Бе свежа утрин, толкова свежа и с дъх на теменужки, че им се стори като чисто нов топ тоалетна хартия, два-три мига след като го освободиш от целофанената му опаковка. Такава свежа и тоалетна утрин, че никак не ги учуди това, че някой я употреби. Отначало мек пукот оповести настъпващото действие, те всички беди започват с мек пукот, но този беше толкова мек, че си приличаше баш на това, което беше... След съответния пукот се разнесе и съответната во... миризма, дотук нищо странно, съвсем естествен сутрешен шум, кой ли не го е чувал минути преди да дръпне верижката на тоалетното казанче,... Но тази тук МИРИЗМА бе тъй титанична, та накара всички тук или там живеещи, да наизскачат навън, някои все още неуместно стискащи кифлички или препечени филийки, да, и кафе, сякаш след това щяха да си дояждат. Явлението, което съвсем скоро заприлича, а и се превърна в чиста проба бедствие, отначало се появи по долния ръб на липсващите облаци, ей така - от нищото, от нищото ли, оттам може ли се появи такова огромно нещо - като това гигантско Лайно, например?! Не беше за вярване, но само дотук, защото това което не е за вярване не може да се случи тук и сега, а това - лайното де, се случваше, и то тъй категорично, че всички от фермата на Мичъл се разбягаха с писъци и с препечените си филийки, само малката Сузи стискаше пухкавия Тупс, който беше в несвяст, след удара по носа, нанесен му от вонята. Трябваше да бягат и го правеха, Бога ми, защото лайното бе увиснало ТОЧНО над къщата им, и всеки миг можеше за се откъсне от невидимия Божи задник (само Бог - всевишният бе в състояние да сътвори това, по-точно - червата му), но какво значение би имало ЧИЕ Е то, след като наистина се откъсна и погреба горката къща с горкия обор с горките крави вътре, които внезапно бяха престанали да мучат, от потрес ли, от загуба на съзнание ли, но мигове преди ТОВА да падне с тътен и пльосък и да смаже всичко под себе си, бяха спрели да мучат. Дано да са умрели леко, помисли си неуместно милостиво старият Сам Мичъл, след като вече се случи и трябваше все пак нещо да си помисли. Шепърдови се носеха вече през полето с разбития си пикап, като с минути изпревариха младия Мак Триш, в комплект с работливата му съпруга Мона. Мона си беше по кухненска престилка, а Мак не искаше да вярва на носа си и очите си, но все пак плюеше като дъждовална машина. Джек Шепърд не би имал нищо против да можеше да цъка със затворена уста, но не беше се научил, когато му е било времето, и сега плюеше на ауфтакт с Мак. Всички мълчаха изненадано и се опитваха да се местят откъм вятъра, който естествено беше променлив и накрай им дойде наум, че местят се не местят - все тая. Но отначало се местеха. Мълчаха и плюеха. Дишаха защото. Сякаш чакаха чудо, но не го дочакваха. - Роувъра остана вътре - обади се Сам. - Под - поправи го Мак. Никой не се включи в несъстоялия се разговор. Никой не каза, че не може да бъде. Мълчаха. После някой каза: Джейсън. Някой друг каза: Аха. После върху фермата на Триш падна нещо от същата проба, само че по- рядко и след като се стече по склона, остави поддалия покрив и стените да стърчат с горчива ирония сред ОНОВА. После такова едно падна на двайсетина мили югоизточно и затисна под себе си едно семейство, додето обядвали. После започнаха да падат такива неща из целия щат. Само върху фермите. Никъде другаде. Джейсън. Джейсън. Джейсън - се чуваше навсякъде.