина в института по ветеринарна медицина в Сан Франсиско за лечение. Това беше през 1973 година, в първите вълнуващи години на изследването езика на животните. Идеята, че животните могат да се научат да говорят, датира много отдавна. През 1661 година Самуел Перуз видял едно шимпанзе в Лондон и записал в дневника, че то "прилича на човек по страшно много неща... Мисля, че то вече разбира доста английския език и аз съм склонен да считам, че то може да се научи да говори или да прави знаци." Друг автор от седемнадесети век отива дори още по- далеч с думите "Маймуните и бабуините... могат да говорят, но не го правят от страх, че ще бъдат експлоатирани и принудени да работят." Но въпреки това опитите през следващите триста години да се обучат маймуните на човешка реч търпят провал след провал. Те достигат кулминацията си при амбициозния проект на една семейна двойка от Флорида, Кийт и Кати Хейс, които в началото на петдесетте в продължение на шест години отглеждат шимпанзе на име Вики сякаш тя е човешко дете. За това време Вики научава четири думи: "мама", "папа", "чашка" и "горе". Произношението й обаче било много затруднено и напредъкът й много муден. Трудностите й при обучението станали причина за нарастващото убеждение сред учените, че човекът е единственото животно способно да говори. Едно обобщение на всичко това е мисълта на Джордж Гейфорд Симпсън : "Езикът е... най-характерната черта на човека: всички нормални хора говорят; никое друго животно не е способно на това". По онова време това твърдение изглеждало толкова непоклатимо, че в продължение на петнадесет години никой не си прави труда да обучава маймуните на човешка реч. През 1996 година обаче едно семейство в Рино, Невада, Беатрис и Алън Гарднър, проучва филми с говорещата Вики. Те забелязали, че Вики е не толкова неспособна да говори, колкото среща големи трудности с произношението. Направило им впечатление, че движела устните с огромно усилие, докато жестовете й били плавни и силно изразителни. Очевидният извод бил, че трябва да се опита езикът на жестовете. И през юни 1966 година семейство Гарднър започва да обучава едно малко шимпанзе на име Уошу, на американския език на жестовете (Еймслан), стандартизирания език за глухонемите. Уошу показала забележителен напредък с езика на глухонемите: през 1971 година вече имала речник със 150 знака, които използвала при разговор. Тя също така съставяла нови комбинации от думи за неща, които до този момент не била виждала; когато за пръв път й показали диня, тя сигнализирала "воден плод". Работата на Гарднър влизала в остро противоречие с всичко утвърдено до този момент; оказало се, че броят на учените, заложили на невъзможността маймуните да се обучат на човешкия език, бил огромен. (Както веднъж един изследовател се изразил: "Господи, само като си помисля за всички онези авторитети вписвани във всички училищни учебници в продължение на десетилетия, и всички твърдят в един глас, че човекът е единственото същество, способно на езикова комуникация. Какъв хаос.") Уменията на Уошу провокирали провеждането на множество експерименти свързани с езиковото обучение. Едно шимпанзе на име Люси било обучено да комуникира посредством компютър; друго, на име Сара, било научено да ползва пластмасови маркери върху дъска. Били изследвани и други видове маймуни. Един орангутан на име Алфред започнал обучението си през 1971 година; през 1972 една равнинна горила на име Коко; а през 1973 Питър Елиът започнал с една планинска горила на име Ейми. При първото си посещение в болницата при болната Ейми той заварил едно патетично дребно създание, натъпкано със седативи, и привързано към болничното легло с ремъци. Той я погали нежно по главичката и тихо изрекъл: "Здравей, Ейми, аз съм Питър." Ейми мигновено го захапала до кръв. Това неблагоприятно запознанство положило началото на единствената успешна изследователска програма. Вече през 1973 година била добре усвоена основната техника на обучение, наречена залепване. На животното бил показван обект и изследователят мигновено притискал ръката към правилния символ, докато асоциацията не бъдела добре закрепена. Последващите тестове потвърдили, че животното разбирало значенето на символа. Но макар и основната методология да била възприета, то прилагането й ставало в среда на изключително изострена конкуренция. Изследователите се конкурирали в степента на възприятие на символите, или активния речник. (Сред човешките същества активният речник се счита за най-добрата мярка за интелигентност.) Скоростта на възприятие на символите може да се приеме като мярка или за уменията на учения или за интелигентността на животното. Вече било установено съвсем ясно, че различните маймуни притежават различни индивидуалности. Или както го коментира един изследовател: "Тези изследвания са вероятно единствената област, в която академичните клюки се концентрират върху студентите, а не върху преподавателите." В изпълнения с все по-нарастваща конкуренция и научни дрязги свят на изследване на приматите вече се носели клюките, че Люси била пияница, че Коко бил много лошо възпитан, че Лана силно навирила нос от оказваното й внимание ("тя работела единствено в присъствието на интервюиращ"), и че Бъд бил толкова глупав, че трябвало да го прекръстят на Тъп. На пръв поглед може да изглежда странно, че Питър Елиът трябва да попадне под такава атака, защото този красив и доста стеснителен мъж - синът на един библиотекар от областта Марин - бил успял да избегне полемиките през годините си на работа с Ейми. Публикациите на Елиът били добросъвестни и сдържани; прогресът му ил добре документиран; той не търсел крещяща известност и не бил сред онези учени, които давали мило за драго, само да могат да изкарат маймуните си на шоуто на Карсън или Грифин. Но предпазливите маниери на Елиът прикриваха не само могъщ разум, но и една бясна амбиция. Той избягваше полемиките само защото нямаше време за тях; в продължение на години той бе работил до смърт нощем и в съботните и неделните дни, докарвайки до полуда екипа си и Ейми. Биваше го страшно много да прави бизнес с науката и да си осигурява финансиране; на всички научни конференции, посветени на бихейвиоризма на животните, където останалите се показваха по джинси и спортни ризи, Елиът пристигаше в костюм с жилетка. Елиът бе решил да стане най-добрият изследовател на маймуните, а за Ейми бе отредил ролята на най-напредналата маймуна. Елиът успя да постигне такъв успех в набирането на средства за проектите си, че през 1975 проектът Ейми имаше годишен бюджет от 160 00 долара и научен екип от осем души, включително и специалист по детска психология и един компютърен програмист. Един учен от института Берген по-късно каза, че движещата сила на Елиът се корени във факта, че "той е добро вложение; например, проектът Ейми получи петдесет процента повече компютърно време за нашите пари, защото той работеше на общия терминал нощем и в съботните и неделните дни, когато машинното време струваше най-евтино. Той беше изключително икономичен. И самоотвержен, разбира се: Елиът очевидно не се вълнуваше от нищо друго, освен от работата с Ейми. Това го правеше особено мъчителен за разговор, но пък за сметка на това винаги можехме да разчитаме на него. Трудно е да се види кой наистина блести; по-лесно е да се разбере кой е тласкан от неукротим стремеж, което в крайна сметка може да се окаже далеч по-важно. Ние очаквахме големи неща от Елиът." Трудностите на Питър Елиът започнаха сутринта на 2 февруари 1979. Ейми живееше в един караван на територията на студентското градче в Бъркли; тя обикновено прекарваше нощите си сама, и на следващата сутрин биваше особено мила и прочувствена. Но тази сутрин специално персоналът от проекта Ейми я завари в едно нехарактерно за нея мрачно настроение; тя беше раздразнена и със зачервени очи; държеше се така, сякаш се бяха отнесли с нея по някакъв неприятен начин. Елиът усети, че нещо през нощта я беше обезпокоило. И когато я запита, тя започна да повтаря символите за "сън кутия", нова двойка думи, чието значение той не можеше да схване. Това само по себе си не беше необичайно; Ейми непрекъснато правеше комбинации от двойки думи, които не бяха лесни за дешифриране. Само преди няколко дни тя ги бе изненадала с "крокодилско мляко". Най-накрая се досетиха, че млякото й се бе вкиснало, и тъй като не обичаше крокодилите (които впрочем познаваше само от снимки), тя по някакъв начин бе решила, че вкиснатото мляко е "крокодилско". Сега пък говореше за някаква "сън кутия". Отпървом си помислиха, че може да става дума за леглото й, напомнящо на гнездо. Оказа се обаче, че тя използва думата "кутия" в обичайния й смисъл, за обозначаване на телевизора. Всичко в каравана й се управляваше от компютър двайсет и четири часа в денонощие. Направих проверка да видят дали телевизорът не е бил включен през нощта, нарушавайки съня й. Тъй като Ейми обичаше да гледа телевизия, имаше вероятност да е успяла да го включи сама. Но Ейми беше мрачна когато провериха телевизора в каравана. Ставаше ясно, че тя имаше нещо съвсем различно на ум. Накрая откриха, че "сън кутия" всъщност означава "сън картини". И когато я запитаха какви са тия сънни картини, Ейми сигнализира, че те били "лоши картини" и "стари картини", като "карат Ейми плаче". Тя беше сънувала. Фактът, че Ейми беше първият примат, разказал за сънищата си, доведе до еуфория екипа на Елиът. Еуфорията обаче не трая дълго. Макар и Ейми да продължи да сънува и следващите нощи, тя отказваше да обсъжда сънищата си; в действителност тя изглежда считаше учените за виновни за тези нови и смущаващи посегателства в душевния й живот. И което беше още по-лошо, поведението й след пробуждане започваше да се влошава с всеки изминал ден. Коефициентът й на усвояване на нови думи падна от 2,7 на седмица до 0,8; а темпото на спонтанно формиране на думи спадна от 1,9 до 0,3. Диапазонът от време, през който поддържаше вниманието си будно към даден предмет или проблем, намаля наполовина. Резките промени в настроението й се увеличиха; хаотичното и немотивирано поведение стана обичайно; емоционалните избухвания зачестиха всеки ден. Ейми беше висока четири фута и половина, и тежеше 130 паунда. Беше изключително силно животно. Екипът започна да се тревожи дали в случай на необходимост може да се справи с нея. Отказът й да обсъжда сънищата си с тях ги обезсърчаваше. Те опитаха различни научни подходи; показваха й картини от учебници и списания; включиха окачените на тавана видеомонитори в денонощен режим на работа, в случай че направеше някакъв важен знак докато беше сама (подобно на малките деца, Ейми често "разговаряше със себе си"); те дори предписаха поредица от неврологични изследвания, включително ЕКГ. Накрая успяха да разбудят интереса й с рисуването с пръсти. Това има огромен успех. Ейми беше повече от ентусиазирана от рисуването с пръсти, и след като прибавиха стрити кайенски люти чушки към боите, тя престана да си облизва пръстите. Рисуваше бързо картините си; това сякаш я поотпусна, и тя отново стана като предишната. Дейвид Бергман, специалистът по детска психология, отбеляза, че това, "което Ейми в действителност рисува, е сбор от очевидно свързани изображения: преобърнати лунни сърпове или полукръгове, които винаги са свързани с областта на вертикалните зелени ивици. Ейми нарича зелените ивици "гора", а полукръговете "лоши къщи" или "стари къщи". Освен това често рисува черни кръгове, които нарича "дупки". Бергман предупреждава да не се правят прибързани заключения, че тя рисува древни сгради от джунглата. "Като я наблюдавам как непрекъснато рисува, като обзета от натрапчива идея, се убеждавам, че Ейми е дълбоко разтревожена от тези картини, и се опитва да ги изтласка от съзнанието си като ги изложи върху хартията. В действителност, природата на изображенията остана тайна за екипа от проекта Ейми. В края на април 1979 година те заключиха че сънищата й могат да бъдат обяснени по четири различни начина. По реда на тяхната сериозност те следват така: 1. Сънищата са опит да се рационализират събития от ежедневния й живот. Обичайното обяснение на (човешките) сънища, но екипът се съмняваше, че това обяснява нещата в случая с Ейми. 2. Сънищата са преходни изражения на съзряването. С възрастта си от седем години Ейми беше горила тийнейджър, и в продължение на близо година тя беше демонстрирала много типични тийнейджърски черти, включително избухвания и депресии, загриженост за външния си вид, начало на интереса към другия пол. 3. Сънищата са феномен специфичен за всеки вид. Не беше изключено всички горили да имат смущаващи сънища, и при онези сред природата резултантният стрес се регулираше по някакъв начин от поведението на групата. Макар че изследванията върху горилите сред природата датираха от двайсет години, свидетелства за този феномен нямаше. 4. Сънищата са първият признак за инципиентна деменция. Това беше вероятността, от която най-много се страхуваха. За да се обучава ефективно една горила, обучението й трябва да започне още от детска възраст; с напредването на годините изследователите очакваха да видят дали животните им ще пораснат умни или глупави, своеволни или послушни, здрави или болнави. Здравето на маймуните беше обект на непрестанни тревоги; множество програми се бяха провалили след години усилия и разходи само защото маймуните умираха от физически или психически заболявания. Тимоти, едно шимпанзе от Атланта, през 1976 година получи психически увреждания и направи самоубийство чрез копрофагия, задавяйки се със собствените си фекалии. Морис, орангутан от Чикаго, се превърна в невротик, развивайки фобии, станали причина за прекратяването на работата през 1977 година. За добро или за лошо, самата интелигентност, която правеше маймуните подходящи обекти за изследване, ги правеше също така и нестабилни също като хората. Но екипът по проекта Ейми не беше в състояние да помръдне нещата от мъртвата им точка. През май 1979 те направиха нещо, което впоследствие се оказа от съдбоносна важност: решиха да публикуват рисунките на Ейми, и предложиха изображенията й на Журнала за бихейвиористични науки. 2. Пробив Статията "Поведение, обусловено от съновиденията при една планинска горила" никога не видя бял свят. Тя беше изпратена по рутинните канали на трима учени от редакторския съвет за анотация, като едно копие по неведом начин (все още не е изяснено точно как) попадна в ръцете на Агенцията за запазване на приматите (АЗП), нюйоркска група сформирана през 1975 година с цел предотвратяване на "неразрешената и незаконна експлоатация на интелигентните примати при ненужни лабораторни изследвания".* (Заб. под черта == Следващото описание на гоненията, на които е подложен Елиът, се дължи основно на Дж. А. Пийбълс, "Нарушение на академичната свобода посредством натиск и подмятания в пресата: Опитът на доктор Питър Елиът", в Журнала за академично право и психиатрия, 52 брой, Х12 (1979): стр.19-38.) На 3 юни АЗП започна обсада на зоологическия факултет в Бъркли, призовавайки за "освобождаването" на Ейми. По-голямата част от демонстрантите бяха жени, имаше и няколко малки деца; по местните телевизионни новини беше разпространен видеозапис на осемгодишно момче издигнало плакат с портрета на Ейми и скандиращо "Свобода за Ейми! Свобода за Ейми!" Екипът от проекта Ейми направи тактическа грешка, като реши да игнорира протестите, пускайки само едно кратко резюме за пресата, в което се твърдеше, че АЗП била "неправилно информирана". Съобщението излезе в бюлетина на информационния отдел в Бъркли. На 5 юни АЗП публикува коментари върху работата на професор Елиът от други приматолози в страната. (Много хора по-късно се отрекоха от коментарите си или се оплакаха, че били неправилно цитирани.) Доктор Уейн Търман, от оклахомския университет в Норман, беше цитирана да казва, че работата на Елиът била "търсела единствено само сензацията и била неетична". Доктор Фелисити Хамънд, от центъра Йъркс по изследване на приматите в Атланта, заяви, че "нито Елиът, нито изследванията му са от първа класа". Доктор Ричард Аронсън от чикагския университет нарече изследването "абсолютно фашистко по своята същност." Никой от тези учени не беше чел доклада на Елиът преди коментара си; но щетите от понесените удари, особено тези от Аронсън, бяха неизчислими. На 8 юни Елеонор Врайс, говорителката на АЗП, обяви на всеослушание за "престъпните изследвания на доктор Елиът и нацисткия му екип"; тя нададе вой, че изследванията на Елиът причиняват кошмари на Ейми, и че Ейми е подложена на изтезания, наркотици, и опити с електрошок. Макар и със закъснение, на 10 юни екипът по проекта Ейми подготви една обширна публикация за пресата, с която обясняваше подробно позицията си, позовавайки се на непубликуваната статия. Този път обаче информационната служба към университета беше "прекалено заета", за да публикува резюмето. На 11 юни факултетът в Бъркли насрочи среща да разгледа "проблеми на етичното поведение" в рамките на университета. Елеонор Врайс обяви, че АЗП е наела известния адвокат от Сан Франсиско Мелвин Бели "да освободи Ейми от робството й". В кантората на Бели нямаше никой, който да даде обяснения. Същият ден екипът от проекта Ейми направи внезапно, съвсем неочаквано откритие в разбирането си за природата на сънищата на Ейми. Въпреки цялата шумотевица в медиите, групата не бе прекъсвала ежедневната си работа с Ейми, и както непрестанната й депресия, така и изненадващите й неконтролируеми избухвания постоянно напомняха, че все още не се бяха справили с първоначалния проблем. Упорито търсеха начини да решат проблема, макар че когато най- накрая направиха откритието, то стана почти случайно. Сара Джонсън, помощник-изследовател, проверяваше праисторическите археологически местонахождения в Конго, с чисто теоретическата надежда, че Ейми е могла да зърне такова място ("стари сгради в джунглата") в детските си години, преди да я отведат в минеаполиската зоологическа градина. Джонсън бързо откри основните факти за Конго: регионът е бил изследван за пръв път от западни учени едва преди сто години; в последно време враждебните племена и гражданската война бяха превърнали научните проучвания на място в опасно занятие; и последното, влажната околна среда на джунглата не спомагаше за запазването на артефактите. Това означаваше, че за конгоанската праистория беше известно извънредно малко, и след няколко часа Джонсън приключи с проучването. Тя обаче не изпитваше желание да се връща толкова скоро, така че реши да поостане, ровейки се из другите книги в антропологическата библиотека: по етнография, история, в по-ранни отчети. Най-първите пътешественици проникнали в дълбините на Конго са били арабски търговци на роби и португалски търговци, като няколко от тях написали отчети за пътешествията си. Тъй като Джонсън не владееше нито арабски, нито португалски, тя само хвърли един поглед върху тях. И в този момент видя картина, за която по-късно каза, че я накарала цялата да настръхне. Това беше португалска гравюра първоначално гравирана през 1642 година и препечатана в едно издание от 1842 година. Мастилото вече бе пожълтяло върху хрупкавата хартия, но въпреки това съвсем ясно се виждаше разрушеният град, обрасъл от всички страни с пълзящи лиани и гигантски дървета. Вратите и прозорците бяха изградени с полукръгли арки, точно както ги беше нарисувала Ейми. По-късно Елиът описва случая така: - Това беше възможност, която се явява само веднъж в живота на изследователя - ако е късметлия. Разбира се, не знаехме нищо за картината; надписът под нея беше написан с печатарски курсив и включваше една дума, която изглеждаше като Зиндж, и датата 1642 година. Незабавно наехме опитни преводачи от древноарабски и португалски от седемнадесети век, но не в това беше работата. Работата беше там, че имахме възможността да отговорим на един основен теоретически въпрос. Картините на Ейми ясно доказваха съществуването на специфична генетична памет. Предположението за съществуването на генетична памет се издига за пръв път от Мараис през 1911 година, и оттогава насам се дискутира най-усилено. В най-простата си форма теорията предполага, че механизмът на генетичната наследственост, който обуславя предаването на всички физически характеристики, не се ограничава само с физическите черти. При по-низшите животни поведението е генетически ясно определено; те се раждат със сложно поведение, което не е необходимо да се заучава. Но по-висшите животни притежават далеч по-гъвкаво поведение, в зависимост от заучаването и паметта. Въпросът беше дали при по-висшите животни, особено маймуните и хората, физическият апарат се определя по рождение от гените им. Сега Елиът чувстваше, че с Ейми те бяха получили доказателството за съществуването на такава памет. Ейми беше отведена от Африка на седеммесечна възраст. В случай, че тя не беше виждала града през този период, сънищата й представляваха специфична генетична памет, която можеше да се провери с едно пътешествие до Африка. Вечерта на 11 юни екипът по проекта Ейми беше изразил съгласието си. Ако успееха да го организират - и финансират - те щяха да върнат Ейми обратно в Африка. На 12 юни екипът изчака преводачите да завършат работата върху материала източник. Проверката на преводите трябваше да е готова след два дни. Пътешествието обаче на Ейми с двама придружители от проекта до Африка щеше да струва най-малко тридесет хиляди долара, една значителна част от общия им годишен работен бюджет. А транспортирането на горила през половината свят щеше да породи огромен куп проблеми свързани с митническите ограничения и бюрократичната машина. Очевидна беше нуждата им от специализирана помощ, но не знаеха към кого да се обърнат. И тогава точно в този момент, на 13 юни, доктор Карън Рос им се обади, за да им каже, че след два дни ще повежда експедиция в Конго. И макар че тя не прояви интерес към идеята на Елиът да го вземат заедно с Ейми, тя изрази, поне по телефона, едно забележителна осведоменост за начина, по който се подготвяха и изпращаха експедиции по целия свят. На въпроса й дали е удобно да дойде в Сан Франсиско да се срещне с него, доктор Елиът отвърна с възторг, че тя е добре дошла по всяко удобно за нея време. 3. Юридически тънкости За Питър Елиът денят 14 юни 1979 година остана в паметта му като ден изпълнен с внезапни обрати. Той започна в 8 часа сутринта в адвокатската кантора на Съдърланд, Мортън & О'Конъл в Сан Франсиско, поради заплахата от иск за задържане под стража от страна на АЗП, иск, станал изключително важен поради решението му да изведе Ейми от страната. Срещата им с Джон Мортън се състоя в облицованата с дърво библиотека на фирмата с изглед към Грант Стрийт. Мортън си водеше бележки в един жълт линиран бележник. - Мисля, че сте прав - започна адвокатът, - но ще ви помоля да ми дадете няколко факти. Ейми е горила, така ли? - Да, женска планинска горила. - Възраст? - Сега е на седем години. - Значи е още дете? Елиът обясни, че горилите узряват в периода от шест до осем годишна възраст, така че Ейми вече може да се счита за еквивалент на шестнадесетгодишно момиче. Мортън драскаше бързо в бележника си. - Можем ли да считаме, че е все още непълнолетна? - Трябва ли да казваме това? - Така считам. - Да, тя е все още непълнолетна - каза Елиът. - Откъде идва? Имам предвид като произход. - Една туристка на име Суенсън я открила в Африка, в едно селище наречено Багиминди. Майката на Ейми била убита от местните жители за храна. Мисис Суенсън я купила като дете. - Значи не е отрасла в клетка - заключи Мортън, продължавайки да драска в бележника. - Не. Мисис Суенсън я донесла в Щатите и я дарила на минеаполиската зоологическа градина. - Тя загубва ли интерес към Ейми? - Предполагам - каза Елиът. - Опитваме се да се свържем с нея, за да се осведомим за по-ранния живот на Ейми, но в момента отсъства от страната. Очевидно пътува непрестанно; сега е в Борнео. Така или иначе, когато Ейми беше изпратена в Сан Франсиско, обадих се в Минеаполис да ги питам дали мога да я задържа за изследвания. Зоопаркът ми даде зелена улица, за три години. - Вие платихте ли някакви пари? - Не. - Имахте ли писмен договор? - Не, просто се обадих на директора на зоологическата градина. Мортън кимна. - Устно споразумение... - промърмори той докато пишеше. - И след като изтекоха трите години? - Това беше през пролетта на 1976 година. Помолих зоологическата градина да ми удължат срока с още шест години, и те се съгласиха. - Отново устно? - Да. Обадих се по телефона. - Нямахте писмена кореспонденция? - Не. Когато им се обадих, не проявиха особен интерес. Да ви кажа истината, мисля, че те вече бяха забравили за Ейми. Зоологическата градина и така си има четири горили. Мортън свъси чело. - Горилите не са ли от доста скъпите животни? Искам да кажа, ако искате да си купите за домашно животно или за цирка? - Горилите са включени в списъка на застрашените от изчезване животни; Вие не можете просто така да си купите горила за домашно животно. Всъщност да, те са доста скъпи животни. - Колко скъпи? - Е, няма някаква твърдо установена пазарна цена, но трябва да е някъде от порядъка двайсет до трийсет хиляди долара. - И през всички тези години вие сте я обучавали да говори? - Да - отвърна Питър. - На американския език на знаците. В момента тя притежава активен речник от шестстотин и двайсет думи. - Това много ли е? - Повече в сравнение с всеки друг известен примат. Мортън кимна; моливът в ръката му не спираше. - Вие работите с нея всеки ден по изследователска програма? - Да. - Добре - каза Мортън. - До този момент това винаги е бил много важен факт при всички искове за насилствено задържане на животни. Движенията в западния свят срещу опитите с животни датират повече от сто години. Те се водят от анти-вивисекционистите, RSPCA, ASPCA. Първоначално тези организации са били някаква лунатични сбирщини от животински любители, твърдо решени да спрат всякакви изследвания на животните. С течение на годините учените са развили стандартна защита приемлива за всички съдилища. Изследователите твърдят, че техните експерименти са насочени към подобряването на здравето и благополучието на човечеството, приоритет, по-висок от животинското благополучие. Те посочват, че никой не възразява, когато животни биват използвани като товарни животни или за селскостопански работи; черна робия, на която животните са жертва от незапомнени хилядолетия. Използването на животни в научни експерименти просто разширява обхвата на представата, че животните са слуги на човека. А и освен това животните са в буквалния смисъл на думата истински животни. Те нямат собствено съзнание, не осъзнават факта, че съществуват в природата. По думите на философа Джордж Х. Мед това означава, "че животните нямат права. Ние сме в пълното си право да им отнемаме живота; няма никакъв грях, когато ножът се врязва в шиите им. Те просто не губят нищо..." Множество хора не можеха да приемат равнодушно тези възгледи, но опитите да се прокарат ясни граници бързо попадаха във възела на неразплетимите логически проблеми. Най-очевидните засягаха начина, по който животните се възприемаха по дължината на филогенетичната скала. Доста изследователи оперираха кучета, котки и други млекопитайни без анестезия, но какво да кажем за прешленестите червеи, раците, пиявиците и сепиите? Игнорирането на тези създания представляваше чиста проба "таксономична дискриминация". И след като и тези животни заслужаваха внимание, то тогава какво да кажем за гилдията на готвачите, които хвърляха живи омари в кипяща вода? Въпросът с точното дефиниране на жестокостта към животните беше объркан от самите дружества за закрила на животните. В някои страни те се бореха срещу изтреблението на плъховете; а през 1968 се развихри грандиозният австралийски фармацевтичен скандал.*(Заб. под черта В западна Австралия бива построена нова фармацевтична фабрика. В тази фабрика всички таблетки идват по конвейерна линия; имало назначен човек на линията да следи потока и да натиска бутони за сортирането на таблетките в отделни касети според размера и цвета им. Един животински бихейвиорист привърженик на теорията на Скинър посочил, че би било по-просто да се обучат гълъби, които да следят таблетките и да кълват цветни бутони, чрез които се осъществява сортировъчния процес. Станало нещо наистина невероятно; ръководството на фабриката се съгласило на експеримент; гълъбите действително се справяли превъзходно, и били разположени на конвейера. В този момент обаче се намесила RSPCA и издигнала забрана на основанието, че това представлява проява на жестокост спрямо животните; работата отново била предадена на човешки оператор, за когото очевидно този процес не бил жесток.) След всички тези иронии съдът започнал да колебае с намесата си при експериментите с животни. В резултат на това експериментаторите вече бяха с развързани ръце. Обемът на изследванията на животните достигна огромни размери: през седемдесетте години всяка година само в Съединените щати при научни експерименти загиваха по шейсет и четири милиона животни. Начинът на мислене обаче макар и бавно, започваше да се променя. Експериментите с езиково обучение при делфините и маймуните доказаха, че тези животни бяха не само интелигентни, но и надарени със съзнание. През 1974 година самите учени образуваха Международна лига за защита на приматите, която да наблюдава изследванията засягащи маймуните. През март 1978 година индийското правителство забрани износа на маймуни резус за изследователските лаборатории по света. Имаше и съдебни случаи, чиито заключения бяха, че в някои случаи животните действително имаха права. Старият възглед беше подобен на робството; животното беше собственост на господаря си, който можеше да прави с него каквото пожелае. Сега обаче собствеността отстъпваше на заден план. През февруари 1977 година имаше един случай с делфин на име Мери, пуснат на свобода в открития океан от един лабораторен техник. Хавайският университет даде под съд техника, обвинявайки го в разхищение на ценно лабораторно животно. И двата съдебни процеса завършиха с несъгласие между самите съдебни заседатели; случаят беше прекратен. През ноември 1978 година беше разгледано делото по насилствено задържане на шимпанзе с име Артър, което владееше перфектно езика на знаците. Собственикът му, университетът Джон Хопкинс, реши да го продаде и да приключи с програмата. Неговият учител, Уилям Левин, подаде оплакване в съда и успя да извоюва присъда за насилствено задържане на основанието, че Артър знае да говори и по този начин вече не е шимпанзе. - Един от основните факти беше - каза Мортън, - че когато Артър биваше изправян пред други шимпанзета, той ги наричаше "черни неща". И когато после Артър беше помолен два пъти да сортира фотографиите на хора и шимпанзета, той и двата пъти го направи правилно, само дето и двата пъти помести снимката си при тези на хората. Явно не се считаше за шимпанзе, и съдът реши, че трябва да остане при учителя си, тъй като насилствената раздяла би могла да му причини тежък психически стрес. - Ейми плаче когато я напускам - каза Елиът. - Искате ли съгласието й когато провеждате експерименти? - Винаги. - Елиът се усмихна. Мортън очевидно си нямаше представа какво представлява ежедневния живот с Ейми. Каквото и да правеше, той всеки път искаше разрешението й, дори и да ставаше дума за пътуване с кола. Тя беше могъщо животно, и понякога можеше да създаде големи неприятности. - Регистрирате ли съгласията й? - На видеозаписи. - Разбира ли експериментите, които й предлагате. Той повдигна рамене. - Казва ми, че ги разбира. - Използвате ли система за поощрения и наказания? - Всички учени, които изследват поведението на животните, го правят. Мортън се навъси. - Каква форма приемат наказанията? - Ами, когато се държи като непослушно момиче, карам я да застане в ъгъла с лице към стената. Или пък я лишавам от любимия й сладкиш преди лягане. - А изтезания и удари с електрически ток? - Но това е нелепо. - Никога ли не сте я наказвали физически? - Тя е доста едро животно. Обикновено се тревожа тя да не ми се ядоса и да накаже мен. Мортън се засмя и се изправи. - Всичко ще е наред - каза той. - Всеки съд ще издаде решение, че Ейми е ваш пациент и вие трябва да решите под чие разпореждане трябва да остане. - Той се поколеба. - Съзнавам, че ще ви прозвучи странно, но бихте ли могли да я поставите на скамейката за свидетели? - Мисля, че мога - каза Елиът. - Мислите ли, че ще се стигне дотам? - Не и в нашия случай - отвърна Мортън. - Но рано или късно това ще се случи. Само гледайте: няма да минат и десет години, и ще има съдебен процес с главен участник говорящ примат, като маймуната ще бъде в кабината на свидетелите. Елиът разтърси ръката му и каза, че си тръгва. - Между другото, ще имам ли някакъв проблем докато я извеждам от страната? - Ако случаят се окаже с обвинение по насилствено задържане, може да имате неприятности при пресичане на границата - каза Мортън. - Да не планирате да ходите някъде с нея извън страната? - Да. - Тогава съветът ми е да го направите колкото може по-бързо, без го споменавате никому. Малко след девет Елиът влезе в кабинета си на третия етаж в сградата на зоологическия факултет. - Някаква си доктор Рос от фонда по опазване на дивите животни в Хюстън се обади, че тръгва за Сан Франсиско. Мистър Морикава три пъти телефонира, каза, че е важно. Срещата с екипа по проекта Ейми е насрочена за десет часа. И Уинди е в кабинета ви. Джеймс Уелдън беше старши преподавател във факултета, слаб, но гръмогласен мъж. "Уинди"* (Windy - Ветровития, Вятърничавия - англ. Б. пр.) Уелдън обикновено беше изтипосван във факултетните карикатури изправил наслюнчения си пръст във въздуха: той беше всеизвестен познавач на посоката на вятъра. През последните няколко дни беше избягвал Елиът и екипа му. Елиът влезе в офиса си. - Питър, момчето ми - жизнерадостно възкликна Уелдън, протягайки ръка за своята версия на сърдечно ръкостискане. - Подранил си. Елиът веднага застана нащрек. - Мислех, че ще се бия с тълпата - каза той. Протестиращите не се показваха по-рано от десет часа, а понякога и по-късно, в зависимост от това, кога бяха уредили срещата си с новинарските екипи от телевизията. Тия работи ставаха така тия дни: протест по предварителна уговорка. - Повече няма да стъпят тук - захили се Уелдън. Той връчи на Елиът последния брой на Кроникъл, с обградена с черен молив статия на първата страница. Елеонор Врайс беше подала оставка от поста си като регионален директор на АЗП, под предлог, че е претоварена с работа и има лични проблеми; в едно официално твърдение на АЗП в Ню Йорк се каза, че те са допуснали сериозна грешка при разбирането на природата и съдържанието на изследванията на Елиът. - Което означава какво? - запита Елиът. - Офисът на Бели направи обзор на статията ти, а Врайс публикува официално признание за отсъствието на изтезания при работата ти, и решиха, че АЗП е изправена пред сериозен риск по дело за обезщетение относно понесени морални и материални щети. Офисът им в Ню Йорк е изпаднал в ужас. Днес по-късно ще ти падат на колене. Да ти призная, надявам се, че ще проявиш разбиране. Елиът рухна в стола си. - Какво става със събранието на факултета тази седмица? - О, това е много важно - възкликна Уелдън. - Няма и съмнение, че факултетът ще обсъжда неетичното поведение от страна на медиите и ще излезе с официална декларация в твоя подкрепа. Аз самият сега пиша официално твърдение, което ще излезе от офиса ми. Иронията съдържаща се в думите му не остана незабелязана от Елиът. - Сигурен ли си, че искаш да стъпиш на толкова крехък клон? - запита той. - Зад теб съм каквото и да става; надявам се, че си го разбрал - увери го Уелдън. Той крачеше неуморно из стаята, разглеждайки стените, по които бяха накачени картините нарисувани от ръката на Ейми. Уинди явно си имаше нещо наум. - Още ли рисува същите картини? - запита накрая той. - Още - отвърна Елиът. - И ти още нямаш представа какво означават? Елиът се забави с отговора си; беше още преждевременно да споделя с него мнението им какво означават. - Нямам представа. - Сигурен ли си? - запита Уелдън и леко се навъси. - Мисля, че вече има хора, които знаят какво означават. - Какво? - Случи се нещо много странно - произнесе Уелдън. - Някой е предложил да купи Ейми. - Да я купи? Ти казваш, че някой искал да я купи? - Един адвокат от Лос Анджелиз ми се обади вчера в офиса и ми предложи да я купи за сто и петдесет хиляди долара. - Това сигурно трябва да е бил някой фрашкан с мангизи благодетел - предположи Елиът. - Сигурно се опитва да я спаси от изтезанията. - Не мисля така - каза Уелдън. - Едно нещо поне е сигурно, офертата е дошла от Япония. Някой на име Морикава; някакъв бос от електронния бизнес в Токио. Разбрах това когато адвокатът се обади отново тази сутрин, за да увеличи цената на двеста и петдесет хиляди долара. - Двеста и петдесет хиляди долара? - възкликна Елиът. - За Ейми? - Разбира се, че това беше изключено. Той никога не би я продал, за нищо на света. Но защо някой предлагаше толкова пари за нея? Уелдън си имаше отговор. - Толкова много пари могат да дойдат само от частно предприятие. Промишленост. Очевидно, Морикава е прочел за вашата работа и е открил, че може да използва говорещите примати в някакъв промишлен контекст. - Уинди се втренчи в тавана, сигурен знак, че въображението му губи всичките си окови. - По мое мнение, това разкрива необятни простори пред нас; можем да разкрием център за обучение на примати с промишлена насоченост в реалния свят. Питър Елиът изпсува. Той не обучаваше Ейми, за да нахлузят на главата й предпазен шлем, и да пъхнат в ръката й дистанционно управление, и го обясни на Уелдън по най-краткия и точен начин. - Просто не си го обмислил както трябва - заяви Уелдън. - Ами ако сме на прага на нова промишлена революция, основаваща се на говорящите маймуни? Само си помисли за значението. Това означава не само финансиране за факултета, но и възможност за приложни изследвания. И което е най-важно, ще възникне един много силен стимул да се запазва живота на бедните животинки. Знаеш, че големите маймуни са на привършване. Броят на шимпанзетата в Африка вече е намалял страшно много. Орангутаните от Борнео губят естествения си хабитат заради дървосекачите и само след десет години ще представляват изчезнал вид. Горилата е паднала до три хиляди на брой в горите на централна Африка. Тези животни ще изчезнат още в рамките на нашия живот - освен ако не се появи причина да ги запазим живи, като вид. Ти можеш да осигуриш тази причина, Питър, момчето ми. Помисли си за това. Елиът си помисли над думите му и ги обсъди на събранието с екипа по проекта Ейми в десет часа. Те разгледаха възможните промишлени приложения на маймуните и вероятните изгоди за работодателите, такива като липсата на профсъюзи и допълнителни трудови възнаграждения. В края на двайсетото столетие това бяха важни причини. (През 1978 година за всеки автомобил слязъл от конвейера на монтажните линии в Детройт, разходите по един работник за здравно осигуряване надвишаваха разходите за цялата стомана използвана в изработката на един автомобил.) Стигнаха обаче до заключението, че видението за "индустриализираните маймуни" си беше чиста халюцинация. Една маймуна като Ейми съвсем не беше евтина и тъпа версия на човека работник. Точно обратното: Ейми представляваше високоинтелигентно и сложно същество, извадено от естествената си природна среда и поместено в модерния промишлен свят. Тя се нуждаеше от много внимателен надзор; беше капризна и ненадеждна; а здравето й винаги беше изложено на риск. Просто нямаше никакъв смисъл да се използва в промишлеността Ако Морикава имаше видения за маймуни сръчно заваряващи стомана, сглобяващи телевизори и хай-фай системи, то си беше за него сметка. Единствената сериозна забележка дойде от Бергман, специалистът по детска психология. - Четвърт милион долара са много пари - каза той, - а мистър Морикава определено не е глупак. Трябва да е научил за Ейми покрай картините й, които ясно демонстрират, че е невротична и трудна за работа. Щом проявява такъв интерес към нея, това е свързано само с рисунките й. Но аз просто не мога да си представя защо тези картини ще струват четвърт милион долара. Нито пък някой друг можеше да се досети, и дискусията се насочи към самите рисунки и новопреведените текстове. Сара Джонсън, която отговаряше за изследването на източниците, започна с обезсърчителния коментар: - Имам лоши новини за Конго.*( Заб. под черта Основният източник на Джонсън беше категоричният труд на А. Дж. Паркинсън, Делтата на Конго в митове и истории (Лондон; Питърс, 1904) Тя обясни, че повечето от записаните истории не съдържат нищо за Конго. Древните египтяни от горното поречие на Нил знаели само, че реката им извира много далеч на юг, в район който те нарекли Земята на дърветата. Това било тайнствено място с гори толкова гъсти, че дори и посред бял ден мракът в тях бил непроницаем. Странни създания обитавали този вечен мрак, включително и дребни човечета с опашки, и животни наполовина бели и наполовина черни. Почти четири хиляди години оттогава нищо по-съществено не е научено за вътрешността на Африка. Арабите дебаркирали в Източна Африка през седми век от новата ера; това били търсачи на злато, слонова кост, подправки, и роби. Но арабите били моряци търговци, и не се осмелили да навлязат във вътрешността. Те нарекли вътрешността Зиндж или Земята на чернокожите, област, запълнена с приказни фантазии. Носели се истории за огромни гори и дребни хора с опашки; легенди за бълващи огън планини, запълващи небесата с дим; приказки за местни селища превзети от маймуните, които съжителствали с жените; небивалици за гиганти с космати тела и плоски носове; разкази за създания получовеци, полулеопарди; страховити истории за местни пазари, на които се продавали най- големите деликатеси - бутове от угоени човеци. Тези истории били достатъчни, за да държат арабите на дистанция, само по крайбрежието, въпреки че се разнасяли истории не по-малко вълнуващи, изпълнени с планини от блестящо злато, речни корита изобилстващи с диаманти, животни, говорещи езика на хората, гигантски цивилизации сред джунглата с невъобразим разкош. Една история специално намерила място във всички източници без изключение: легендата за Изгубения град Зиндж. Съгласно легендата, един град известен на евреите от Соломоново време, бил източникът на невъобразими богатства от диаманти. Маршрутът на керваните до града бил пазен по-строго от всичко, тайната предавана от баща на син, като свещена вяра в продължение на безброй поколения. Но диамантените мини се изтощили и градът сега лежал в развалини някъде в черното сърце на Африка. Недостъпният път на керваните бил погълнат от джунглата, и последният търговец, комуто била известна тайната на маршрута, я отнесъл със себе си в гроба преди много столетия. Тайнственото и примамливо място арабите нарекли Изгубения град Зиндж.*(заб. под черта - Приказният град Зиндж е основата за популярния роман на Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон, публикуван за пръв път през 1885 година. Хагард, надарен лингвист, бил служил сред обкръжението на губернатора на провинция Натал през 1875 година, и явно е научил за Зиндж от съседните зулуси по онова време.) И въпреки оцелялата му до днешни дни слава Джонсън успя да открие съвсем малко по-подробни описания на града. През 1187 година един арабин от Момбаса на име Ибн Барату, записал, че "коренните жители на региона разказват... за един изгубен град далеч във вътрешността на страната, наречен Зиндж. Там обитателите му, които са чернокожи, на времето живели сред богатство и охолство, като дори и робите се кичели с скъпоценни камъни и особено сини диаманти, защото там имало несметни находища от диаманти." През 1292 година един персиец на име Мохамед Зиад твърдял, че "един голям диамант [с размера на] мъжки юмрук... бил изложен на улиците на Занзибар, и всички твърдели, че произходът му бил от вътрешността, където можели да се открият развалините на един град наречен Зиндж, и там можело да се открият такива диаманти в изобилие, пръснати по земята и също така в реките..." През 1334 година друг арабин, Ибн Мохамед, твърдял "че нашият отряд направи приготовления да потърси града Зиндж, но скоро прекрати търсенето след като научи че градът отдавна бил изоставен, и силно разрушен. Казват, че архитектурата на града била много странна, защото вратите и прозорците били построени като криви под формата на полумесец, а къщите били заети от някакво войнствено племе космати мъже, които говорели шепнешком непознат език..." След това пристигнали португалците, тези неуморими усвоители на нови земи. През 1544 година вече навлизали навътре от западното крайбрежие нагоре по течението на мощната река Конго, но скоро се сблъскали с всички онези препятствия, които щели да прекъснат за няколко столетия изследването на централна Африка. Конго не била плавателна след първата група бързеи, на двеста мили навътре в континента (там, където на времето е било Леополдвил, сега е Киншаса). Местните жители били враждебно настроени и канибали. А кипящата от изпарения джунгла била източник на болести: малария, сънна болест, шистосомоза, черноводна треска, които косели чуждестранните нашественици. Португалците никога не успели да проникнат в централно Конго. Нито пък успели да сторят това англичаните; под командването на капитан Бренър през 1644 година цялата му експедиция потънала като във водата сред джунглата. В продължение на още две столетия Конго ще остане бяло петно върху картите на цивилизования свят. Ранните изследователи обаче повтаряли легендите, проникващи от вътрешността на континента, включително и историята за град Зиндж. Един португалски художник, Хуан Диего де Валдес, през 1642 година нарисувал широко известната картина на изгубения град Зиндж. - Той обаче също така рисувал и картини на мъже с опашки и маймуни съвокупляващи се с местни жени - каза Сара Джонсън. Някой изстена. - Очевидно Валдес е бил инвалид - продължи тя. - Той е прекарал целия си живот в Сетубал, пил е с моряците и е рисувал картини базирани на разговорите им. Едва към средата на деветнадесети век Ричард Бъртън и Спийк, Бейкър и Ливинстън, особено Станли, изследват цялостно черния континент. Никой от тях обаче не успява да открие дори и следа от изгубения град Зиндж. Но и през следващите сто години той си остава чиста легенда. Дълбоко униние обзе екипа по проекта Ейми. - Казах ви, че новините не са добри - каза Сара Джонсън. - Значи искаш да кажеш, че тази картина се базира само на някакво описание, и че ние в действителност изобщо не знаем дали градът съществува или не, така ли? - Боя се, че е така - отвърна Сара Джонсън. - Няма никакво доказателство, че градът изобразен на картината, изобщо някога е съществувал. Това е само една легенда. 4. Разрешителна способност Пълното доверие на Питър Елиът в достоверната информация на двайсети век: факти, схеми, графики, го беше заварило неподготвен за възможността, че гравюрата от 1642 година, с всичките си подробности, е била просто рожба на въображението на един художник. Новината му подейства като шок. Плановете им да отведат Ейми в Конго изведнъж се превърнаха в детинска наивност; сходството на примитивните й картини с гравюрата на Валдес от 1642 година беше очевидно случайно. Как бяха могли да повярват, че изгубеният град Зиндж е нещо друго освен древна приказка? В света на седемнадесети век с неговите устремно разширяващи се хоризонти и нови чудеса, представата за такъв град би изглеждала съвсем на място, дори и убедителна. Но в компютризираното двадесето столетие изгубеният град Зиндж беше толкова реален, колкото и Камелот или Ксанаду. Само един глупак би могъл така лековерно да приеме легендата за действителност. - Значи изгубеният град просто не съществува - обобщи той. - О, той съществува, - произнесе тя. - Няма и съмнение. Елиът бързо вдигна поглед и видя, че женският глас не принадлежеше на Сара Джонсън. Върлинесто момиче на двайсет и четири-пет години се беше появило в дъното на стаята. Можеше да мине и за красиво, ако не беше студенината, която лъхаше от нея. Беше облечена в строг, делови костюм, и носеше куфарче, което постави на масата и щракна ключалките. - Аз съм доктор Рос - обяви тя, - от Фонда за запазване на дивите животни, и бих искала да получа мнението ви за тези фотографии. Тя раздаде пачка снимки на персонала, който се втренчи като омагьосан в тях. В края на масата Елиът нетърпеливо чакаше докато снимките стигнат и до него. Бяха едрозърнести черно-бели фотографии с хоризонтални ивици от разгъването на изображението, фотографирано от видеоекрана. Картината обаче не оставяше никакви съмнения: порутен град в джунглите, с любопитни врати и прозорци с обърнати сводове, наподобяващи полумесец. 5. Ейми - От спътник? - повтори Елиът, усещайки напрежението в гласа си. - Точно така, изображенията бяха излъчени от спътник над Африка само преди два дни. - Значи знаете точното местоположение на тия развалини? - Разбира се. - И експедицията ви потегля само след няколко часа? - Шест часа и двайсет и три минути, ако бъдем точни - изрече Рос, гледайки електронния си часовник. Елиът закри заседанието и близо час разговаря с Рос на четири очи. Той обясни по-късно, че Рос го "била измамила" относно целта на експедицията им и опасностите, които ги очаквали. Елиът обаче нямаше търпение да потеглят и едва ли беше склонен да вдига шум за истинските причини за експедицията на Рос, или потенциалните опасности. Майстор в осигуряването на финанси за дейността си, той отдавна беше привикнал със ситуациите, когато парите на другите и собствените му мотиви не съвпадаха. Това беше циничната страна на академичния живот; щеше ли да бъде финансирано поне едно чисто научно изследване, ако не обещаваха лекарство против рака? Очевидно на Елиът нито веднъж не му хрумна, че Рос може да го използва по същия хладнокръвен начин, както и той нея. Рос беше неискрена още от самото начало; тя бе получила инструкции от Травис да представя мисията на ТСЗР в Конго "без да се впуска в много подробности". Пропускането на подробностите й беше станало втора природа; всички в ТСЗР бяха приучени да си държат езика зад зъбите и да го показват само при крайна необходимост. За Елиът това беше обикновено фондация, а това беше много сериозна грешка. В крайна сметка и Рос и Елиът се недооцениха един друг, защото външността и на двамата беше измамчива, и то по един и същи начин. Той беше толкова свит и стеснителен пред хората, че един член на ръководството на факултета в Бъркли го беше коментирал по следния начин: "Не е чудно, че е посветил живота си на маймуните; той не може да преодолее стеснителността си да разговаря с хората". Но в колежа Елиът беше изключително корав и борбен среден защитник, и под прилежната му академична маска се криеха куражът и хъсът на овен. Същото нещо беше и при Карън Рос. Въпреки младежката си красота на весел лидер и мекия си, съблазнителен тексаски акцент, тя притежаваше изключителна интелигентност и коравата й сърцевина беше скрита дълбоко. (Тя беше узряла много рано и един от учителите й в гимназията веднъж я беше определил като "цветето на най-жизнената тексаска женственост".) Рос се чувстваше отговорна за предишната експедиция на ТСЗР, и беше решена на всичко, за да поправи миналите грешки. Съществуваше макар и минимална, възможността Елиът и Ейми да й помогнат, когато се озовеше на място; това беше причина достатъчна, за да ги вземе със себе си. А и освен това Рос изпитваше сериозни опасения от консорциума, който явно беше хукнал по следите на Елиът, след като Морикава го търсеше толкова упорито по телефона. Включеше ли в състава на експедицията Елиът и Ейми, тя подрязваше крилцата на консорциума; това й беше достатъчно. И накрая, нуждаеше се от прикритие в случай че експедицията бъдеше спряна някъде по границите, а един приматолог с маймуната им осигуряваше отлична фасада. Но в крайна сметка Карън Рос мислеше само за диамантите на Конго, и беше готова да каже всичко, да направи всичко, да пожертва всичко, за да се добере до тях. На снимките направени на летището на Сан Франсиско, Елиът и Рос са двама усмихнати, млади учени, отлитащи в Африка. Но в действителност мотивите им бяха силно различни, и дълбоко укривани. Елиът нямаше и най-малкото желание да сподели, колко теоретични и чисто научни бяха целите му, а Рос едва ли би му признала какъв прагматичен подтик я тласкаше напред. Но така или иначе, по обяд на 14 юни Карън Рос се озова в раздрънкания фиат на Питър Елиът със собственика зад кормилото по пътя към Халоуел. Изпитваше известни опасения: отиваха да вземат Ейми. Елиът отключи вратата с червения надпис НЕ ПРЕЧЕТЕ. ЕКСПЕРИМЕНТИ С ЖИВОТНИ В МОМЕНТА. Зад вратата Ейми нетърпеливо пъхтеше и драскаше. Елиът спря. - Когато се запознавате с нея - каза той, - не забравяйте, че това е горила, а не човешко същество. Горилите си имат свой собствен етикет. Не говорете силно и не правете внезапни движения, докато не свикне с вас. Ако се усмихвате, не показвайте зъбите си, защото оголените зъби представляват заплаха. И дръжте очите си надолу, защото директните погледи от непознати се считат за заплаха. Не заставайте съвсем близо до мен и не ме докосвайте, защото е много ревнива. Говорите ли й, не я лъжете. Макар и да използва езика на знаците, тя разбира голяма част от човешката реч, и ние си й говорим спокойно. Винаги може да разбере когато не сте искрена, а това няма да й хареса. - Няма да й хареса? - Ще ви отхвърли, няма да разговаря с вас, и става злобно настроена. - Нещо друго? - Не, няма. Не се бойте, всичко ще бъде наред. - Той се усмихна окуражаващо. - Имаме си едно традиционна поздравление, макар че вече е доста голяма за него. Той отвори вратата, стегна се, и каза: - Добро утро, Ейми. Едра черна фигура прелетя през отворената врата и потъна в прегръдката му. Елиът залитна назад от сблъсъка. Рос беше удивена от ръста на животното. Тя си го беше представяла далеч по-малко и ниско. Ейми беше висока колкото зряла жена. Ейми целуна Елиът по бузата с едрите си устни; черната й глава изглеждаше огромна до тази на учения. Дъхът й замъгли очилата му. Рос усети сладникавия мирис на животното и видя как Елиът нежно се освободи от прегръдката й. - Ейми щастлива ли е тази сутрин? - запита той. Пръстите на горилата се раздвижиха бързо около бузата й, сякаш гонеше някакви мухи. - Да, закъснях днес - каза той. Тя отново раздвижи пръсти и Рос внезапно проумя, че Ейми говори с езика на знаците. Скоростта й беше направо изненадваща; тя бе очаквала да види нещо далеч по-бавно и по-отмерено. Забеляза, че очите на Ейми не се отделяха от лицето на Елиът. Тя беше извънредно съсредоточена, фокусирана върху него с цялата си животинска наблюдателност. Сякаш поглъщаше всичко, стойката му, изражението, тона на гласа, също и думите му. - Имах работа - каза Елиът. Тя отново сигнализира, също както един човек би махнал с ръка. - Да, това е така, хората работят. Той поведе Ейми във вътрешността на каравана, и кимна на Карън Рос да ги последва. Вече в каравана, той произнесе: - Ейми, това е доктор Рос. Кажи здравей на доктор Рос. Ейми изгледа подозрително жената. - Здравей, Ейми - произнесе с усмивка Карън Рос, забила поглед в пода. Почувства се малко глупаво, но Ейми беше достатъчно едра, и я плашеше. Ейми се втренчи за момент в нея, после се отдръпна настрани, като отиде в дъното на каравана до молберта. Бяха я откъснали от процеса на рисуване, и сега възобнови заниманието си, като ги игнорира. - Какво означава това? - запита Рос. Тя съвсем отчетливо усети, че горилата я беше срязала. - Ще видим - произнесе Елиът. След малко Ейми се върна обратно, вече на четири крака. Тя отиде направо при Карън Рос, подуши слабините й, и я огледа щателно. Особено я заинтригува кожената й чанта, с блестяща бронзова катарама. По-късно Рос сподели, че "било също като на всяко коктейл парти в Хюстън. Оглеждаше ме друга жена. Имах чувството, че всеки миг ще ме запита откъде съм си купила дрехите." Това обаче не беше финалът на запознанството им. Ейми протегна ръка и съвсем съзнателно прокара изцапаните със зелена боя пръсти по полата на Рос. - Имам чувството, че не всичко беше наред - отбеляза Карън Рос. Елиът наблюдаваше развоя на тази първа среща с далеч по-голямо внимание, отколкото искаше да си признае. Представянето на други човешки същества на Ейми често беше съпроводено с трудности, особено ако бяха жени. С годините Елиът започна да различава множество типични "женски" черти в Ейми. Тя можеше да бъде срамежлива, реагираше на похвали, винаги обръщаше голямо внимание на външността си, обичаше грима, и беше много капризна по отношение цвета на пуловерите, които носеше през зимата. Предпочиташе мъжете пред жените, и открито ревнуваше Елиът към приятелките му. Той рядко ги водеше при нея, но понякога сутрин тя го душеше за женски парфюм и винаги коментираше ако беше пак с дрехите от предния ден. Ситуацията можеше да бъде забавна, ако не беше фактът, че понякога Ейми се нахвърляше без всякакъв повод върху непознати жени. А атаката на Ейми никога не беше забавна. Ейми се върна до молберта и сигнализира, Не обича жена не обича Ейми искам отиде си отиде си. - Хайде, Ейми, бъди добра горила - придумваше я Питър. - Какво каза тя? - запита Рос, отправяйки се към мивката да измие зеленото петно от полата си. Питър отбеляза, че тя не изписка и не се отдръпна рязко като повечето посетители, отблъснати от Ейми. - Казва, че харесва роклята ти - каза той. Ейми го стрелна с погледа, с който го укоряваше, когато я преведеше неправилно. Ейми не лъже. Питър не лъже. - Хайде, Ейми, бъди добра горила - заувещава я той. - Карън е добро човешко същество. Ейми изръмжа и се върна към рисунката си. - Какво ще стане сега? - запита Карън. - Дайте й малко време - произнесе окуражително той. - Има нужда от време, за да се настрои. Той реши да премълчи, че с шимпанзетата нещата бяха много по-лоши. Те замеряха непознатите с фекалии, и дори работниците, които познаваха добре; често атакуваха, за да извоюват надмощие. Шимпанзетата изпитват силна нужда да разберат кой е водачът. За щастие, горилите бяха далеч по-невзискателни към доминиращите в йерархията, по-кротки. В този момент Ейми съдра листа от молберта и шумно го накъса, разхвърляйки парчетата из стаята. - Това част от настройката ли е? - запита Карън. Тя беше повече развеселена, отколкото изплашена. Ейми седна на средата на пода, обградена от парчета хартия. Тя гневно ги събра на топка и продължи да ги къса, сигнализирайки Тази жена Тази жена. Това беше класическото поведение с изтласкване. Всеки път, когато горилите избягваха пряката агресия, те прибягваха до някакъв символичен жест. Действията й символизираха символичното разкъсване на Карън. И тя вече започваше да се самонавива. Започваше онова, което екипът по проекта Ейми наричаше "секвенсинг", или поредица от реакции и демонстрации. Точно както човешките същества първо почервеняваха, после се напрягаха целите, а след това крещяха и хвърляха разни вещи преди накрая да прибягнат към пряка физическа агресия, така и горилите минаваха през една стереотипна поредица от реакции преди да стигнат етапа на физическа агресия. Късането на хартия, или трева, щеше да бъде последвано от странично крабовидно придвижване и ръмжене. После щеше да заудря земята, вдигайки колкото е възможно повече шум. И в следващия момент Ейми щеше да атакува, ако той не я прекъснеше. - Ейми - изрече рязко той. - Карън бутон жена. Ейми спря да къса. В нейния свят "бутон" беше приетия термин за обозначаване на човек с висок статус. (Button - копче, важна клечка /жаргон/ Б. пр.) Ейми беше изключително чувствителна спрямо индивидуалните настроения и поведение, и тя с лекота наблюдаваше екипа, определяйки положението на всеки в служебната йерархия. Но при непознати хора Ейми като горила беше напълно безпомощна при определянето на формалните връзки и статуса им; основните индикатори - дрехи, поведение, и реч - нямаха никакъв смисъл за нея. В детските си години веднъж бе атакувала съвсем безпричинно един полицай. След няколко епизода свързани с ухапвания и заплахи за съдебни дела те накрая бяха разбрали, че Ейми възприемаше полицейските униформи с блестящите им копчета нелепи и клоунски; тя приемаше, че някой облечен по такъв нелеп начин трябва да се намира много ниско в йерархията и може да се атакува без последствия. След като й обясниха концепцията на "бутона", тя вече се отнасяше с респект към хората в униформа. Ейми веднага се втренчи с респект в "бутона" Рос. Обградена от всички страни с разкъсана хартия, тя изведнъж се смути, сякаш бе допуснала социална грешка. Отиде и застана в ъгъла с лице към стената без Елиът да й заповяда. - За какво е това? - запита удивено Рос. - Знае, че се е държала лошо. - Ти я караш да застава в ъгъла, като някое дете? Но тя не искаше да направи нищо лошо. - И преди още Елиът да успее да я спре, тя се приближи до Ейми. Ейми гледаше упорито пред себе си. Рос свали чантата от рамото си и я постави на пода до Ейми, така че да може да я достигне с ръка. Известно време не се случи нищо. След малко Ейми взе чантата, изгледа Карън, после Питър. - Ще изпотроши всичко вътре - предупреди я Елиът. - Няма нищо. Ейми веднага отвори бронзовата катарама, и изсипа съдържанието на чантата върху пода. Тя започна да рови, сигнализирайки Червило червило, Ейми обича Ейми иска червило иска. - Тя иска червило. Рос се наведе и го откри след купчината вещи. Ейми свали капачката и описа един ален кръг върху лицето на Карън. После се усмихна щастливо и изръмжа доволно; прекоси стаята и застана пред огледалото монтирано на пода. Започна да се черви. - Мисля, че сега е по-добре - забеляза Карън. В дъното на стаята Ейми клечеше до огледалото и щастлива мацаше муцуната си. Тя се ухили на изображението си, после начерви и зъбите си. Моментът беше подходящ да й зададе въпрос. - Ейми иска пътува? - попита Питър. Ейми обичаше пътешествията и гледаше на тях като на много специални случаи. След някой особено успешен ден Елиът често я водеше на разходка до един мотел, където тя си поръчваше портокалов сок, пиеше го през сламка и се наслаждаваше на суматохата която създаваше сред околните. Червилото и предложението за пътешествие почти надхвърляха всички мислими удоволствия за една сутрин. Тя сигнализира Кола пътува? - Не, не с кола. Дълго пътешествие. Много дни. Напуска къща? - Да, напуска къща. Много дни. Това я направи подозрителна. Единствените пъти, когато бе напускала къщата за продължително време, бяха престоят й в болницата за пневмония и инфекция на пикочните пътища; това не бяха приятни пътувания по нейните разбирания. Тя сигнализира Къде отива пътува? - В джунглата, Ейми. Последва продължителна пауза. Отпървом той си помисли че тя не го беше разбрала, но тя знаеше значението на думата "джунгла", и можеше да съпостави думите. Ейми сигнализира замислено на себе си, повтаряйки по няколко пъти, както винаги правеше, когато обмисляше нещата: Джунгла пътува пътува джунгла отива пътува джунгла отива. Тя остави настрани червилото. Загледа се в разпокъсана хартия по пода и почна да ги събира и да ги пуска в кошчето за отпадъци. - Какво означава това? - запита Карън. - Това означава, че Ейми иска да предприеме пътешествие - отвърна Елиът. 6. Отпътуване Подвижният нос на товарния самолет Боинг 747 наподобяваше отворена челюст на хищна риба, оголващ просторната и ярко осветена вътрешност на самолета. Самолетът бе прелетял следобед от Хюстън до Сан Франсиско; в момента беше девет часа вечерта, и озадачени работници товареха в голямото алуминиево товарно отделение сандъци с витамини, дребни гърнета и кашони с играчки. Един от товарачите измъкна една чаша на Мики Маус и я загледа, клатейки глава. Елиът стоеше отвън на бетона с Ейми, която бе притиснала ръце към ушите си, да намали шума на реактивните двигатели. Птици шумни, сигнализира тя на Питър. - Ще летим на птица, Ейми - каза той. Ейми не беше летяла до този момент, и никога не беше виждала толкова отблизо самолет. Ние отива кола, реши тя, гледайки самолета. - Не можем да отидем с кола. Ще летим. Летим къде летим? сигнализира Ейми. - Летим джунгла. Новината я зашемети, но той не искаше да се впуска в подробности. Като всички горили, и Ейми изпитваше страх от водата, отказвайки да преминава дори и през най-малките поточета. Той знаеше добре, че тя би изпаднала в шок, ако научеше, че ще прелитат над огромни водни пространства. Реши да смени темата и предложи да се качат в самолета и да го разгледат отвътре. Къде бутон жена? сигнализира Ейми докато се изкачваха по рампата до носа. През последните пет часа не беше виждал Рос, и с изненада откри, че тя вече беше на борда и разговаря по телефона закачен на стената на багажното отделение, притиснала със свободната си ръка другото ухо, за да надвика шума. Елиът я чу да казва: - Ървинг е склонен да счита, че е достатъчно... Да, имаме четири хиляди деветстотин и седем единици и сме готови да ги подредим и амортизираме. Да, защо не? - Тя приключи с телефонния си разговор и се обърна към Елиът и Ейми. - Всичко наред ли е? - запита той. - Да. Ще ви разведа из самолета. - Тя го поведе навътре в товарното отделение; Ейми не изоставаше от Питър. Той хвърли поглед през рамо и видя шофьора да се изкачва по рампата със серия от номерирани метални каси с надпис КОРПОРАЦИЯ ИНТЕК; всеки надпис беше последван от сериен номер. - Това - започна Рос, - е главното товарно отделение. То беше изпълнено с четириколесни камиони, ландкрузъри, амфибийни превозни средства, надуваеми лодки и рафтове с дрехи, оборудване, храна; всичко маркирано с компютърни кодове, всичко подредено по модули. Рос обясни, че ТСЗР е способна да комплектова експедиции до всяка точка на земното кълбо само за няколко часа. Наблегна на факта, че такава скорост е възможна само при помощта на компютър. - Защо е това бързане? - запита Елиът. - Въпрос на бизнес - повдигна рамене тя. - До преди четири години други компании като ТСЗР просто нямаше. Сега по света има девет и всички ни конкурират по всеки възможен начин. През шейсетте някоя компания, да кажем нефтена, можеше да си позволи месеци или дори години в изследване на потенциалното находище. Днес обаче това е лукс, който никой не може да си позволи; деловите решения се вземат в рамките на две три седмици, най-много месец. Темпото се засили във всички области. Ние вече гледаме към осемдесетте, където ще даваме отговори само за часове. Понастоящем един договор на ТСЗР се обработва за време малко под три седмици, или за петстотин часа. Но към 1990 година данните за бизнеса ще се получават в рамките на работния ден; някой директор може да ни позвъни сутринта за информация без значение къде по света се намира, и още преди работният ден да е приключил, на бюрото си вече ще има изчерпателна сводка изпратена от компютъра ни. С напредването на разходката им Елиът забеляза, че макар камионите и превозните средства първи да хващаха окото, по-голямата част от товарното помещение на самолета беше отделено за алуминиевите модули маркирани с обозначението "С3I" - Да, така е - съгласи се Рос. - "Командно-контролни комуникации и Разузнаване" (Command-Control Communications and Intelligence). Това са микроелектронни компоненти, най-скъпото перо от бюджета, което превозваме. Когато започвахме да оборудваме експедиции, на електрониката се падаха дванайсет процента от всички разходи. Сега процентът се е повишил до 31, и всяка година се увеличава. Това са средства за комуникация, апаратура за дистанционно наблюдение, отбрана и т. н. Тя ги поведе към задната част на самолета, където бяха кабините на жилищния отсек, добре обзаведени, с голямо компютърно табло за управление, и спални кушетки. Хубава къща, сигнализира Ейми. - Да, хубава е. Бяха представени на Дженсен, млад геолог с брада, и на Ървинг, който обяви, че бил трите "Е"-та. Двамата правеха някакво вероятностно изследване с компютъра, но прекъснаха, за да стиснат ръка на Ейми, която ги изгледа внушително, и после обърна вниманието си към екрана. Ейми беше като омагьосана от цветните изображения и ярките светодиоди, и жадно започна да натиска клавишите. Ейми играе телевизор, сигнализира тя. - Не и сега, Ейми - намеси се бързо Елиът, и отмести ръцете й. - Винаги ли е такава? - запита Дженсен. - Страхувам, че е така - отвърна Елиът. - Много обича компютрите. Занимава се с тях още от малка, и си мисли, че всички са нейни. Какво е това три "Е"? - Електронният експерт на експедицията - обясни жизнерадостно Ървинг. Представляваше нисичък мъж с палава усмивка. - Правя всичко, което е по силите ми. Закупихме стока от Интек, и горе- долу това е всичко. Един Господ само знае с какво ще ни излязат японците и швабите. - О, по дяволите, пак започва - засмя се Дженсен при вида на щастливата Ейми, погълната от натискането на клавишите. - Ейми, не! - сгълча я Елиът. - Това е само игра. Вероятно безинтересна за маймуните - каза Дженсен. После добави: - Не може да причини никаква вреда. Eйми добра горила, сигнализира тя и продължи да натиска клавишите. Видът й беше спокоен и Питър мислено благодари за разсейването, осигурено от компютъра. Всеки път му ставаше забавно при вида на тежката черна фигура застанала пред клавиатурата на компютъра. Докосваше долната си устна докато натискаше клавишите в някаква пародия на човек. Практична както винаги, Рос ги върна към действителността. - Ейми ще спи ли върху кушетките? Елиът поклати глава. - Не. Горилите обичат да сменят всяка вечер мястото на спането си. Дайте й няколко одеяла, и тя ще си ги превърне в леговище на пода. Рос кимна. - Как стои въпросът с витамините и лекарствата? Ще гълта ли таблетки? - Обикновено ми се налага да я изкушавам с нещо вкусно, за да го направи, или пък ги пъхам в някой банан. Тя по-скоро ги гълта цели, отколкото да ги дъвче. - Без да ги дъвче. - Рос кимна пак, сякаш това беше важно. - Ние си имаме стандартен комплект. Ще имам грижата да ги взема. - Тя взема същите витамини, както и хората, само дето се нуждае от повече аскорбинова киселина. - Ние даваме по три хиляди единици на ден. Това достатъчно ли е? Добре. Ще понесе ли антималарийните? Питам, защото трябва да започнем още сега. - Общо взето, тя е със същите реакции спрямо лекарствата както и хората - каза Елиът. Рос пак кимна. - Да не се притесни от промяната в атмосферното налягане на кабината? Ще бъде все едно на височина пет хиляди фута. Елиът поклати глава. - Тя е планинска горила, а те живеят от пет до девет хиляди фута над морското равнище, така че е привикнала към височините. За съжаление обаче сухият климат изсмуква влагата й и тя се дехидратира много бързо; ще трябва редовно да й даваме течности. - Може ли да използва тоалетната? - Чинията вероятно ще е прекалено високо за нея - каза Елиът, - но аз съм взел гърнето й. - Тя ще използва гърнето си? - Разбира се. - Приготвила съм й един нашийник; ще го носи ли? - Само ако й го дадете като подарък. Докато разглеждаха останалите подробности от обзавеждането на Ейми, Елиът забеляза, че през последните няколко часа нещо се беше случило, и то почти без да го забележи: непредсказуемото невротично поведение на Ейми сякаш се беше стопило. Всичко беше така, сякаш предишното й поведение е било случайно и несъществено. Сега, когато само след няколко часа щяха да излитат, тя вече не беше замислена и мрачна, интересите й бяха насочени отвътре навън; отново се бе превърнала в млада женска горила. Запита се дали сънищата й, депресиите, рисуването с пръсти, изобщо всичко от този род, не се дължеше на ограничената лабораторна среда в продължение на толкова години. В началото лабораторията беше приемлива, също като детско креватче за новородените. Но изглежда нещата през следващите години се усложниха. Вероятно Ейми се нуждаеше просто от малко възбуда и промяна. Възбудата витаеше във въздуха; още докато разговаряше с Рос усети, че се ще се случи нещо забележително. Тази експедиция с Ейми беше първият пример за събитие, което изследователите на приматите бяха предсказала преди години; това беше тезата на Пърл. Фредерик Пърл беше теоретичен бихейвиорист. На една среща на Американското етнологическо дружество през 1972 година в Ню Йорк, той беше казал: "Сега, след като приматите научиха езика на знаците, е въпрос само на време някой да отведе някое животно сред природата, за да подпомогне изследването на дивите животни от същите видове. Ние можем да си представим обучените на езика примати като преводачи или дори като посланици на човечеството, за да осъществим контакт с дивите създания." Тезата на Пърл привлече значително внимание към себе си, а също така и финансиране от страна на военновъздушните сили на САЩ, които бяха подкрепяли лингвистичните изследвания от началото на шейсетте. Според ширещите се слухове, американските ВВС имали секретен проект с кодово наименование КОНТУР, който включвал възможен контакт с чужди форми на живот. Официалната позиция на армията беше, че НЛО са с естествен произход, но военните просто пускаха димна завеса. Случеше ли се контакт с извънземна цивилизация, лингвистичните фундаменти щяха да бъдат от особена важност. Преместването пък на приматите в естествената им среда се разглеждаше като форма на контакт с "чужд разум"; оттам и финансирането на изследванията от ВВС. Пърл предсказва, че научните изследвания сред естествената среда ще започнат преди 1976, но в действителност никой още не го беше правил. Причината беше, че при едни изследвания от близка дистанция никой не би могъл да предскаже какви биха били предимствата - повечето минали курса на езиково обучение примати се притесняваха от дивите си събратя също като хората. Някои, като шимпанзето Артър, отхвърляха всякаква връзка със собствения си вид, наричайки ги "черни неща". (Ейми веднъж беше отведена в зоологическата градина, където й показаха други горили; тя ги разпозна, но се ядоса и ги нарече "глупави горили" след като не реагираха на сигнализирането й.) Друг изследовател на има Джон Бейтс направи подобни изследвания, като през 1977 година заяви: "Ние създаваме обучен животински елит, който демонстрира същото снобско високомерие, проявявано от някой доктор на науките спрямо някой шофьор на камион.... Прекалено малка е вероятността, че поколението на ограмотените в езиково отношение маймуни ще представляват опитни посланици в естествената среда. Те просто са прекалено надменни." Истината обаче беше там, че в действителност никой не знаеше какво би се случило, когато обучен примат бъде върнат в естествената му среда. Защото до този момент никой не го превил; Ейми щеше да е първата. В единайсет часа товарният самолет на ТСЗР набра скорост по пистата на международното летище, издигна се грациозно във въздуха и се насочи на изток през мрака към Африка.