ДЕН 12: ЗИНДЖ 24 юни, 1979 година 1. Офанзивата Малко след разсъмване откриха телата на Мулеве и Акари до палатката им. Явно атаката през нощта е била отвличаща маневра, позволила на някоя горила да се промъкне на територията на лагера, да убие носачите и да се измъкне необезпокоявана. Имаше обаче и нещо още по-обезпокоително; не успяха да открият как горилата се бе промъкнала през електрическата ограда на влизане и излизане. Един по-внимателен оглед на оградата показа на едно място участък на оградата разкъсан от долната страна. Наблизо се търкаляше дълъг прът. Горилите го бяха използвали, за да повдигнат дъното на оградата, като по този начин вътре е проникнала горила. А след като са си свършили работата, те отново са възстановили оградата до предишното й положение. Фактът, че тези животни бяха способни на такива разумни действия, беше много труден за преглъщане. "Отново и отново се сблъсквахме с предразсъдъците си спрямо животните, пише по-късно Елиът. Все си мислехме, че горилите ще се държат глупаво и по животински, но съвсем не стана така. Никога не ги приехме като гъвкави и съобразителни врагове, макар че те вече бяха намалили редиците ни с една четвърт." Мънро срещаше най-голяма трудност с разбирането за преднамерената враждебност на горилите. Опитът му го бе научил, че животните сред природата са индиферентни спрямо човека. Накрая бе заключил, "тези животни са били обучавани от човек, и аз трябваше да гледам на тях като на хора. И тогава възникна въпросът беше, какво бих направил, ако те бяха хора?" За Мънро отговорът на въпроса беше ясен: да поеме офанзивата в свои ръце. Ейми се съгласи да ги поведе в джунглата, където тя каза, че живеят горилите. Към десет сутринта напредваха по склоновете на възвишенията северно от града въоръжени с картечници. Не след дълго се натъкнаха на следи от присъствието на горили: купчини характерни изпражнения и леговища по земята и дърветата. Мънро беше особено разтревожен от броя им: някои дървета съдържаха от двадесет до тридесет леговища, което означаваше извънредно големи популации от животни. Десет минути по-късно попаднаха на група сиви горили десет на брой, които се хранеха със сочните увивни растения: четири мъжки и три женски, едно младо животни и две подскачащи малки. Възрастните бяха лениви, протягаха се на слънцето и се хранеха без да бързат. Няколко други животни спяха на гръб, хъркайки шумно. Всички се държаха забележително безгрижно. Мънро махна с ръка: предпазителите на картечниците бяха вдигнати. Той се приготви да обстреля групата когато Ейми го дръпна за крачола. Той се извърна и "изпитах най-голямото сътресение в живота си. Нагоре по склона имаше още една група сиви горили, може би десет или дванайсет животни, и още една, и още една, и още... Трябва да бяха някъде към триста животни или повече. Целият хълм гъмжеше от сиви горили." Най-голямата група горили някога наблюдавана сред природата наброяваща тридесет и едно животни, е била срещната през 1971 година в Кабара, като дори и тази бройка се оспорва. Повечето изследователи считат, че това всъщност са били две групи, за кратко време видени заедно, тъй като обичайният брой за една група се движи от десет до петнайсет животни. А тук Елиът успя да наброи триста животни. Той обаче беше още повече впечатлен от поведението на животните. Докато бродеха лениво и се хранеха, те се държаха почти по същия начин като обикновените горили, но имаше също така и важни разлики. "Още от първия поглед разбрах, че те имаха език. Техните кихащи вокализации бяха отсечени и ясно съставляваха някаква форма на език. В допълнение използваха и език на знаците, макар и не приличащ на нищо познато до този момент. Жестовете им с ръцете се осъществяваха с протегнати крайници по един грациозен начин, също като някои тайландски танцьори. Тези движения на ръцете сякаш допълваха по някакъв начин хъхрещите вокализации. Очевидно горилите бяха обучавани, или пък си бяха изработили своя собствена езикова система, далеч по-сложна от чистия език на знаците на горилите от лабораториите на двадесети век." С някаква част от съзнанието си Елиът проумя изключителното значение на това грандиозно откритие, като в същото време другата споделяше страха на останалите около него. Приклекнали зад гъстите листа те със затаен дъх следяха как се хранеха горилите на отсрещния хълм. Макар и на външен вид поведението на животните да беше съвсем миролюбиво, хората ги наблюдаваха с чувство на нарастваща паника; никога до този момент не бяха се намирали в такава опасна близост до толкова огромен брой животни. Накрая по сигнал на Мънро се смъкнаха обратно по пътеката в лагера. В лагера носачите копаеха гробове за Акари и Мулеве. Това им напомни по един зловещ начин за опасността, на която бяха изложени докато обсъждаха алтернативите. - Не ми се сториха агресивно настроени този ден - каза Мънро. - Така е - съгласи се Елиът. - Поведението им изглеждаше съвсем типично, дори може да се каже още по-лениво отколкото при обикновените горили денем. Вероятно повечето от мъжките спят през деня. - Колко от животните на хълма бяха мъжки? - запита Мънро. Те вече бяха стигнали до заключението, че в атаките бяха участвали само мъжки екземпляри; Мънро питаше, за да прецени какви бяха шансовете им. - Повечето изследователи са стигнали до извода, че зрелите мъжки екземпляри съставляват петнадесет процента от групите. Друга голяма група изследователи сочи, че при изолираните наблюдения броят на съставляващите я животни се недооценява някъде с около двадесет и пет процента. Това са повече животни, отколкото можеш да видиш в който и да е друг момент. Аритметиката беше обезсърчаваща. На склона на хълма бяха наброили над триста, което означаваше, че общият им брой беше някъде към четиристотин, от които петнайсет процента бяха мъжки. Това означаваше шестдесет атакуващи животни; а те бяха общо девет души способни да държат оръжие. - Лоша работа - произнесе Мънро, клатейки глава. Ейми обаче имаше решение за случая. Тръгва веднага, сигнализира тя. Рос попита какво казва и Елиът й преведе. - Настоява да си тръгваме. Мисля, че това е гласът на разума. - Не ставай смешен - сопна се Рос. - Още не сме намерили диамантите. Не можем да си тръгнем просто така. Тръгва веднага, сигнализира отново Ейми. Погледнаха към Мънро. По някакво негласно споразумение групата беше решила, че Мънро е човекът, който има думата за всяка следваща стъпка. - Аз искам не по-малко от вас да открием диамантите - произнесе той. - Само че няма да ни са от особена полза, ако загинем. Нямаме избор. Трябва да си тръгваме по възможно най-бързия начин, стига да можем. Рос изригна едно цветисто тексаско благопожелание. - Какво искаш да кажеш с това "стига да можем"? - запита разтревожено Елиът. - Искам да кажа, че нашите приятелчета може да си имат собствено мнение по въпроса - отвърна Мънро. 2. Отпътуване Съгласно разпорежданията на Мънро всеки взе само минимален запас от храна и муниции. Всичко друго остана в лагера: палатките, защитния периметър, комуникационното оборудване, всичко, обляно от обедното слънце. Мънро хвърли поглед през рамото си, надявайки се да е взел най- правилното решение. През шейсетте години наемниците в Конго имаха едно иронично правило: "Никога не излизай от къщи". То имаше значения, включително и очевидното, че на никого от тях изобщо не е трябвало да му стъпва крака в Конго. То също така означаваше, че след като веднъж сте издигнали укрепен форт или колониално градче, всяка стъпка извън него в джунглата си е чисто самоубийство, каквото и да ви е подбудило към тази крачка. Няколко от приятелите на Мънро си бяха намерили смъртта в джунглата само защото бяха напуснали по най-глупавия начин дома. Новините се разнасяха веднага: "Копача си намерил гроба миналата седмица до Станливил." "До Станливил ли? Че защо е излязъл от къщи?" А сега Мънро водеше експедицията извън лагера, който всъщност им беше като дом със защитния си периметър. Вътре в периметъра те бяха като патици-мюрета за атакуващите горили. Наемниците обаче си имаха поговорка и за този случай. "По-добре патица-мюре, отколкото мъртва патица." С навлизането в тропическата гора Мънро все по-осезателно започваше да усеща колко крехка и уязвима е колоната зад него. Следеше как се раздвижва гъстата зеленина и от двете им страни със стесняването на пътеката им. Не си спомняше пътят им да беше толкова тесен на идване в града. А сега бяха буквално в прегръдката на храстите и протегналите клоните си към тях палми. Горилите можеха да се намират само на няколко фута от тях скрити в гъстата зеленина, а те щяха да го разберат едва когато беше безнадеждно късно. Продължаваха да крачат. Мънро считаше, че успеят ли веднъж да се доберат до източните склонове на Мукенко, всичко се нареждаше. Сивите горили бяха установени около града и едва ли щяха да ги следват толкова надалеч. Още само час или два и щяха да са в безопасност. Той погледна часовника си: бяха изминали едва десет минути. И в този момент дочу звука от хъхрене. Идваше сякаш от всички посоки. Видя листата пред себе си да се размърдват, сякаш раздвижени от силен вятър. Само че вятър нямаше. Хъхренето се усили. Колоната спря на края на един пролом, който следваше коритото на поток с надвиснала джунгла и от двете му страни. Идеалното място за засада. По колоната се разнесе звукът от вдигнати предпазители. Кахега се приближи до него. - Капитане, какво ще правим? Мънро не отделяше поглед от вълнуващата се зеленина, а хъхренето не преставаше. Можеше само да предполага за броя на укриващите се зад храстите животни. Двадесет? Тридесет? Така или иначе, не бяха малко. Кахега посочи нагоре по склона на хълма към една пътека. - Качваме по нея? Мънро не отговори дълго време. - Не - произнесе накрая той. - Тогава накъде, капитане? - Назад - отвърна Мънро. - Връщаме се. Когато обърнаха по обратния път, звукът от хъхренето и шумът от листата секнаха. Той хвърли един последен поглед през рамо към пролома. Сега проходът изглеждаше съвсем обикновена пътека в джунглата, без никаква надвиснала заплаха. Мънро обаче не можеше да се заблуди. Горилите нямаше да ги пуснат. 3. Завръщане Идеята на Елиът дойде в миг като прозрение. "Бяхме в лагера и гледах как Ейми сигнализира на Кахега, разказва по-късно той. Ейми го молеше да й даде да пие вода, но Кахега не владееше еймслан, и само повдигаше безпомощно рамене. В този момент ми хрумна, лингвистичните умения на сивите горили беше едновременно и тяхното голямо преимущество и тяхната ахилесова пета." Елиът предложи да заловят една сива горила, да научат езика им, и да го използват, за да установят връзка с другите животни. При нормални условия това би отнело месеци усилен труд; Елиът обаче считаше, че са му достатъчни и няколко часа. Сиймънс вече работеше върху вербализациите на сивата горила; всичко, от което се нуждаеше, бяха още допълнителни данни. Според Елиът обаче сивите горили използваха комбинация от говорим език и такъв на знаците. А езикът на знаците не беше труден за разгадаване. В Бъркли Сиймънс беше разработил компютърна програма наречена ОЗЖ, обяснение на знаците на животните. ОЗЖ беше способна да наблюдава Ейми и да открива съдържанието на сигналите й. Тъй като програмата ОЗЖ използваше специализиран армейски софтуер, вече разсекретен, предназначен за разбиване на кодове, тя беше способна да идентифицира нови знаци и също така да ги превежда. Макар и ОЗЖ да беше предназначена да работи с Ейми на еймслан, нямаше никаква пречка да се приложи и при един съвършено нов език. Успееха ли да установят връзка чрез спътника с Хюстън и Бъркли, биха могли да подават видеоданните, получени от заловената маймуна директно в компютрите на центъра, за да бъдат обработени с програмата ОЗЖ. А ОЗЖ предлагаше скорост на превод далеч надхвърляща капацитета на който и да било човешки наблюдател. (Военният софтуер беше създаден така, че да пробива противниковия код само за броени минути.) Елиът и Рос бяха убедени, че номерът ще стане; Мънро обаче беше скептик. Той подхвърли няколко обезкуражителни коментари за разпитване на пленници по време на война. - Да не мислите да изтезавате животното? - запита той. - Ще използваме стреса породен от ситуацията, за да принудим животното да използва езика си - обясни Елиът. - Той разместваше на земята материалите за теста си: банан, канче с вода, парче сладкиш, пръчка, сочен клон, чифт каменни гребла. - Ако се наложи, ще й изкараме ангелите от страх. - Й? - Разбира се - произнесе Елиът, зареждайки пистолета със стрелите с Торален. - Ще използваме женско животно. 4. Залавяне на език Нужна му беше женска горила без малко. Малкото горилче щеше да създаде излишни проблеми. Той си проби път през висок до кръста му храсталак и се озова на ръба на стръмен склон; в подножието му имаше стадо от девет животни: двама мъжкари, пет женски и две млади горили. Те пасяха из джунглата на двадесет фута под краката му. Той наблюдава групата достатъчно дълго, за да се увери, че всички женски използват език помежду си, и че в околните храсталаци нямаше малки. После зачака да му се открие възможност. Горилите си похапваха лениво сред храстите, изравяха крехки корени, и ги дъвчеха без да бързат. След няколко минути една от женските се отдалечи от групата да си потърси храна в подножието на склона, на който се бе сгушил. Женската се бе отдалечила от останалите на повече от десетина ярда. Елиът вдигна пистолета с две ръце и се прицели в нея. Тя представляваше идеална цел. Той не отделяше поглед от нея; пръстът му бавно се свиваше върху спусъка и изведнъж кракът му се подхлъзна. Той се затъркаля по склона, стоварвайки се точно сред стадото. Елиът лежеше в безсъзнание по гръб, на двадесет фута по-долу, но гърдите му се повдигаха и спускаха, а ръката му конвулсивно мърдаше; Мънро се убеди, че Елиът беше наред. Мънро се тревожеше единствено за горилите. Сивите горили бяха станали свидетели на падането на Елиът и се насочиха към него. Осем или девет животни се стълпиха около него, загледани безстрастно; всички сигнализираха. Мънро освободи предпазителя на картечницата. Елиът простена, докосна главата си и отвори очи. Мънро го видя как застина при гледката на горилите, но не направи никакво движение. Три зрели екземпляра го приближиха съвсем, и той схвана рисковаността на ситуацията. Елиът остана неподвижен цяла минута. Горилите шепнеха и сигнализираха, но не помръднаха от мястото си. Накрая Елиът се изправи на лакът; движението му предизвика взрив от сигнализиране, но без някаква пряка заплаха. На хълма горе Ейми дърпаше Мънро за ръкава и ожесточено сигнализираше. Мънро поклати глава; той не разбираше езика. Повдиган пак картечницата и Ейми го захапа за капачката на коляното. Болката беше изключителна. По-късно самият той се зачуди откъде бе събрал сили да не изреве. Елиът лежеше на земята опитвайки се да укроти дишането си. Горилите бяха застанали съвсем близо; достатъчно, за да ги докосне, да подуши сладникавия аромат на телата им. Бяха развълнувани; мъжките загрухтяха, едно ритмично хо-хо-хо огласи простора. Той реши, че е по-добре да се изправи на крака, бавно и методично. Реши, че ако успее да се отдалечи малко от животните, чувството им за опасност ще се притъпи. Но още щом започна да се надига, ръмженето се усили, и един от мъжкарите започна да се придвижва настрани рачешката, като заудря земята с отворени длани. Елиът мигновено се просна пак на гръб. Горилите се успокоиха, и той реши, че е постъпил правилно. Животните бяха объркани от това човешко същество, стоварило се сред тях; те очевидно не бяха очаквали никакъв сблъсък с човек в пасищата си. Той реши да ги изчака да приключат с храненето, дори и ако му се наложеше да пролежи на гръб няколко часа докато загубят интерес към него и се отдалечат. Дишаше бавно и спокойно, осъзнавайки, че се поти. Вероятно излъчваше страх, но подобно на хората, при горилите обонянието беше също така слабо развито. Те не реагираха на мириса на страха му. Той зачака. Горилите хъхреха и сигнализираха бързо, опитвайки се да решат какво да правят. И тогава един мъжкар възобнови рачешките си движения, заудря земята и се втренчи в Елиът. Елиът не помръдваше. Пред мисления му взор се разгъваше последователността на поведението на горилите при атака: ръмжене, странични движения, пляскане по земята, късане на трева, удряне в гърдите... И атака. Мъжката горила заскуба трева. Елиът усети как сърцето му заблъска бясно гърдите. Горилата беше едро животни, тежеше поне триста паунда. Тя се изправи на задните си крака и заудря гърдите си с отворени длани, издавайки кух звук. Елиът се зачуди какво ли прави Мънро горе. В следващия момент се разнесе някакъв трясък и той видя Ейми да се търкаля по склона на хълма, забавяйки устрема си като се залавяше за насрещните храсти и клони. Тя се приземи точно в краката му. Горилите бяха изумени до крайна степен. Едрият мъжкар спря да се бие в гърдите, бързо се спусна на четири крака и се опули в Ейми. Ейми изръмжа. Едрият мъжкар продължи хода си към Питър, но без да откъсва очи от Ейми. Ейми го гледаше втренчено без да реагира. Това беше чисто изпитание за надмощие. Мъжкарят без колебание се придвижваше все по-близо. Ейми изрева оглушително; Елиът подскочи от изненада. До този момент я беше чувал да реве така само веднъж или два пъти, и то в моменти на изключителен гняв. Ревът беше доста необичайно явление при женските горили и околните животни се разтревожиха. Ръцете й се свиха, гръбнакът се изпъна, а лицето й се напрегна. Тя се втренчи заплашително в напредващия мъжкар и отново изрева. Мъжкарят застина с наклонена на една страна глава. Сякаш обмисляше ситуацията. Накрая реши да се оттегли и се върна в полукръга от сивите маймуни наобиколили Питър. Ейми съвсем преднамерено положи ръка върху крака на Елиът, демонстрирайки собственост върху предмета. Някакъв пъргав младок само на четири или пет години импулсивно се втурна напред оголил зъби. Ейми само го шибна през лицето и младокът изскимтя и побърза да се върне при групата. Ейми се втренчи към другите горили. И започна да сигнализира. Отивайте оставя Ейми отивайте. Горилите не реагираха. Питър добър човешки личност. Тя обаче започна да проумява, че горилите не я разбират, защото направи нещо наистина забележително: въздъхна, възпроизвеждайки същия онзи хъхрещ звук, който издаваха горилите. Горилите се разтревожиха и се заспоглеждаха. Но дори Ейми и да говореше езика им, ефект нямаше: те си останаха по местата. И колкото повече въздъхваше, толкова повече реакцията им отслабваше, докато накрая я загледаха с празни погледи. Тя не успяваше да се разбере с тях. Ейми се завъртя до главата на Питър и започна да го гали, подръпвайки брадата и скалпа му. Сивите горили бързо започнаха да сигнализират. После мъжкарят започна ритмичното си хо-хо-хо. След като го видя, Ейми се извърна към Питър и му сигнализира, Ейми прегърне Питър. Това го изненада; Ейми никога не го прегръщаше доброволно. Обикновено тя искаше Питър да я прегръща и чеше. Елиът се изправи и седна на земята; тя незабавно го придърпа към гърдите си, притискайки лицето му в козината си. Мъжката горила в миг престана с ръмженето си. Сивите горили започнаха да дават обратна скорост, сякаш бяха извършили някаква грешка. И в този момент на Елиът му просветна пред очите: тя го третираше като собствено дете. Това беше класическо поведение на примати при агресивни ситуации. Приматите спазваха строги забрани срещу каквито и да били наранявания на невръстни животни, и тази забрана се търсеше от възрастните животни в много случаи. Мъжките бабуини често приключваха битките си когато единият от мъжкарите сграбчеше някое невръстно животно и го притиснеше до гърдите си; гледката на дребното животинче винаги възпираше всякаква по-нататъшна атака. Шимпанзетата демонстрираха дори още по-рафинирани вариации на същото. Ако някое младо шимпанзе се развихреше прекалено много, някой мъжкар сграбчваше единия младок и го притискаше по майчински към гърдите си, дори и в този случай и двамата - и родителят и детето да бяха чисто символични. И въпреки това жестът беше достатъчен да предизвика защитната реакция срещу по-нататъшно насилие. В този случай Ейми не само спираше по този начин атаката на мъжкаря, но и защитаваше също така и Елиът, като се отнасяше към него като с дете; ако, разбира се, горилите можеха да приемат един брадясал шестфутов мъж за дете. Така и направиха. Всички се скриха сред растителността. Ейми пусна Елиът от прегръдката си. Тя го погледна и му сигнализира, Тъпи неща. - Благодаря ти, Ейми - каза той и я целуна. Питър чеше Ейми Ейми добра горила. - Можеш да бъдеш сигурна в това - увери я той и я чеса енергично няколко минути, като през това време тя се търкаляше по земята и грухтеше от удоволствие. Беше два следобед когато се върнаха в лагера. - Хванахте ли си горила? - запита ги Рос. - Не - отвърна Елиът. - Е, това няма значение - коментира Рос, - защото аз пък не мога да се свържа с Хюстън. Елиът беше като зашеметен. - Още ли ни забиват? - Още по-лошо - каза тя. Беше прекарала цял час в опити да установи връзка по спътника с Хюстън, и не бе успяла. Всеки път връзката се бе разпадала само след секунди. Накрая, след като се бе убедила, че апаратурата й е в ред, тя бе погледнала за датата. - 24 юни е - заяви тя. - А на 27 май имахме големи трудности по комуникациите с последната експедиция в Конго. Това беше преди двадесет и седем дни. - Иска да ти каже, че причината за това е в слънцето - обясни Мънро, видял недоумението на Елиът. - Точно така - каза Рос. - Това е смущение в йоносферата със слънчев произход. По-голямата част от смущенията в земната йоносфера - това беше тънкият слой от йонизирани молекули на височина от 50 до 250 мили - се причиняваха от феномени, такива като слънчевите петна по повърхността на слънцето. И след като едно завъртане на слънцето около оста траеше двадесет и седем дни, тези смущения често се повтаряха и следващия месец. - Добре, нека е слънчево - каза Елиът. - Колко време ще трае? Рос тръсна глава. - Обикновено, няколко часа, най-много ден. При нашия случай обаче имаме особено силно смущение, което се е появило много рязко. Само преди пет часа връзките ни бяха окей, а сега няма никой. Става нещо доста необичайно. Може да продължи и седмица. - Цяла седмица няма да имаме никаква връзка? Никаква компютърна мрежа, нищо? - Точно така - изрече Рос с равен глас. - От този момент сме изцяло откъснати от външния свят. 5. Изолация Най-голямото слънчево избухване през 1979 година беше регистрирано на 24 юни от обсерваторията Кит Пийк, Тюсън, Аризона, след което беше надлежно подадено към Центъра по обслужване на космическото пространство, в Боулдър, Колорадо. Първоначално в ЦОКП направо не повярваха на подадената информация: дори и по гигантските стандарти на соларната астрономия, това избухване, обозначено 78/06/414аа, представляваше истинско чудовище. Причините за слънчевите изригвания са все още неизвестни, но те обикновено се свързват със слънчевите петна. В този случай изригването се появи под формата на извънредно ярко петно с диаметър десет хиляди мили, въздействало не само върху спектралните линии на алфа-водорода и йонизирания калций, но също и върху спектъра на бялата светлина излъчвана от слънцето. Такова изригване с "непрекъснат спектър" беше наистина изключително рядко явление. Учените в ЦОКП не можеха да повярват и на изчислените последствия. Слънчевите изригвания освобождават огромно количества енергия; дори и едно скромно избухване може да удвои количеството на ултравиолетовата радиация излъчвана от цялата слънчева повърхност. Изригването обаче под номер 78/06/414аа беше почти утроило ултравиолетовото излъчване. 8,3 минути след първата си поява върху ръба на слънчевия диск - това е времето, необходимо на светлината излъчвана от слънцето да достигне земята - този поток ултравиолетово излъчване започна да нарушава земната йоносфера. Последиците от това изригване бяха такива, че нарушиха сериозно радиокомуникациите върху планетата отстояща на деветдесет и три милиона километра от слънцето. Това важеше особено за радиокомуникациите използващи сигнали с ниска интензивност. Комерсиалните радиостанции генериращи киловати мощност почти не го усетиха, но апаратурата на конгоанската експедиция, която предаваше сигнали от порядъка на двайсет хиляди вата, беше неспособна да установи връзка със спътника. И тъй като слънчевите изригвания също така излъчваха рентгенови лъчи и атомни частици, които щяха да се доберат до земята едва след няколко дни, нарушаването на радиовръзката щеше да продължи най-малко един ден, ако не и повече. В ТСЗР, Хюстън, техниците докладваха на Травис, че според ЦОКП продължителността на смущенията в йоносферата ще продължат от четири до осем дни. - Така изглеждат нещата - обобщи техникът. - Рос сигурно ще се усети какво е станало, когато не успее да установи повторно връзка днес. - Но те зависят от връзката на техния компютър с нашите - възкликна Травис. Екипът на ТСЗР беше генерирал пет компютърни симулации с един и същ изход - лишена от средство за придвижване във въздуха, експедицията на Рос я чакаха сериозни неприятности. Вероятностните оценки за оцеляване се движеха в границите на нула цяло двеста четиридесет и четири и нещо - или с други думи, шанс едно към четири, че експедицията в Конго ще се измъкне жива, и то при условие, че разполагаше с помощта на компютърната връзка, която сега беше прекъсната. Травис се чудеше дали Рос и останалите разбираха колко трагично беше положението им. - Нещо ново от Банд 5 за Мукенко? - запита Травис. Банд 5 от спътниците в системата Ландсат регистрираха данни от инфрачервения спектър. При последното си преминаване над Конго Ландсат беше регистрирал много важна нова информация за Мукенко. За последните девет дни от последното преминаване на спътника вулканът бе повишил значително температурата си; градиентът беше от порядъка на 8 градуса. - Нищо ново - продължи с обобщенията си техникът. - А компютрите не предсказват скорошно избухване. Четири градуса от промяната в орбитата са в рамките на грешката на чувствителността за тази система, а допълнителните четири градуса не могат да се вземат като база за прогнозна стойност. - Е, това все пак е нещо - каза Травис. - Какво ще правят обаче сега с маймуните след като нямат връзка с централния компютър? Това беше въпросът, който екипът на експедицията си задаваше непрекъснато през последния час. След като връзката вече не съществуваше, единствените налични компютри оставаха само тези в главите им, а те не притежаваха достатъчна мощност. За Елиът беше доста странно да си мисли, че собственият му мозък е неадекватен. - Ние всички сме станали страшно зависими от наличните компютърни ресурси - каза той по-късно. - Във всяка порядъчна лаборатория вие можете да разполагате с всичката памет и изчислителни ресурси, които ви потрябват, денем и нощем. Ние до такава степен сме привикнали към тях, че ги приемаме като нещо подразбиращо се. Разбира се, те така или иначе щяха да разшифроват езика на сивите горили, стига само да не бяха притиснати от най-безмилостния фактор - времето; разполагаха само с няколко часа. Откъснати от програмата ОЗЖ положението им беше отчайващо. Мънро заяви, че не биха издържали още една нощ такава бясна атака, а те имаха всяка причина да очакват точно това тази нощ. Начинът обаче, по който Ейми бе спасила Елиът, им подсказа един нов план. Така или иначе, Ейми бе демонстрирала някаква способност да общува със сивите горили; вероятно би могла да им служи и като преводач. - Мисля, че си струва да опитаме - заяви Елиът. За нещастие самата Ейми изобщо отричаше, че това възможно. Отговорът й на въпроса "Ейми кара нещо говори?" тя сигнализира, Не говори. - Изобщо не говори? - запита Елиът, припомняйки си начина, по който Ейми бе сигнализирала. - Питър иска Ейми кара нещо говори. Не говори. Вдига шум. От това той заключи, че тя беше способна да имитира вербализациите на горилите, но нямаше представа за съдържанието им. В момента минаваше два часът; до залез слънце оставаха само четири или пет часа. - Остави - обади се Мънро. - Явно не може да ни помогне. Мънро предпочиташе да разбие лагер и да си пробива път на дневна светлина. Той беше убеден, че нямаше да преживеят още една нощ сред горилите. Нещо обаче човъркаше ума на Елиът. След годините работа с Ейми той знаеше, че тя притежаваше подлудяващата буквална еднопосочност на детския разум. При нея, особено когато беше в лошо настроение, човек трябваше да формулира изключително точно въпросите си, ако искаше да получи точен отговор. Той заби погледа си в Ейми и запита: - Ейми кара нещо говори? Не говори. - Ейми разбира нещо говори? Тя не отговори. Дъвчеше някаква сочна клонка, отдадена на усещането. - Ейми, слушай питър. Тя го изгледа. - Ейми разбира нещо говори? Ейми разбира нещо говори, сигнализира в отговор тя. Тя го предаде по толкова разсеян начин, че отначало той се почуди дали изобщо беше разбрала въпроса му. - Ейми следи какво нещо говори, Ейми разбира какво говори? Ейми разбира. - Ейми сигурна? Ейми сигурна. - Проклет да съм! - възкликна Елиът. Мънро само поклати скептично глава. - Имаме още само няколко часа дневна светлина - каза той. - А дори и да научиш дяволския им език, как ще разговаряш с тях? 6. Ейми кара нещо говори В три следобед Елиът и Ейми се бяха укрили напълно в гъстата зеленина на склона на хълма. Единственият признак за присъствието им беше тънкият конус на микрофона щръкнал от храсталака. Микрофонът беше свързан към видеомагнитофона в краката на Елиът, който той използваше да записва звуците на горилите по хълмовете от другата страна. Единствената трудност беше да определят към коя горила точно е фокусиран микрофона и в коя горила точно се е съсредоточила Ейми и дали това беше едно и също животно. Той никога не можеше да бъде сигурен, дали Ейми превеждаше вербализациите на същото животно, което записваше в момента. Най-близката група наброяваше осем животни и Ейми непрестанно се разсейваше. Една от женските имаше шестмесечно малко и в един момент, когато някакво пчела го ухапа, Ейми сигнализира Бебе пощръкляло. Елиът обаче записваше един мъжкар. Ейми, сигнализира той. Не се разсейвай. Ейми не разсейва. Ейми добра горила. Да, сигнализира той. Ейми добра горила. Ейми обръща внимание мъж нещо. Ейми не обича. Той изпсува наум, и изтри половин час от преводите от Ейми. Тя очевидно се бе закачила не за тази горила, за която трябваше. Когато стартира наново магнитофона, той реши, че този път ще записва всичко, което наблюдава Ейми. Какво нещо наблюдава Ейми? сигнализира той. Ейми наблюдава бебе. И този път нямаше да се получи нищо, защото бебето още не говореше. Ейми наблюдава женско нещо, сигнализира той. Ейми обича наблюдава бебе. Тази зависимост от Ейми беше като кошмар. Намираше се в ръцете на животно, чието мислене и поведение той едва разбираше; беше откъснат от останалото общество на човешки същества и машинарии, като по този начин бе станал още по-зависим от животното; и въпреки това нямаше друг изход, освен да й се довери. След още един час започна да се здрачава и той се върна с Ейми в лагера. Мънро бе дал всичко от себе си. Първо бе изкопал серия от дупки подобни на капани за слонове около лагера; представляваха дълбоки ями набучени с остри колове, покрити с листа и клонки. Разшири рова на няколко места, и почисти мъртвите дървета и храсталаци които можеха да бъдат използвани като мостове. Отряза всички ниски клони на дърветата надвиснали над територията на лагера, така че ако горилите използваха дърветата, щеше да ми се налага да скачат най-малко от тридесет фута височина. Раздаде на трима от останалите носачи, Музези, Амбури и Харави, пушки заедно със запас от контейнери със сълзлив газ. Двамата с Рос усилиха тока на оградата на защитния периметър до 200 ампера. Това беше максимумът, който можеше да издържи тънката мрежа, без да се разтопи; бяха принудени да намалят импулсите от четири на два в секунда. Допълнителният ток обаче превръщаше оградата от предупредително в смъртоносно оръжие. Първите животни, докоснали се до оградата, щяха да загинат за миг, макар че вероятността мрежата да се разкъса или даде на късо се увеличаваше значително. На залез слънце Мънро взе най-трудното решение. Той зареди монтираните върху триножниците картечници с останалата половина муниции. Свършеха ли патроните, машините просто щяха да спрат стрелбата. От този момент нататък Мънро разчиташе единствено на Елиът и Ейми и техния превод. А Елиът определено нямаше щастлив вид когато слезе от хълма. 7. Последната защита - След колко време ще сте готови? - запита го Мънро. - Два часа, може и повече. Елиът помоли Рос за помощ и Ейми отиде да получи храна от Кахега. Тя беше особено горда със себе си, и се държеше като много важна особа в групата. - Стана ли? - запита го Рос. - След минута ще разберем - отвърна Елиът. Първият му план беше обработи единствено вътрешната проверка за Ейми чрез проверка на повторенията от звуци. Ако тя беше превеждала прилежно знаците по един и същ начин, значи имаха причина да й се доверят. Това обаче беше особено мъчителна работа. Разполагаха само само с видеомагнитофона с половин инчова лента и дребния малък джобен магнитофон; нямаха и свързващи кабели. Помолиха останалите в лагера да запазят тишина и започваха да сверяват, записват, презаписват и слушат шепнещите звуци. И тогава разбраха, че ушите им просто не бяха способни да различават звуците; всичко им звучеше едно и също. В този момент на Рос й хрумна идея. - Тези сигнали са записани под формата на електрически сигнали - каза тя. - Да... - Радиопредавателят разполага с 256 К памет. - Но ние не можем да се свържем с компютъра в Хюстън. - Нямах предвид това - каза Рос. Тя обясни, че връзката със спътника се осъществява, като местният компютър с 256 К памет сравнява един вътрешно генериран сигнал - подобно на схемата за тестване на видеосигнали - с един излъчен сигнал от Хюстън. Така се осъществяваше връзката. Машината беше построена по този начин, но те можеха да използват сравняващата програма и за други цели. - Искаш да кажеш, че можем да я използваме за сравняване на тези звуци? - запита недоверчиво Елиът. Можеха, но с невероятно бавно темпо. Трябваше да прехвърлят записаните звуци в паметта на компютъра, и да ги презапишат на видеомагнитофона, върху друга част от дължината на лентата. После трябваше да подадат този сигнал към паметта на компютъра, и да пуснат една втора сравняваща лента на видеомагнитофона. Елиът по едно време се опомни, че седи като мумия до Рос, която прехвърляше като факир ленти със записаните звуци и дискети. На всеки половин час Мънро се приближаваше до тях и питаше как върви; раздразнителността на Рос се увеличаваше с всяка минута. - Работим с възможно най-голямата бързина - сопна се тя. Беше вече осем часът. Първите резултати обаче бяха окуражаващи: Ейми действително си беше свършила съвестно работата. Към девет вече бяха определили съответствията при почти дузина думи: ХРАНА 0,9213 0,112 ЯМ 0,8844 0,334 ВОДА 0,9978 0,004 ПИЯ 0,7743 0,334 {ПОТВЪРЖДЕНИЕ} ДА 0,6654 0,441 {ОТРИЦАНИЕ} НЕ 0,8883 0,220 ЕЛА 0,5459 0,440 ИДИ 0,5378 0,404 КОМПЛЕКС ЗВУЦИ: ? НАДАЛЕЧ 0,5444 0,343 КОМПЛЕКС ЗВУЦИ: ? ТУК 0,6344 0,344 КОМПЛЕКС ЗВУЦИ: ? ГНЯВ ? ЛОШ 0,4232 0,477 Рос се дръпна от компютъра. - Оттук нататък ти имаш думата - обърна се тя към Елиът. Мънро крачеше из лагера. Това беше най-лошото време. Всички бяха в очакване, на ръба с обтегнати нерви. В такива ситуации той се шегуваше с Кахега и останалите носачи, но Рос и Елиът имаха нужда от тишина. Той хвърли поглед към Кахега. Кахега посочи към небето и потърка пръсти един в друг. Мънро кимна. Той също го беше усетил; въздухът просто набъбваше от влага; кожата усещаше електрическия му заряд. Задаваше се дъжд. Само това ни липсва, помисли той. През следобедните часове се бяха разнесли още бумтене и тътен на далечни експлозии, напомнящи на гръмотевици. Звукът обаче не беше същият; тези звучаха остро, отсечено, и напомняха повече на звукова вълна, отколкото на нещо друго. Мънро и преди ги беше чувал, и имаше добра представа какво означават. Вдигна поглед към тъмния конус на Мукенко и бледия блясък на Дяволското око. Окото му се закачи в кръстосаните зелени лазерни лъчи над главата му. Забеляза, че единият от лъчите трепка при сблъсъка си с листата на дърветата. В първия момент го счете за илюзия, че се движат листата, а не лъчът. Но само след няколко секунди вече беше сигурен: самият лъч трептеше нагоре и надолу в нощния въздух. Мънро осъзнаваше, че това вещаеше още по-грозен и зловещ развой, но можеше да почака; в момента имаше далеч по-належащи грижи. Хвърли поглед към мястото, където Рос и Елиът се бяха привели над апаратурата, разговаряйки тихо; държаха се така, сякаш не бързаха за никъде. В действителност Елиът работеше с максималната си бързина. Вече разполагаше с речник от единадесет надеждно преведени думи записани на лента. Проблемът му беше как да състави едно непротиворечиво съобщение. Работата не беше толкова лесна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Първо, езикът на горилите не беше чист вербален език. Те използваха комбинации от знаци и звуци, за да предават помежду си информация. Това повдигаше един класически проблем в езиковата структура - как всъщност ставаше предаването на информацията? (Л. С. Веренски на едно място твърди, че ако извънземни същества наблюдават разговор на италианци, те биха заключили, че италианският език е основно знаков език, като звуците се добавят само за усилване.) Елиът се нуждаеше от едно просто съобщение, което да не зависи от съпровождащите го знаци с ръцете. Но той нямаше и най-малката представа от синтаксиса на горилския език, който би могъл лесно да обърне смисъла на всяко изречение. А дори и едно кратко съобщение би могло да бъде двусмислено на друг език. Изправен пред тези трудности, Елиът реши да използва само една дума. За нещастие нито една от думите в списъка му ставаха за тази цел. Вторият вариант се състоеше да излъчи няколко кратки съобщения, в случай че някое от тях беше погрешно разбрано. Той се спря на три съобщения: ИДИ СИ, НЕ ИДВАЙ и ТУК ЛОШО; две от тези комбинации притежаваха хубавото качество да бъдат независими от порядъка на думите в тях. Към девет вече бяха успели да изолират специфичните звукови компоненти. Най-сложната част обаче им предстоеше. Елиът се нуждаеше от затворен цикъл, който да повтаря непрекъснато звуците. Най-подходящото нещо, с което разполагаха за тази цел, беше видеомагнитофона, който се пренавиваше автоматично и така можеше да повтаря съобщението без край. Той можеше да въведе шестте звука в паметта 256 К и да ги възпроизвежда, но тук критичният пункт беше синхронизацията. През следващия час трескаво блъскаха клавиатурата, като се опитваха да доведат комбинациите от думи до правилно звучене, поне за техните уши. Часът минаваше след десет. Мънро ги доближи с лазерната пушка в ръце. - Мислите си, че това ще проработи? Елиът поклати глава. - Има само един начин да го разберем. Цяла дузина съмнения бяха изплавали в ума му. Те бяха записали гласа на женска маймуна, но дали горилите щяха да се подчинят на призива на женско животно? Дали щяха да възприемат звуците на гласа без съпровождащите ги жестове с ръце? Дали съобщението беше достатъчно ясно? Щяха ли да приемат паузите между звуците? Щяха ли изобщо горилите да обърнат внимание на усилията им? Нямаше как да го разберат. Освен по пътя на опита. Също така несигурен си оставаше и проблемът с излъчването. Рос беше направила един високоговорител, като бе свалила дребния говорител от джобния касетофон и го бе залепила към един чадър върху сгъваемия триножник. Така импровизираният високоговорител възпроизвеждаше изненадващо силни звуци, които обаче бяха приглушени и неубедителни. Малко след това дочуха първите хъхрещи звуци. Мънро размаха лазерната пушка в мрака; червената прицелна точка замига върху електронния модул в края на дулото. Той огледа джунглата през нощните си инфрачервени очила. Хъхренето долиташе от всички посоки; макар и да чуваше шумоленето на листата и храстите навред около лагера, никъде не видя придвижване на фигури. Маймуните над главата му мълчаха. Чуваше се единствено само мекото и зловещо хъхрене. Мънро се заслуша внимателно; сега вече беше убеден, че звуците представляваха някаква форма на език, и... Отпред изскочи горила и Кахега стреля; лазерният му лъч проряза мрака като огнена стрела. Картечницата загърмя и храсталаците бяха пронизани от куршуми. Горилата безмълвно отскочи назад сред храстите. Мънро и останалите заеха бързо позиции покрай периметъра, приклекнали напрегнато, инфрачервените нощни светлини хвърляха сенките им върху оградата и джунглата отвъд. Хъхренето продължи още няколко минути, и след това бавно заглъхна, докато всичко потъна отново в тишина. - За какво беше цялата работа? - запита Рос. - Чакат - навъси се Мънро. - За какво? Той поклати глава. Заобиколи палатките и провери другите стражи, опитвайки се да проумее какво се крие зад новата тактика на горилите. Много пъти му се беше налагало да отгатва поведението на животни, на ранен леопард в храстите, на притиснат в някой ъгъл бик - но това тук беше различно. Той беше принуден да признае, че не е наясно какво да очаква. Дали единичната горила не е била разузнавач, пратен да провери защитата им? Или в действителност беше започнала атака, която поради някакви причини бяха прекъснали? Дали не беше маневра предназначена да обтегне допълнително нервите им? Мънро бе наблюдавал групи ловуващи шимпанзета да правят къси заплашителни прибежки към бабуини, да повдигат нивото на възбудата на цялото стадо преди действителното нападение, имащо за цел да изолира някое младо животно. После дочу грохота на гръмотевицата. Кахега посочи към небето, клатейки глава. Това беше отговорът на въпроса им. - Проклятие - изруга Мънро. В десет и тридесет върху тях се изсипа пороен дъжд. Крехкият им високоговорител веднага прогизна и загъгна. Дъждът даде накъсо електрическите кабели и защитната ограда на периметъра престана да съществува. Нощното осветление замига и две крушки гръмнаха. Почвата се разкаля навсякъде; видимостта падна до пет ярда. Най- лошото от всичко беше, че дъждът така плющеше по листата, че трябваше да крещят с пълни гърло, за да се чуват едни други. Записите останаха недовършен; високоговорителят вероятно нямаше да работи, и едва ли щеше да изтрае под дъжда. Дъждът щеше да блокира и лазерите; сълзливият газ нямаше да може да се разпръсне във въздуха. Лицата на всички в лагера придобиха мрачни изражения. Пет минути по-късно горилите атакуваха. Дъждът заглушаваше напълно приближаването им; те сякаш изскочиха отникъде, стоварвайки се върху оградата от три посоки едновременно. И в този момент Елиът проумя, че тази атака нямаше да бъде като предишните. Горилите се бяха поучили от по-раншните нападения, и сега възнамеряваха да приключат веднъж и завинаги със случая. Примати, обучени да атакуват, хитри и безмилостни: въпреки че това беше негова собствена преценка, той пак остана удивен пред доказателството й. Горилите атакуваха на вълни, подобно на дисциплинирани ударни бойци. За него обаче това беше по-ужасяващо от човешка атака. За тях ние просто сме животни, помисли той. Някакъв чужд вид, към който не изпитват абсолютно никакви чувства. Ние просто трябва да бъдем елиминирани. Тези горили не се интересуваха защо бяха тук човешките същества, или какви причини ги бяха довели в Конго. Те не убиваха заради храна, или бранейки се, или защитавайки малките си. Те убиваха, защото бяха обучени да убиват. Атаката продължаваше с изумителна бързина. Само след секунди горилите се врязаха в периметъра и повалиха в калта металната мрежа на оградата. Нахлуха необезпокоявани в лагера, ръмжейки и ревейки. Проливният дъжд бе слепил козината им, придавайки им хлъзгав и зловещ вид под червеното нощно осветление. Елиът видя от десет до петнадесет животни в лагера, помитащи палатките и преследващи хората. Азизи беше убит на мига; черепът му бе строшен между каменните гребла. Мънро, Кахега и Рос стреляха с лазерните пушки, но объркването и слабата видимост ограничаваха силно ефективността им. Лазерните лъчи се накъсваха под шибащите дъждовни струи; трасиращите куршуми съскаха и пускаха искри. Една от картечниците с лазерно управление полудя; дулото й се завъртя като бясно, ръсейки куршуми във всички посоки; всички панически плонжираха в калта. Няколко горили бяха пронизани от куршумите на картечницата и умряха притиснали гърдите в някакво зловещо подобие на човешка смърт. Елиът се обърна към записващата апаратура и в този момент Ейми се хвърли върху него, изпаднала в паника. Той я отблъсна и включи магнитофона. Маймуните вече бяха преодолели всяка проява на съпротива в лагера. Мънро лежеше проснат по гръб, възседнат от сива маймуна. Рос не се виждаше никъде. Кахега се бореше отчаяно с една сива горила; двамата се търкаляха в калта. Елиът едва дочуваше дращещите звуци които излизаха от високоговорителя; горилите не им обръщаха никакво внимание. Още един носач, Музези, изпищя; неволно бе пристъпил пред дулото на стреляща картечница; цялото му тяло се подхвърли от забиващите се в гърдите му куршуми и той политна, стоварвайки се по гръб в калта. Най-малко една дузина горили лежаха мъртви или агонизираха от раните си в калта, стенейки. Полудялата картечница бе свършила мунициите си, но дулото продължаваше да се върти като лудо, а празният магазин щракаше безсилно. Някаква горила я изрита и тя падна на една страна в калта без да престава да подскача, също като някакво живо същество. Елиът видя една горила да се привежда над една палатка и методично да я разкъсва на дребни парцали. В дъното на лагера друга горила блъскаше един в други два алуминиеви тигана, сякаш бяха метални гребла. В лагера непрекъснато прииждаха горили, без да обръщат никакво внимание на стържещите звуци от високоговорителя. Той видя как една горила мина покрай самия високоговорител, без да му обърне никакво внимание. Непознато до този момент отчаяние го сграбчи за гърлото при осъзнаването на факта, че планът им бе претърпял неуспех. Това беше краят им; всичко беше въпрос само на минута, не повече. Една горила се втурна срещу него като ревеше с цяло гърло, размахала широко каменните гребла. Ейми ужасена захлупи очите на Елиът. - Ейми! - изкрещя той и издърпа ръцете й в очакване всеки миг каменните гребла да се стоварят върху черепа му. Той напрегна тяло. На шест фута от него атакуващата горила изведнъж спря така внезапно, че той буквално се хлъзна в калта и падна на задника си. Остана така като вкаменен извил глава настрани и заслушан. В следващия момент той проумя, че дъждът почти беше спрял; над лагера само росеше. Елиът видя по средата на лагера още една горила застинала на място заслушана, после още една, и още една, и още една. Територията на лагера сякаш се превърна в салон на восъчни фигури, толкова неподвижно бяха застинали горилите. Слушаха звуците от високоговорителя. Той затаи дъх; не смееше да повярва на очите си. Горилите изглеждаха несигурни, смутени от разнасящите се звуци. Но въпреки това Елиът усещаше, че всеки момент можеха да стигнат до някакво групово решение и да възобновят атаката си със същата интензивност както до този момент. За щастие това не стана. Горилите се оттегляха от хората, заслушани и унесени. Мънро с мъка се изправи на крака, повдигайки пушката си от калта, но без да стреля; надвесената над него горила сякаш се бе озовала в транс, забравила всичко за атаката. Горилите бавно се оттегляха една по една под ромола на дъжда и мигащото нощно осветление. Всички бяха като замаяни, изведени от равновесие. Високоговорителят продължаваше да стърже ушите на хората. Горилите си тръгваха, отстъпвайки зад разкъсаната защитна ограда на периметъра, за да изчезнат още веднъж в джунглата. И тогава членовете на експедицията останаха сами, втренчени един в друг с невярващи очи и треперещи под ситния дъжд. Горилите си бяха отишли. Двадесет минути по-късно докато се мъчеха да издигнат наново срутения си лагер, дъждът заваля отново с бясна сила.