Make your own free website on Tripod.com

КЛИФЪРД САЙМЪК

ДА ПАДНЕШ КАТО МЪРТЪВ

На всички е известно, че след кацането на космически кораб на
девствена планета минава поне седмица, преди първият представител
на местната фауна да се реши да напусне убежището си и да се
огледа. Но този път...

Едва успяхме да отворим люка и да спуснем стълбата и стадо
храстозаври наобиколиха кораба. Стояха притиснати плътно един до
друг и изглеждаха нелепо. Сякаш бяха излезли от рисунка на
карикатурист, пиян до козирката, и като част от бълнуването му се
бяха появили пред нас. По размери надминаваха кравите, но явно им
отстъпваха по грациозност. Гледайки ги, можеше да се предположи,
че формата им е възникнала след непрекъснати блъскания в каменна
стена.

Разноцветни петна -- виолетови, розови, изумрудено зелени и
дори оранжеви -- покриваха пъпчивите синкави кожи на тези блажени
създания. Подобно нещо нямаше нито едно уважаващо себе си
същество. Сумарно петната образуваха нещо като шахматна дъска,
направена от зашити парцали, които някоя стара дама е пазила в
сандъка на тавана си.

Честно казано, не това бе най-ужасното...

От главите, телата и всички останали части нагоре се
изправяха множество "клонки", които създаваха впечатление, че
съществата се крият в гъсталаците на млади храсти, по-точно
казано, че неумело се опитват да се маскират. И като завършек на
безумието, картината се освежаваше от нещо подобно на плодове и
зеленчуци, растящи по "клонките".

Ние се спуснахме по стълбата на зелената поляна пред кораба.
Няколко минути минаха в мълчание. Ние разглеждахме храстозаврите,
те -- нас, докато едно от съществата не тръгна в наша посока. Спря
на два-три метра, повдигна печалните си очи и падна мъртво в
краката ни.

Веднага стадото се обърна и съществата тромаво тропайки
запълзяха, сякаш си бяха изпълнили поставената им мисия,
задоволили бяха собственото си любопитство и сега си опиваха в
къщи.

Джулиън Оливър, ботаникът, вдигна треперещата си ръка и изтри
капчиците пот по челото.

--- Поредната загадъчност... -- простена той. -- Е, защо,
обяснете ми, на нас никога не ни върви? Защо не можем да кацнем на
планета, където всичко е ясно и просто?

--- Защото съществуват само в мечтите -- отвърнах аз. --
Спомнете си храсталака от Геймъл-3, който през първата половина от
живота си не се различаваше по нищо от обикновен зрял домат, а във
втората ставаше отровен звяр, с опасност за хората категория А.

--- Спомням си -- отвърна печално Оливър.

Биологът Макс Вебер внимателно се приближи до падналия
храстозавър и лего подритна тялото с крака.

--- Цялата работа е там -- произнесе той бавно, -- че
геймълианският домат е под закрилата на Джулиън. А тези
същества... Как ги нарекохте? Аха, храстозаври. Така, така, те
накуп ще се качат на моята тънка шия.

--- Чак пък само на твоята! -- протестира Оливър. -- Какво
можеш да ни съобщиш за храста по тялото на съществата, а? Нищо
конкретно. Ще стане така, че аз ще трябва да се занимавам с тях
дори повече от тебе.

Запътих се бързо към тях и прекъснах спора им. Вебер и Оливър
не го спираха от запознанството ни преди двадесет години. Нито
посетените планети, нито изминатите заедно стотици парсеци бяха
изменили взаимоотношенията им. Отлично съзнавах, че да спря спора
им е невъзможно, но в даденото положение имаше смисъл да го отложа
за известно време.


download all file - 27kb .zip