ДЕН 11: ЗИНДЖ 23 Юни, 1979 година 1. Gorilla Elliotensis Труповете на горилите лежаха проснати на земята, вече вкочанясващи в утринната топлина. Елиът прекара два часа в изследване на животните; и двете бяха самци в разцвета си. Най-удивителната черта беше равномерният им сив цвят. И двете известни раси горили, планинската във Вирунга и равнинната близо до крайбрежието, бяха черни. Малките често бяха кафяви, с бяла ивица на задницата, но козината им потъмняваше след първите пет години. На дванайсетгодишна възраст зрелите самци вече притежаваха сребриста пътека по гърба и задницата си, символ на половата им зрелост. С напредването на годините горилите посивяваха по същия начин, както и хората. Зрелите горили първо посивяваха над ушите, като с всяка следваща година сивата им козина се увеличаваше. Възрастните животни в края на двайсетте и началото на трийсетте понякога посивяваха целите, с изключение на ръцете, които оставаха черни. По зъбите обаче на екземплярите пред себе си Елиът заключи, че те нямаха повече от десет години. Цялата им пигментация изглеждаше по-светла, очите и кожата им също. Кожата на обикновените горили беше черна, а очите тъмнокафяви. При тези обаче пигментацията беше отчетливо сиво, а очите светли жълтокафяви. Цветът на очите го накара да се замисли особено дълбоко. След това измери телата. Дължината им от темето до петите беше съответно 139,2 и 141,7 сантиметра. Самците от планинските горили бяха с ръст от 147 до 205 сантиметра, или средно 175 сантиметра - пет фута и осем инча. Тези животни обаче бяха около четири фута и шест фута високи. Определено бяха по-ниски от обикновеното за горили. После ги претегли: 255 и 347 паунда. Планинските горили тежаха между 280 и 450 паунда. Елиът си записа тридесет допълнителни скелетни индекси за по- нататъшен анализ в Сан Франсиско. Сега вече беше убеден, че е попаднал на нещо съвършено ново. Направи дисекция на главата на първото животно, отделяйки сивата кожа, за да разкрие подлежащите мускули и кост. Интересуваше го сагиталният ръб, костният гребен минаващ по средата на челото по дъгата на черепа до врата. Сагиталният ръб беше особена характерна черта при черепната архитектура на горилите, която не присъстваше при останалите маймуни или хората; именно тя им придаваше този характерен изглед на главите. Елиът откри, че при тези самци сагиталният ръб беше недоразвит. Общо взето, черепната мускулатура напомняше далеч повече тази на шимпанзетата, отколкото на горилите. Елиът направи допълнителни измервания на моларните хълмчета, на челюстта, костния навес и черепната кутия. Към обяд заключението му вече беше твърдо:: това беше най-малкото нов вид горила, еквивалентен на планинската и равнинната, а възможно и изцяло нов животински вид. "С всеки човек, открил нов животински вид, се случва нещо странно" пише лейди Елизабет Фростман през 1879 година. "Той изведнъж забравя семейството си и приятелите си, всички най-близки и скъпи хора; забравя колегите си, подкрепяли професионалните му усилия; по най-жесток начин забравя родителите и децата си; накратко, всички онези, които са го познавали до момента, в който го е обсебил демонът, наречен Наука, се изпаряват мигновено от главата му." Лейди Фростман го изпитва на собствения си гръб, защото пише тези редове току-що след като съпругът й я зарязва след откритието си на норвежкия синкав тетрев през 1978 година. "Напразно", отбелязва тя, "човек се пита какво толкова голямо значение има фактът, че някой е открил още една нова птица или животно, след като творенията Господни са безброй, а Линей ги оценява на милиони. Такъв въпрос остава без отговор, защото откривателят е стъпал вече на пиедестала на безсмъртните, или поне така си го представя, и той вече не е подвластен на усилията на обикновените около него хора да го отклонят от пътя, който е поел." Разбира се, Питър Елиът с възмущение би отхвърлил всяко обвинение, че собственото му поведение напомня това на шотландския разпътен благородник. И въпреки това перспективите за по-нататъшното изследване на Зиндж вече загубиха всякакъв интерес за него; не го вълнуваха повече нито диамантите, нито съновиденията на Ейми; единственото му желание беше да се завърне у дома със скелета на новата маймуна, за да удиви колегите си по света. Изведнъж си спомни, че няма фрак, и се замисли дълбоко с какви ли дрехи ще се облече при тържествените случаи; пред очите му изникна бъдещата класификация на трите африкански видове маймуни: Pan troglodytes, шимпанзето Gorilla gorilla, горилата Gorilla elliotensis, новият вид горила Дори и в крайна сметка категорията на видовете и името да бъдеха отхвърлени, той щеше да е постигнал далеч повече, отколкото повечето учени изучаващи приматите биха могли да мечтаят. Елиът беше като заслепен от собствените си перспективи. Впоследствие всички бяха наясно, че през онова утро никой не беше мислил със собствената си глава. Когато Елиът поиска да изпрати в Хюстън записа на дишането на горилите през нощта, Рос отвърна, че това е тривиална подробност, която може да почака. Елиът не прояви особена настойчивост; по-късно и двамата горчиво съжаляваха за това. Дори и когато дочуха грохота на експлозия в далечината, подобна на артилерийския огън преди няколко дни, те пак не обърнаха нужното внимание. Рос предположи, че това бяха войниците на генерал Мугуру, преследващи племената Кигани. Мънро й обясни, че битката се водеше на най-малко петдесет мили от тях, разстояние прекалено голямо, за да го преодолее какъвто и да е звук, но не предложи някакво друго обяснение за шума. И тъй като Рос пропусна сутрешния разговор с Хюстън, то тя не успя да научи за настъпилите през последните часове промени в геологическите структури, които биха придали ново значение на експлозивните детонации. Усетът им за опасността беше притъпен от технологията, триумфирала предната нощ; бяха обзети от чувството за непреодолима мощ. Единствено Мънро не се поддаде на измамните настроения. Той провери оставащите боеприпаси. Резултатите бяха повече от обезсърчаващи. - Тая лазерна система е прекрасно нещо, но тя изразходва мунициите така, сякаш след нея ще има потоп - произнесе Мънро. - Снощи сме изпукали половината боеприпаси. - Какво трябва да направим? - запита Елиът. - Надявах се ти да ми дадеш отговор на тоя въпрос - отвърна Мънро. - Нали изследва телата. Елиът им предаде научното си мнение, че са се сблъскали с нов вид примати. Той сумира анатомичните си открития, подкрепящи твърденията му. - Всичко това е великолепно и така нататък - коментира Мънро. - Мен обаче ме вълнува всъщност как действат нашите приятелчета, а не как са устроени. Ти самият го каза - горилите са дневни животни, а тези тук са любители на нощния живот. Горилите обикновени са срамежливи животни, които избягват хората, докато тези тук са точно обратното. Защо? Елиът беше принуден да признае, че не знае. - Мисля, че няма да е зле да си поблъскаме главите над отговора на този въпрос, особено ако погледнем останките си от боеприпасите - каза Мънро. 2. Храмът Най-логичното място да започнат търсенето на отговора беше храмът с огромната и заплашителна статуя на горилата. Следобедът се върнаха и откриха зад нея поредица от дребни помещения с кубична форма. Рос предположи, че това са били килиите на монасите, служещи на култа към горилите. Тя предложи едно изчерпателно обяснение. - Горилите от околната джунгла са тероризирали хората на Зиндж, които са правели жертви, за да ги умилостивят. Монасите са представлявали отделна класа, отделена от обществото. Виж тук, пред входа към коридора с килиите има едно малко помещение. Тук е стоял страж, поставен да държи хората настрани от монасите. Това е било цяла система от вярвания. Елиът не беше убеден, нито Мънро. - Дори и религията преследва практически цели - заяви Мънро. - Предназначението й е да носи полза на хората. - Хората обожествяват онова, от което се страхуват, с надеждата да го поставят под контрол - каза Рос. - Но как биха могли да контролират горилите? - запита Мънро. - Какво биха могли да направят? Когато най-накрая намериха отговора на въпроса си, той се оказа малко стряскащ, още повече че стигнаха до него отзад напред. Минаха покрай килиите и стигнаха до една поредица от дълги коридори, декорирани с барелефи. Посредством инфрачервената си компютърна система успяха да видят релефите, които представляваха сцени подредени в един внимателен порядък също като в учебник с картинки. Първата сцена показваше серия клетки с горили. Близо до клетките стоеше чернокож мъж с прът в ръка. Втората изобразяваше африканец с две горили с въжета около вратовете; мъжът държеше свободните краища на въжетата. На третата се виждаше африканец да обучава горилите в някакъв двор. Горилите бяха завързани за вертикални стълбове, всеки един с пръстен на върха. Последната картина демонстрираше как горилите атакуват редица от сламени чучела висящи от висок каменен парапет. Сега вече знаеха предназначението на всичко онова, което бяха открили в двора на спортната зала, и затвора. - Господи - възкликна Елиът, - те са ги обучавали. Мънро кимна. - Обучавали са ги за пазачи на диамантените мини. Животински елит, безмилостен и честен до смърт. Идеята никак не е била лоша, като си помисли човек. Рос огледа още веднъж сградата, в която се намираха; това не беше храм, а училище. Веднага обаче й хрумна едно възражение: тези картини бяха поне петстотин години стари, а учителите им отдавна изгнили в земята. А горилите си бяха все така тук. - Кой ги обучава сега? - Те самите - отвърна Елиът. - Те се обучават едни други. - Но възможно ли е това? - Абсолютно възможно. Взаимното обучение е нещо често наблюдавано сред приматите. Това беше тема на много продължителен спор между учените. Уошу обаче, първият примат в историята обучена на езика на знаците, обучи малкото си на еймслан. Езиково обучените примати свободно обучават другите животни, сред които са затворени; по същия начин обучаваха и хората, сигнализирайки бавно и непрекъснато докато тъпите необразовани човешки същества вдянат. Следователно беше възможно приматите да си предават един на друг наученото без човешка намеса в продължение на много поколения. - Искаш да кажеш, че хората от този град ги няма вече много столетия, но горилите, които са обучавали, са все още тук? - възкликна Рос. - Точно така изглежда - отвърна Елиът. - И са използвали каменни оръдия? Като тези каменни гребла? - Да - каза той. Идеята за каменните инструменти не беше толкова пресилена колкото изглеждаше на пръв поглед. Шимпанзетата бяха способни на изключително прецизно използване на самоделни инструменти, най- впечатляващият пример от които беше "въдицата за термити". Шимпанзета чупеха клон, който после внимателно огъваха според нуждите си, и после прекарваха часове до някое гнездо на термити, опитвайки се да боднат с въдицата някоя сочна личинка. Учените наблюдатели наричаха тази им дейност "използване на примитивни инструменти", до момента, в който самите те не се пробваха. Тогава стана ясно, че изработката на задоволителен прът и ловът на термити съвсем не е нещо примитивно; най-малкото се оказа, че е извън възможностите на хората, опитали се да го повторят. Човеците термитоловци се отказаха, вече изпълнени с респект към шимпанзетата; вече имаха очи и за нови неща: те забелязаха, че по-младите шимпанзета прекарваха дните наблюдавайки по-старшите си събратя да правят пръти и да ги пъхат в мравуняка. Младите шимпанзета буквално се учеха как да го правят, а процесът на обучение протичаше с години. Работата почваше да намирисва на култура; чирачеството на младия печатар Бен Франклин не беше много по-различно от чирачеството на младото шимпанзе, ловец на термити. И двамата бяха получили уменията си в течение на години чрез наблюдението на по-старшите и опитните; и двамата бяха допускали грешки по пътя към окончателното майсторство. Изработката обаче на каменни инструменти предполагаше един качествен скок отвъд прътите и термитите. Привилегированото положение на каменните инструменти като специалната провинция на човечеството можеше да си остане свещена, ако не бяха усилията на един самотен учен богоборец. През 1971 година британският изследовател Р. В. С. Райт решава да обучи една маймуна да дяла каменни инструменти. Неговият ученик е петгодишен орангутан на име Абанг в Бристълската зоологическа градина. Райт прави подарък на Абанг една кутия съдържаща храна, обвита с въже; той показва на Абанг как да пререже въжето с парче кремък, за да се добере до храната. Само след час Абанг вече става майстор на прерязването на въжета с кремък. След това Райт демонстрира на Абанг как да си изработи каменен нож чрез удрянето на камък в парче кремък. Това вече е доста по-труден урок; след един период от няколко седмици на Абанг вече са му необходими общо три часа да схване как да държи кремъка между пръстите на краката си, за да издяла остър камък, да пререже въжето и да се добере до храната. Поуката от експеримента е не толкова че, маймуните използват каменни инструменти, а че възможността да дялат каменни инструменти е в буквалния смисъл на думата фасулска работа за тях. Експериментът на Райт е още една причина да считаме, че човешките същества не са толкова уникални, за каквито са се считали до този момент. - Но защо Ейми твърди, че това не са горили? - Защото не са - отвърна Елиът. - Тези животни не приличат на горили и нямат тяхното поведение. Те са различни и във физическо, и в бихейвиористично отношение. Той сподели с тях подозрението си, че тези животни са били не само обучавани, но и отглеждани - а може би и кръстосвани с шимпанзета, или колкото и странно да звучи, с хора. На тях им прозвуча като шега. Фактите обаче бяха обезпокояващи. През 1960 година първите изследвания на кръвните протеини доказаха родството между човека и маймуната. В биохимическо отношение най- близкият родственик на човека беше шимпанзето, много по-близко, отколкото горилата. През 1964 година на един болен човек бяха присадени успешно бъбреци на шимпанзе; възможни бяха също така и кръвопреливания. Но степента на сходство и близост беше изяснена напълно една през 1975 година, когато биохимиците сравниха ДНК на шимпанзетата и хората. Беше открито, че разликата между ДНК на шимпанзетата и хората е само 1 процент във веригите. И почти никой не искаше да признае още едно следствие: че модерните средства за хибридизация на ДНК и ембрионно трансплантиране позволяваха кръстоски между маймуните, и правеха възможни кръстоските между човек и маймуна. Разбира се, обитателите на Зиндж от четиринадесети век не са разполагали със средства да кръстосват вериги на ДНК. Елиът обаче посочи, че те системно са подценявали уменията на хората от Зиндж, които преди цели петстотин години са успели да проведат сложни процедури на обучение, които западните учени бяха успели да повторят едва преди десет години. В резултат изникваше един страшен проблем, а именно животните, които жителите на Зиндж бяха обучавали. - Нямаме право да си затваряме очите пред този проблем - заяви той. - Когато Ейми беше подложена на теста IQ разработен за хора, тя набра деветдесет и две. На практика това я прави не по-глупава от което и да е човешко същество, а в много отношения тя е по- умна, по-схватлива и по-чувствителна. Може да ни манипулира най- малкото така умело, както и ние нея. Тези сиви горили притежават същия разум, макар и обучението им да е било съвсем едностранчиво, както това на доберман-пинчерите, чието предназначение е да бъдат животни-пазачи, атакуващи убийци, обучени да бъдат безмилостни и хитри. Маймуните обаче са далеч по- изобретателни и умни от кучетата. И те няма да спрат атаките си дотогава, докато не ни избият, както са постъпили с всеки, дръзнал да стъпи в свещения град. 3. Да гледаш иззад решетките През 1975 година математикът С. Л. Беренски проучва литературата върху животинския език и стига до един тревожен извод. "Няма и съмнение" обявява той, "че приматите надвишават значително човека по разум". Според него "Очебийният въпрос, който всеки посетител на зоологическата градина си задава, кой се намира зад решетките? Кой е свободен, и кой в плен? И от двете страни на решетките могат да се забележат примати от всякакъв род да си правят взаимно физиономии. Прекалено просто е да заявим, че човекът е по-висше същество, защото е създал зоологическата градина. Ние приписваме ужаса, който изпитваме при заграждането ни с решетки - форма на наказание присъща сред нашия, човешкия род - на другите примати, озовали се в същото положение, като считаме, че те изпитват същите чувства." Беренски оприличава приматите на чуждестранни посланици. "В продължение на столетия маймуните съумяват да се погаждат с човека, в качеството на посланици на собствените си видове. В последните години те дори се научиха да общуват с човека посредством езика на знаците. Това е обаче е обаче едностранна размяна на дипломатически персонал; никой човек до този момент не е направил опит да живее в едно маймунско общество, да овладее техния език и обичаи, да се храни с тяхната храна, да живее така, както и те. Маймуните се научиха да разговарят с нас, но ние така и не се научихме да разговаряме с тях. Кой тогава трябва да бъде считан за по-висш интелект?" Беренски добавя и едно пророчество. "Идва времето" пише той, "когато обстоятелствата ще принудят някои човешки същества да общуват с обществото на приматите според техните условия. Едва тогава човек ще осъзнае самодоволния си егоизъм проявяван спрямо другите животни." Експедицията на ТСЗР, изолирана дълбоко сред тропическата гора на Конго, се беше сблъскала точно с такъв проблем. Изправени срещу един нов вид горилоподобно животни, те по някакъв начин трябваше да се спогодят с тях според техните условия. Вечерта Елиът предаде записите от дишането на съществата в Хюстън, откъдето на свой ред ги предадоха в Сан Франсиско. Размяната на репликите след излъчената информация беше кратък. ПЛЧНА ИНФМЦ. ТРБВА ПМЩ? написа Сиймънс. ВАЖН - НУЖДМ СЕ СРЧНО ОТ ПРЕВОД написа в отговор Елиът. КГА ЩЕ ГО ИММЕ? КМПТРЕН АНЛЗ ТРУДН - ПРОБЛМТЕ НАДВШАВАТ ПО СЛЖНСТ ПРЕВОД КЕЗ / ЯЕЗ. - Какво означава това? - запита Рос. - Той казва, че проблемите свързани с превода надвишават по трудност проблема с превода на китайския или японския език на знаците. Рос до този момент не беше предполагала, че съществуват китайски или японски езици на знаците, но Елиът обясни, че езици на знаците съществуват за почти всички основни езици, и всеки се подчинява на свои правила. Например БЕЗ, британският език на знаците няма абсолютно никаква прилика с АЕЗ, американския език на знаците, въпреки че писменият и говоримият английски език и в двете страни на практика на се различаваха един от друг. Различните езици на знаците притежаваха и различна граматика и синтаксис, като дори се подчиняваха на различни традиции на знаците. Китайският използваше протегнатия среден пръст за обозначаването на няколко знака, такива като СЛЕД ДВЕ СЕДМИЦИ и БРАТ, макар и този жест да беше оскърбителен и неприемлив в американския му еквивалент. - Но нали това е говорим език? - запита удивена Рос. - Да, така е - отвърна Елиът, - но проблемът е много по-сложен. Вероятността да го преведем скоро е доста малка. До залез слънце получиха още две допълнителни късчета информация. Рос използва ресурсите в Хюстън, за да направи една компютърна симулация на вероятния развой от следващите три дни и една стандартна девиация от два дни, за да открият диамантените мини. Това означаваше, че те трябваше да са подготвени да прекарат още пет дни в града. Храната не беше проблем; най-сериозно беше положението с боеприпасите; Мънро предложи да използват вместо огнестрелно оръжие сълзотворен газ. Очакваха сивите горили да предприемат смяна на тактиката и така и стана. Горилите атакуваха веднага след залез слънце. Битката през нощта на 23 юни се огласяше единствено от кихащите експлозии на контейнерите със сълзлив газ и съскането на излитащия газ. Стратегията беше силно ефективна; атаката на горилите бяха отблъсната и те не се върнаха повече през нощта. Мънро остана много доволен. Той обяви, че разполагат със запаси от сълзотворен газ, достатъчни да издържат обсадата на горилите за цяла седмица, а може и повече. За момента като че ли проблемите им бяха решени.