Сънят И не зная откъде да започна, но след като толкова пъти сънят, не, не е случайност, на този свят няма случайни неща, нали така са ни учили, но са ни учили и друго - че няма невинни, да, знаеш, всички сме виновни - и убити, и убийци, но в различно време, нали, в различно време, ако въобще за убийците времето за вина настъпи някога, защото съвестта притежава чудесното качество да се самопречиства - като живата природа - оставиш ли я, зараства и се самообуславя, обуславя толкова много неща след себе си, че причината - тя, зарастващата, спасяващата се, остава скрита, а понякога, дори и открита, е дала такива дивни плодове, че се чудиш как е могло да ги роди това точно дърво, и не ти се посяга на уродливото стъбло, крепено едва ли не от антигравитацията, а всъщност не ти се посяга на живота - живите - при живите, мъртвите - при мъртвите, е казано, а, колко мъдро, не ти се посяга на красотата на разнообразието, но сънят, сънят, сънят, сънят по дяволите, с него как, защо и откъде мога да бъда сигурен, след като мога да простя на дървото, поникнало върху смъртта на невинни, сънят - достатъчно основание ли е той, или просто мисълта за него е поредният комплекс от комплекси, посадени и грижливо отгледани в съзнанието ми (защо) и стигнали така дълбоко, че опитът да ги изтръгнеш е равносилен на самоумножение по нула, на самоизваждане, затова, затова се събуждам мъртъв и викащ, защото вече съм убил, защото вече съм убивал, кръвта, ужасът, воплите, подскачащата следа на изстрелите, и какво от това, че е сън (и докога), след като след това си захапвал димящото още дуло на автомата, и през сладникавия вкус на барута, пред невярващите очи на другарите си, си пратил мозъка си по всичко наоколо, след като не можа да ти каже, че това е сън, само сън, но нали така - насън, без причина, можеш да научиш как се убива, а и другото - как се живее след това, и как ти се налага да не отрязваш гнусливо ръцете си, а да вършиш с тях и онези святи неща, които не могат да те накарат да забравиш, и е сън, нали, сън е, и е само мой, и затова когато започне отново, ще те повикам да дойдеш с мен. 11.91 Бягането Странен е този дъжд, нали, и онова бягство сред стотици хора, без точната цел, но бягство, бягство, бягство, в дъжда, сред потрепващите тела, които се препречват или отхвърлят встрани твоето, но ти бягаш, много сте, знаете от какво и това е достатъчно, за да се блъскате в плетеницата от тела и мотиви, да си пречите взаимно и да отскачате като билярдни топки, щом случайността ви хвърли един към друг, а дъждът е млад, за щастие, си мислиш, и се надяваш, че преследвачите вече са се поуморили, защото ти също вече си, и дишането на останалите бягащи се чува край теб като шум от апарат за наркоза, но няма наркоза и боли, страшно боли, когато нечие токче се забива с хрускане нейде в стъпалото, но няма време дори да погалиш болката, как хубаво минава, когато я погалиш, а, спомняш ли си първото удряне, спомняш си го все още за ужас на околните, никой не иска да вярва, че паметта е толкова трайна, защо, защо се боят от паметта, защо свързват паметта със злопаметността, ако не вярваш иди и питай някого какви са първите му три директни асоциации с думата "памет", а е толкова жив споменът за първия удар, за първото осъзнаване на собствените координати, за пространството, което заместваш, че и сега инстинктивно ти се иска да погалиш болката, само това е добрият начин да научиш нещо, но тук ето вече идва и въпросът за потребността от нещата, а точно сега ли му е мястото и тук ли, след като чудесно осъзнаваш, че твоето бъдене е пряко свързано с борбата на две най-належащи потребности - ти да се изплъзнеш, която е твоята, или те да те докопат, която е тяхна, но при всички положения много те засяга, сблъскваш се с чанти, кашони, найлонови пликове, бастуни, но бързаш, бързаш, защото вече не чуваш шума от стъпките им, подвикванията им, а това е още по-тревожно, защото може да са тръгнали по някоя странична улица и да те причакат, ти не познаваш това място, иначе би ги накарал да обикалят наоколо ти, хванати за края на носната ти кърпичка, но дъждът променя всичко, и сега го е променил, а, ето, че градът свърши и започват скалите, странно познати са тия скали, но не сега, не сега, не му е сега времето, а какво му е сега, ако не времето, то едно време, добре, че е и за тях, не само за теб, а останалите бягащи вече са изостанали и викат нещо разпалено след теб - също тълпа запалянковци - нещо като "хайде, дръж!", никой след теб, на теб викат, значи, а кого ли, какво ли "дръж!", що ли "хайде!", вие защо вече не бягате, тоя куфар откъде се взе, не щеш ли - курортен комплекс - покатерен чак тук - никъде, абе къде съм ги виждал тия скали, любопитен вятър, който се е хванал с някого на бас колко са точно космите по главата ти, възмутени хора, докато прескачаш напряко през стъпаловидните тераси, докато изтупваш грижливо това, което би трябвало да е останало от дрехите ти, доста е останало, полуразочаровано-полуудивено отбелязваш, шлиферът някъде се е загубил, но затова пък си с направо ослепителен костюм, вече толкова ли не ме бива - в това бързане и блъскане един костюм да не мога да съсипя, ръбът да беше паднал поне - и докато оглеждаш и отзад ли изглеждаш също така човешки, куфарът изтраква тържествуващо на по- долната тераса, ами сега, но не сега, а след малко ти отварят едни такива, че първо считаш за необходимо да се извиниш, като обясняваш, че само днес си така глупав, а обикновено си два метра, и, аА, какво като сте две, но това е вече друг сън, и мисля, че е вече седем и е крайно време да се събудя.