Hякои го наричат смърт Ще тръгна срещу теб. Hикога не съм го правил съзнателно, може би защото не съм мислил, че ще ми се наложи да воювам със себе си така, или защото не ми се е налагало да приемам нещата откъм тази им страна - агоналната, или защото съм се старал да не нарушавам територии и времена, пък били те и мои, но сега го искам и затова те предупреждавам - ето - тръгнах срещу теб и нищо не може да ме спре, като в оная басня за всеразрушаващото гюле, което се блъснало в неунищожим стълб - може би ти. Kоето си всъщност аз самият. Hякога, много отдавна, когато си било само единствената моя клетка, знаеща точно какво трябва и какво - не, тогава някога не бих и помислил за теб, така, както не мисля сега за себе си като за общност от клетки - кои повече, кои по-малко осакатени в името на общото благо, но обединени от онова едничко нещо, което прави света свят, а не живалник - от духа, с който ти нямаш нищо общо. И така - аз идвам. Kлетка или не, но ти си в мен, а и нали съм те срещал по улиците - вкопчено в някой, който е дотолкова объркан от прегръдката ти, че не знае къде се намира, нито добре ли е или зле, съвсем неадекватен и подчинен, почти като влюбен в теб, а всъщност уплашен, незнайно-диво- уплашено-влюбен. Срещал съм те. И винаги съм се удивявал на адреналиновата вълна, разблъскваща сърцето, събуждаща агресивното бръмчене на мускули и скрити антени, зная те - по изправянето на космите по тила си те познавам - защото ти си онова. И затова идвам - да те видя колко струваш. Свикнало си да се страхуват от теб - безпаметното бягство винаги ти е доставяло удоволствие, може би защото ти се страхуваш повече от всички, взети заедно, или пък защото краката ти са къси, или защото те мързи да бягаш; а може би защото ти се удава да бъдеш навсякъде, където имат нужда от теб. И тук е моята тайна - ще те повикам. И ще дойдеш, защото това е единствената ти слабост - да идваш винаги, щом те повикат. Е, добре: Викам те! Там някъде в лявото ми бедро има една странна безболезнена бучка, плътно срастнала с тъканите наоколо - с кожа и мускули, които са мои - ако искаш, можеш да влезеш оттам. Ако искаш можеш да дойдеш и от обърканата ми обмяна, поради която ям като вълк и слабея. Хайде. Аз дойдох и чакам. Да не забравя да ти кажа - с мен винаги върви едно снежнобяло куче, съвсем обикновено кученце, само дето е без козина, а и без кожа, че и без мускули, а май няма и кости, но това - безкрайно-бялото тук отляво долу отпред е кучето ми, нищо, че не се вижда. Аа, ето те и теб. Kаква драга среща! И първото ти желание е да поискаш да чуеш историята на кучето. Добре. Тя е трансцендентна, както се досещаш. Също като теб. Слушай: Нещо се бе случило преди няколко мига, но колко точно не би се казало, неприлично е някакси, но случката бе азбучно проста и действителна - като онази картина, от която го гледаше кучето. Някъде далече един мъж бе пял, че няма място за тях, а и време също, и сега, години след това, гласът му бе влязъл в тайнствен контакт с вкуса на кафето, цигарата, скандалния отблясък на лампите - синя, червена и жълта, отразени от неживо лъскавия плот на масата, а и с отпускането, с което само това мъничко кафене можеше да го дари, и - да - с ония очи на кучето. От това се роди странното усещане да безвремие и отсъствие, което го вкара почти физически в рамката на картината, а там кучето бе цяло, не само нос и две тъжни очи, а цялото тъжно куче бе там, и сигурно него бе чакало през всичкото това време, защото кракът му бе счупен и зарастваше накриво, а в раната, около стърчащата кост се бяха заселили тайфа бодро щъкащи червеи, и кой ли друг би могъл да влезе тук, през тая тясна рамка и би се погрижил за бедния пес, ако не един тъжен, силен, без време и без място мъж, който обича да разказва приказки на смъртта, за да я приспива. Протегна тихо ръка и то уморено полегна настрана, скимна кротко и измъчено - боли ме, знаеш, толкова години вече ме боли, как съм те чакал, човече, защо, защо се забави толкова, а? Започна да вади червеите с пръсти, а очите, тези кучешки очи... "Ще мине, приятелю - полу- на себе си, полу- на другия каза. И заповтаря като в заклинание - ще мине, ще мине, нали затова съм тук, ще мине." После хрущящо намести счупеното сред кратък вой и тракване със зъби. Когато не намери с какво да го шинира, откърши единия си крак, оголи костите му и превърза невероятната шина с копринени бинтове от ризата си. А после изскочи като изтръгнато плашило от картината, защото нямаше място и време за него там. Нещо течеше от очите му. ... - Сметката, моля! - чу гласа си учудено, защото тишината след оная песен от "Highlander" толкова му харесваше. - Деветнайсет. Благодаря. ...и знаете ли, отдавна тук идва едно куче, когато ви няма, завърта се около мястото, на което сте седяли, и си отива. Дали не търси вас? И ето ти го тук кучето - най-после се срешнахме. Kакто и с теб. Hе, никак не е хубаво да проявяваш любопитство, не е стилно някакси да ме питаш за това, но да, повиках те, а за това няма виновни, пък защо ли да не ти отговоря на просташкия въпрос - доста е забавно. И така - ето ти другата приказка - за последната жена в живота ми. И недей да се въртиш на стола, ако обичаш. И двамата сме тук по собствено желание. Е, почти, но както казах - няма виновни. Слушай: Ще те почакам още мъничко. Доста време вече си там, а ако знаеш само как не ти отива... Hо все пак аз имам правото на избор и избирам това - да те почакам. Смешно да ти стане даже някакси - за маймуночовеци почти всички са чували, но за човекомаймуни... Ей-там - малко по-вляво и встрани е останал още един банан, ако искаш, де. Може и да е смешно - като ония шимпанзета, дето карат едни мотопеди по мярка. Може и да е смешно да видиш някого, когото си смятал за страшно умен да нагъва красивите си крайници на четири ката, яхнал маймунската моторетка, трескаво да криволичи по арената, в очакване на аплодисменти ли, бонбончета ли, що ли. Може и да е смешно. Ако човекът е клоун. Hо ще те почакам - след известно време дивият кикот на тълпата започва да прелива в озадачено хихикане, съучастническо ръчкане в ребрата и характерни жестове на завиване на крушки, особено след като съсредоточеността и страстта да те приемат за маймунка уверят публиката в сериозността на намеренията ти. Тогава ще завалят запъртъците и гнилите домати, защото започваш да се гавриш с човешката природа на зрителите, а те не са тук за това - те са тук за развлечение - да те погледат теб, не себе си. Доста спортна злоба има в скучаещите зрители, така че за известно време отново ще бъдеш център - като мишена. Hякой от първите редове може да успее и да те наплюе, но ако разсъдиш философски, той не ти е мислил злото - просто си му на сгода - това е, пък и човекът може да се чувства фрустриран от нещо и да иска да се изяви, затова... В този критичен момент е важно да запазиш самообладание, да не се поддаваш на емоции и трезви разсъждения, а да си караш моторетката без излишни прояви на гордост, защото гордостта, както знаеш, е състояние на духа, а това - виж - никой не може да ти го вземе. Само трябва отвреме навреме да се навеждаш, с маймунска виртуозност да сграбчваш по някой бонбон и да го сдъвкваш ведно с обвивката - ако речеш да го белиш, може да те помислят за човек, пък и братчетата шебеци само това чакат - да се разсееш замалко и да ти го грабнат от лапиците. Hо аз ще те чакам тук - седми сектор, седми ред, седмо място - и когато допуша седмата цигара, ще ти свърши горивцето на пъркалката, додето си на върха на тържеството си, защото вече никой не те гледа, не те замерва и не те плюе даже вече, просто ти си поредната градска атракция и те чакат да свършиш, докато си разказват мръсни вицове и се оригват на евтини сокове и хамбургери. Hаистина е имало за какво да тържествуваш - приели са те. Hай-после. Само че когато заглъхне моторчето и падне морно настрана, а и ти с него, заедно с изтръпналите си крака, няма кой да те вдигне - хората са страшно гнусливи с всичко различно от тях. И - те не лижат там, където вече са плюли, но аз не съм, и седмата цигара е изпушена, и ми е време да стана, да разплискам предните шест реда, да си те вдигна на ръце, да си те целуна, да си те занеса у дома, да си те изкъпя, и да ти кажа: "Браво! А сега се събуди, Мъничето ми!". Добре се прозяваш, може и да е на добро, но за кого ли, и все пак много ми харева, че помежду прозявките намираш един свестен миг да ме запиташ какво съм аз. Допаднахме си някак, знаеш ли и започвам да те приемап почти като приятел. Това обаче е само мое мнение, не и на кучето ми, както виждаш, така че си се прозявай от местото си, догдето ти разкажа и третата приказка - какво съм. Слушай: Какво ще кажеш, да си напишем една история, една малка лудост, докато сме в света на нормалните, един мъничък следобеден сън - от ония, само от десет минути, след които се събуждаш потно и хъркащо, и жадно, но чисто, дяволски чисто и живо, а, нека я напишем, защото иначе как ли ще се спасим от лудостта, а тя, казват, била като хубава приказка. Хайде, заспи, голямо, но не чак толкова, мое дете, а аз ще те събудя. Ако мога. Тихо, тихо - каза оня странен храст на птичката си, тихо, защото детето сега ще се събуди. Птичката го изслуша обидено и млъкна, загледана в нещо, което дано да не беше за ядене. Те - птичките, мислят не само за ядене, а и за песен, но за това - някой друг път. Един деловит бръмбар трескаво се клатушкаше на лъскавите си крачета по обувчето на детето, додето си пееше "лази буба лази..." и протягаше меки рогца-щипки и любопитни очета - да търси къде да влезе. Тихо, смъмри и него храстът, нали си знаеш, аха, вметна бръмбарът и си затананика три идеи по-слабичко, като не преставаше да търси. Вятърът мина на пръсти през храста и разроши птичката и детето. Бръмбарчето най-после намери едното крачолче и грижливо защапука из него, в търсене на детския гъдел. И-ии, бе дядо, отвори очи малкото човече, но не беше дядото, полянката с билките беше по-нататък, и-и-а-ха ха! - гъделът беше намерен и сега се боричкаха с бръмбъзъка - кой кого ще надвие, а мъничкото риташе и се търкаляше из топлата трева и плискаше наоколо такъв зелен смях, че птичката се обади от храста и се запрегръща с вятъра, но й дойде малко и извиси прозрачна, трептяща песен, а храстът наду бузите на пъпките си и те се разпукаха в белите звездици на цветове ли, светове ли, а дядото стоеше на края на полянката и не смееше да пристъпи с кошницата си с билки... Тихо, тихо, тихо... Какви хубави очи си отворило, дете мое! Искаш ли чаша водица? Не? Ами заспи си тогава отново и си досънувай. А аз ще ида да бера билки. Това е, дотука беше, а сега нищо друго не ми остава, освен да стана тихичко на пръсти и да потърся някой изгладен чаршаф в самотния си, едва ли не ергенски гардероб и нежно, много нежно да завия това, което спи на кравайче във фотьойла. Hякои го наричат смърт. Дишането Хайде, отвори око, така се събуждат хората, напрегни се и вдигни тоя тежък, колкото половината ти страх клепач, и се опитай да повярваш, че си се събудил поне наполовина, макар, че ония промени в стаята са си пак по местата, да, де, нещо пак не е по местата си, а това май значи, че се събуждаш в N-тия сън, но по-добре там, отколкото никъде. Хайде, хайде и другото око и дано да са ти останали сили и да вдишаш, толкова отдавна не си го правил, но какво от това, то не се забравя току-така, на какво мирише? - на тамян и на босилек - уханието на силата и страха, на страха от силата, на силния страх, на страшно силно и силно-страшно, на страха на силата и на силата на страха - всичко онова, което поражда вяра и подчинение. И власт. Защо е тоя сън? И чий е? Аз сънувах нещо друго: Бял-пухкав - Аз. Стоя - тук. Гледам-душа - Теб. Ти - движиш-смешно. Мъчиш - два крака. Ти. Но - Ти-куче. Миришеш - котка-много котки, но - куче. Махам-опашка. Мълча. Аз - тук. Ти - надушваш - Аз? Стоя. Бял. Пухкав. Харесвам - теб. Нищо - миришеш-котки-цигари-умора. Аз - харесвам. Усмихваш. Големи зъби. Големи кучешки зъби - като - Аз. Ти - куче. Не лъжи - котка. Не. Хубави зъби - като - Аз. Вятър-миризми- бензин - ти - козина-разрошва. Ела - аз. Аз - тук. Пазя. Ела! Махам - опашка - махам-махам - ела! Усмихваш - през улицата и - ауууу! - голямо-смрадливо животно - теб - долу - мокро-червено-топло-вкусно- твоето - на локва. Аз - ауууу. Ти-долу. Усмихваш. Още. Тичам. Не пазя. Тичам-идвам-ближа - грозната муцуна-късия нос-плешив - но - хубави зъби - ближа-ближа-ближа. Аууу! Обичам. Обичам. Теб. Аууу! Не. Друг сън беше: Нали си спомняш онази картина, в която превърза крака ми? Аз съм оттам. Аз съм твоето бяло куче, което отдавна си чакал - един звяр като теб - един питомен, опитомен, продаден за хляба звяр - помниш ли ме? И как да не ме помниш, след като за това и умираш - защото семантиката на нещата те бе завладяла дотам, че се припозна, в онова бяло кученце се припозна и запресича улицата пред камиона - като сляп! Трябвало съм ти, ти ме търсеше и само понякога усещаше, че съм свършило по нещо заради теб, но така и не се сдружихме истински - бихме се обезличили взаимно, ако поставехме правила помежду ни. Просто всеки идваше в пространство-времето на другия, когато беше нужно и никой не го гледаше, и си отиваше миг преди очите да го съзрат. Малко изнервящо, но естествено и честно. А сега вдишай шибания въздух! вдишай го, приятелю, смотаняко, защото те обичам! Чувал ли си това? Обичам те! Дишай! - Хей, ще ми каже ли някой откога в това интензивно отдяление се разхождат мелези между болонка и баскервил-албинос? Сестра! - Да, докторе? Не съм виждала такова нещо, пък е и третият етаж, не е възможно... А! Ами тоя - блъснатия - започна да кашля! - Премазания. И не ме будалкай - той е в кома. И мре. - ... - Да сте виждали кучето? - ... - ... - Едно бяло, такова, страшно, силно и ... мило? - ... - и-Имате страхотен звяр, бивш покойнико! - Не. Имаме се с него. Дълга история.