стр.243 За романа на братя Стругацки "Пикник край пътя" Автор Станислав Лем Есе от сборника Microworlds на английски език, изд. Харкорт и Брейс, Ню Йорк Съществуват обекти, които не могат да бъдат изчерпателно описани или обяснени. При теолозите такъв обект е Бог. Как може някой да даде изчерпателно определение на нещо, което по дефиниция е неизчерпаемо; как е възможно, щом самото определение представлява нещо изчерпателно, някой да опише Същество, състоящо се по принцип от безгранични качества? В този случай са били изпробвани различни стратегии; мултипликация на основните концепции, която, все пак, не създава точна картина; сравнения - но те задължително редуцират божествените атрибути до нивото на прекалено конкретни категории; или един спираловиден подход към логическия субект, при който изчерпателното определение се заменя с апроксимиране, което поради тази причина е също така неадекватно. стр.244 Оптималната за теологията стратегия се е оказала тази с поддържането на ореола на тайнственост около Господ. За да се опази една тайна обаче, в действителност трябва да се пази мълчание; но една мълчалива теология вече престава да бъде теология. Стратегията следователно се е превърнала (в едни по-късни - например Християнската - версии.) в такава, която работи с очевидни противоречия. На всезнаещия Бог му е било известно, че от човека, такъв, какъвто го е направил Той, ще произлезе (Грехо)Падението. Господ обаче го е създал свободен. Ако Господ още изначално е знаел, че човек неминуемо ще съгреши, тогава човек не е бил свободен - а което въпреки всичко е точно онова, което теолозите твърдят, че е бил (човекът). В този случай догматично наложените противоречия създават самата тайна, пред която разумът трябва да замълчи. Една от неизтощимите теми на фантастичната литература е разумното, но не човешко, същество. Как може един човешки автор да опише същество, което определено е надарено с разум, но което в същото време, с еднаква категорична увереност, не е човек? Едно голо твърдение за разумността му няма да е достатъчно, тъй като жанрът изисква да се работи с факти. В този случай фантастите също прибягват до различни убежища. Единственото, оказало се най-доброто при теологията, - а именно, съхраняването на тайната - не може да бъде прилагано по абсолютно същия начин; в края на краищата, пришълците не са божества, а материални същества като нас. Авторът, който ги описва с помощта на разнообразни очевидни противоречия изисква по този начин от читателя да повярва в нещо абсурдно; тъй като, в края на краищата, не е по силите на който и да е автор да установи непоклатими догми. стр.245 Съгласно най-простата възможна стратегия в този случай разумните същества се различават едни от други в телесно отношение, и техните особености се дължат само на тази област. В мисловно отношение те са подобни на или сходни с човешките същества, защото Разумът може да съществува само в една-единствена форма. Х. Дж. Уелс даде живот на този възглед преди около сто години във Война на световете. Неговите марсиани притежават ужасяваща външност, която, между другото, един ден ще притежава и човек. Телата им са атрофирали до такава степен, че главите им са почти всичко, останало от тях; а съгласно допускането на Уелс, у човека на бъдещето вътрешните органи също ще атрофират, а краниумът ще се уголеми. Романът не споменава нищо за марсианската култура, сякаш тя също е отмряла и е останало единствено само техническото майсторство и изравняването на мощта с космическото оправдание на състоянието. При Уелс бъдещето по този начин опростява и физиологията и културата. Единственото нещо у човека, което вълнува марсианите, е кръвта му; също като вампирите, те се хранят с нея. Технологическите постижения на марсианите действително възбуждат възхитата ни, но убогостта на културата им представлява най-голямата слабост на фикцията. Да не говорим за отвращението, което будят у нас нашествениците - това винаги може да се припише на физическата им среда. И все пак, не е ли поведението на марсианите несъзнателна карикатура на един краен рационализъм? стр.246 Нашествието на уелсовите марсиани определено е обусловено от ситуацията им като обитатели на една умираща планета, превръщаща се в пустиня, от която се мержелее Земята в плодотворния образ на територия (Le- bensraum), която да бъде покорена. Това, което се оказва един изключителен случай в рамките на Слънчевата система, въпреки всичко по един абсолютно безотговорен начин се налага като модел на целия научно-фантастичен жанр. В действителност последователите на Уелс само механически имитират неуспехите на майстора. Научната фантастика, последвала творбите му, описва неуморно до затъпяване непоклатимата чудовищна външност на звездните нашественици, загърбвайки напълно рационалната обосновка, с която Уелс обяснява вида им. Освен това по-късните автори, които желаят на всяка цена надминат основателя на жанра в описанията си на отвратителния външен вид на пришълците, надхвърлят всички граници на правдоподобността. Надарявайки пришълците си с още по-голяма мощ, те изпълват цялата вселена с цивилизации, чийто стремеж към експанзия е абсолютно ирационален. Колкото е по-голяма мощта приписвана на пришълците, толкова по-ирационално е нашествието им на земята. На този етап научната фантастика се превръща във фантазия от самозванство и параноични видения, защото тя претендира, че космическите сили си точат зъбите за човешката плът, сякаш земята и съкровищата й са от неоценима важност не само за обитателите на една малка планета като Марс, но също така и за всяка въображаема или мислима цивилизация в галактиката. И въпреки това преконцепцията, че една извънземна цивилизация с армии от звездолети на свое разположение може да има за цел да завладее имуществото ни е толкова наивна, колкото и допускането, че някоя от земните суперсили може да мобилизира армиите си, за да завземе някоя бакалия. Разходите по всяка инвазия винаги трябва да са по-ниски от стойността на плячката. стр.247 Така нашественическите замисли не могат да се мотивират чрез интереса към материални придобивки. Вместо това пришълците атакуват земята, само защото това им доставя удоволствие; те разрушават, защото искат да разрушават; те поробват човечеството, защото се забавляват, когато налагат тираничното си господство. По този начин научната фантастика заменя уелсовския интерпланетарен дарвинизъм със садизъм, който се превръща в космическа константа при контактите между звездните цивилизации. Задачата на научната фантастика, която се състои в сформирането на хипотези, се заменя от тази на проекцията, в смисъла на думата, която се използва в психоанализата: авторите проектират собствените си страхове и болезнени видения върху вселената. По този начин те изграждат един параноичен космос, в който на всичко живо му е само на ума как да завладее земята - космос-капан, заложен да залови човечеството, космос, чиято еволюция се смъква до нивото на принципа "Цивилизация за цивилизацията е вълк" (сравнете homo lupus homini). Този космос "леговище на крадци" по-късно бива отразен и пречупван многократно. Основната му недружелюбност механически се трансформира в дружелюбност. Пришълците нападат, но само за да ни поробят и да запазят човечеството, като ни пъхнат в нещо като резерват (този мотив става особено популярен по време на годините на Студената война); или те не ни атакуват веднага, но се колебаят и така позволяват на човечеството да се обедини; под междузвездната заплаха солидарността побеждава. стр.248 По-нататъшните пермутации на сценария за нашествие произлизат от току-що описаните; и въпреки това нито една от тези изобретени вариации не издържа на един обстоен анализ. Те са неспособни да отговорят и на най- елементарни въпроси които романът на Уелс - макар и по един свой начин - непрекъснато отправя. Първият въпрос например - какъв е мотивът за междузвездното пътешествие - нещо, което не може да бъде обяснено с думите "ами така им се е приискало" или с играта на "стражари и апаши"; друг въпрос е този за главната ориентация на културите от един висш порядък на материалното развитие; трети въпрос е каква форма ще притежават системи постигнали едно високо ниво на астротехническа мощ; и така нататък. Но общото значение на въпросите от този род се свежда до следното: защо действителните земни култури показват такова огромно богатство, доближаващо се до една истинска палитра, докато буквално всички космически култури в научната фантастика са белязани с депресиращото безличие граничещо с монотонността? стр. 249 На такива въпроси научната фантастика отговори може да даде едва когато замени сензационните стереотипи на междупланетното приключение с рефлексията върху съдбата на разума в космоса. По този начин линията на развитие на научната фантастика - а това засяга темата на дискусията ни - се превръща в антитеза на линията на науката. В един определен период от време, когато учени, които започваха да обсъждат сериозно проблема за това как една цивилизация да комуникира с друга във вселената, сформулираха хипотезата, че Разумът приема най-различни форми и че не всички възможни прояви на интелект трябва да имат за форма човешкото тяло, фантазията вече беше заела противоположния полюс на това мислене, изхвърляйки и последните останки от реалистични концепции извън тяхната сфера чрез неприкритите заемки от приказките. В желанието си да надарят пришълците с още по- голяма мощ, те вече им приписваха и възможностите на Протей: едно такова същество е способно по собствено желание да се преобрази в дърво, в част от ракета, дори и в човешко същество. То може също така и да установява контрол върху човешкото тяло и да управлява човешкия разум, като по този начин в действителност вдъхва нов живот в логическия субект на старите митове: обладанието от зли духове. Тази фантазия мигновено унищожава интеркултуралните бариери, като приписва някаква телепатична свръхмогъщественост на пришълците; или пък, от друга страна, тя формира космическите взаимоотношения между планетите върху едни примитивни, опростени модели със земен произход (онези например, предложени от колониализма, чрез експлоатацията от страна на конквистадорите, или чрез законите, управляващи пораждането на империалистически коалиции). Като прави това, тя (фантазията) пренебрегва всички възможни възражения и от социологичен и от физичен характер - възражения, които са контингент от огромните пространствено-темпорални разстояния в космоса. Този проблем тя го разрешава веднъж и завинаги като приема, дарявайки звездоплавателите с възможността да се движат са каквато си поискат скорост. Накратко, докато със скромните усилия на Уелс марсианите - съгласно научните данни от онова време - бяха в съгласие с реалния космос, то научната фантастика сега избира да помещава съществата си в един тотално (тоест в астрономическо, физическо, социологическо и - накрая - психологическо отношение) фалшифициран космос. Тя практикува една безжалостна експлоатация, като в търсенето си на вдъхновение се ровичка в учебниците по история и в системата на Линей, за да осигури гущери, хищни риби, гигантски крабове, инсекти и така нататък, все надарени с разум. Това обаче, което се е превърнало в нещо безкрайно изтъркано и докарващо оскомина, темата, която научната фантастика бе захвърлила в кошчето за боклук, беше в един тератологичен екстремизъм вдигнато като знаме от третокачествените филми на ужаса, лишени абсолютно от каквото и да било разумно съдържание. Американските писатели отричат валидността на такава диагноза като следствие от фактите, и намират съюзници в купувачите на книги, които са привикнали на всички онези лесно смилаеми, сензационалистични литературни сурогати, претендиращи да бъдат научна фантазия. Но въпреки всичко приказната природа на тази "фантазия" е повече от очевидна. Никой не (си) задава въпроса защо драконите в приказките са до такава степен жадни за кръв, или защо вещиците в тях предпочитат да папкат деца вместо пилета. Това са простите аксиоми на приказките, чийто свят е фундаментално занаятчийски: злото се появява в тях, за да бъде победено от доброто. Следователно е очевидно, че това зло e задължително да бъде могъщо; в противен случай окончателната победа на доброто би изглеждала прекалено нагласена и изкуствена. Светът на научната фантастика трябва обаче да бъде тяхната противоположност; той не трябва да измътва злото само за да позволява на обединените междупланетни сили на добродетелта да го надвиват. Нито пък трябва да бъде един партизански свят със знак минус, един свят анти-приказка, в който красивото, приятелското, и морално възвишеното добро се отхранва, за да създава най-голямото възможно удоволствие на въплътеното зло, което го консумира с наслаждение. (Между другото, такъв свят е измислен от Маркиз дьо Сад, който едва ли може да бъде причислен към авторите на научна фантастика.) Светът на научната фантастика е длъжен да бъде (да го заявим съвсем ясно) един реален свят: тоест такъв, в който още от самото начало никой не се ползва от специални привилегии, в който ничия съдба не е предопределена, без значение дали в полза на доброто или в полза на злото. След като хората не са ангели, не е необходимо да се приписват ангелски качества на пришълците; след като хората, които, макар и да изтребват мухите, не отиват чак на края на земята, за да го правят там, така и пришълците, дори и да гледат на нас като на мухи, не е необходимо да отиват на майната си в търсене на земни хора, които да размажат. Един автор, който описва форма на живот или вид на разум различен от земното разнообразие, се намира в несравнимо по-благоприятна ситуация, отколкото онзи, който рисува картината на нечия космическа инвазия на земята. Първият може - както например постъпих аз в Соларис - да се ограничи в изобразяването на феномени, различаващи се в максимална степен от всичко, което земните хора познават. Вторият автор обаче, който действа от гледна точка на "интервенцията", приема, че пришълците са дошли на земята и че като следствие, някаква причина, каквато и да е тя, трябва да диктува тяхното астрономическо предприятие в буквалния смисъл на думата. Какъв би могъл да бъде техният мотив? Ако това не е бил импулс за война или кражба, той би могъл да бъде или желание за получаване на нови знания или просто желание да си поиграят (просто са дошли да се позабавляваме:). Както виждаме, не съществуват чак толкова алтернативи. Така че най-добрата стратегия да се справят с този проблема е като просто поддържат винаги тайнствеността на пришълците. Тук бих искал да наблегна, че тази стратегия не се основава, нито изцяло, нито основно, на естетически критерии; така че с други думи, повествованието не трябва да съхранява тайнствеността на пришълците, за да държи непрекъснато на тъмно читателите като омагьосани от заклинанието на великото Неизвестно. Стратегията, разбира се, е склонна да е в съгласие с фундаменталните директиви на теорията на конфликтите. По този начин, по пътя на примерите, бъдещите стратези във военните академии са длъжни да приписват на врага най- застрашителните намерения от гледната точка на стратезите от собствената им страна. По отношение на космическите пришълци, такъв диктат притежава по-скоро когнитивна, отколкото милитарна, цел. Изпълнените обаче с абсолютно враждебни намерения нашественици не представляват най-лошият от всички възможни случаи, защото в този случай поне вражеската цел е ясно очертана. Ситуацията обаче е се влошава когато ние по никакъв начин не можем да проумеем особеностите на странното им поведение, когато не сме в състояние да си обясним действията им. За да бъде оптимална стратегията по запазването на тайнствеността се изисква точно конкретизиране. Тук авторът не може да действа по начина, по който един теолог се справя, като работи с противоречия. Писателят не може да приписва взаимноизключващи се цели на пришълците - например, те не могат да са изпълнени с жажда да завладяват и в същото време да не завладяват. И все пак дори и в този случай има спасителна вратичка - например, пришълците може искрено да вярват, че ни помагат, макар и ние да чувстваме, че техните действия са гибелни за нас - и тук навлизаме в кралството на онова, което ни се обещава от една драматургична перспектива: недоразуменията, дължащи се на драстичното несъответствие между двете цивилизации. Вярно, в научната фантастика могат и да се открият опити в това направление, но те не са изведени докрай: неразбирателствата между цивилизациите винаги остават изключително примитивни момчещини, които не заслужават сериозно разглеждане. Авторът трябва да инвестира определено интелектуално усилие при конструирането на quid pro quo, което затруднява срещата на две коренно различни култури. Колкото повече са факторите от различните области, които допринасят за подобно неразбирателство, толкова по-добре. Ние би следвало да не забравяме и за миг, че една такава среща не е дуел между двама герои, а едно много сложно взаимодействие, в което играят роля колективни социални организации, организации, които се различават радикално една от друга и за всяка от които структурата, смисълът и целта на другата са й чужди. Преобладаващото мнозинство от текстовете на научно-фантастичните произведения може да служи като пример за това как не трябва да се разработва темата за нашествието. Именно поради това шансът да се натъкнем на творба, която, общо взето, знае как да се справя с проблема, е много рядък. В романа си Пикник край пътя братя Стругацки са използвали до максимален ефект съхраняването на тайнствеността; в действителност, тъй като надминават и канона установен от Уелс, те също обогатяват и разширяват традицията на научната фантастика. Пикник край пътя се основава на две идеи. Първата вече обозначихме като стратегията за съхраняване тайнствеността на пришълците. Външността им не ни е известна; не знаем защо са дошли в нашия свят и какви са намеренията им спрямо човечеството. Нито пък знаем с точност дали е абсолютно сигурно, че са кацнали изобщо на земята, дали вече не са излетели: Втората идея - а тя именно тази, която превръща Пикник край пътя в аномалия за света на научната фантастика - се отнася до реакцията на човечеството спрямо приземяването на пришълците. Защото нещо наистина се е приземило - или, ако бъдем по-описателни, нещо е паднало от небето. Обитателите на Хармонт са го открили по един достатъчно трагичен начин. В някои райони на града хората ослепяват; в други стават жертви на мистериозни болести, описани общо като чума; и обезлюдената област на града се превръща в Зона, чиито свойства, толкова по- заплашителни поради своята пълна неяснота за хората, внезапно се оказва отделена от външния свят. Действителното кацане обаче не се е превърнало в някакво крупно природно бедствие: то не е разрушило сградите, нито пък е изпотрошило прозорците на мили разстояние. Книгата е доста пестелива що се отнася до това, какво се е случило през време на първата фаза от възникването на Зоната. Ние научаваме дотолкова, доколкото да разберем, че не ще бъдем в състояние да подредим събитията и последствията им в някакво очертано пространство от вече съществуващи класификаторни схеми. Тези, избягали през глава по най-бързия начин от Хармонт и преместили се другаде, стават център на необясними явления, на екстремни девиации от статистическите норми (деветдесет процента от клиентите на бръснар, напуснал Хармонт, загиват в течение на първата година, макар и поради "обичайни" причини - при нападения на престъпници, в пътно-транспортни произшествия - и навсякъде, където се струпат емигранти от Зоната, процентът на природните катастрофи нараства пропорционално, както д-р Пилман информира Нунан). Така ние имаме пред себе си едно непонятно нарушени е на причинните връзки. Ефектът от повествованието е съкрушителен. Той няма нищо общо с фантасмагориите във формата на "посещение (визитация)", защото нищо свръхестествено не се случва; и въпреки това ние сме изправени пред мистерия която е "далеч по- ужасяваща от отколкото стълпотворение от призраци" (както казва д-р Пилман, 3:109). Реши ли някой да потърси хипотеза, която да обясни тези ефекти, възможно е и да намери. (Нека да приемем, че случилото се причинява от местни флуктуации на определени физични константи, отговорни за нормалните криви на вероятност при типични статистически уравнения: това е най- простото обяснение, макар и разбира се, то само да сочи направлението, в което трябва да се извършват още изследвания, а не в смисъла, че е решение на проблема.) Оказва се обаче, че когато дори някой открие физически процес, посредством който механизмът на необичайните събития може да бъде обяснен рационално, откривателят му не се е приближил дори и на косъм до сърцевината на проблема - а именно, до природата на пришълците. По този начин оптималната стратегия се състои от представянето на индивидуалните действия на пришълците като загадка, чието разрешение или изобщо не хвърля никаква светлина върху природата на пришълците или прави тази природа да изглежда още по-непонятна. Това не е, както може би изглежда на пръв поглед, нещо скалъпено, подобно на инвенциите ad hoc от някой фентъзи роман; след като нашето знание за света се придобива именно по този начин: откриването на някои от законите и особеностите му не намалява броя на проблемите, останали за разрешаване; напротив, докато правим тези открития, ние започваме да установяваме, че съществуват още мистерии и дилеми, за чието съществуване до този момент дори не сме и предчувствали. Явно в този случай процесът на научното познание може да измъкне от съкровищницата си дори още повече "фантастични" чудеса в сравнение с детинския репертоар на приказката. В Пикник край пътя нещата не се развиват както във Война на световете. Историята, разказана от Уелс, за марсианското нашествие включва едно кошмарно, монументално рухване на човешкия свят, един драматически извисен колапс на цивилизования порядък под очевидните нанесени удари. При него противникът е разпознат; методите му са известни; дори и крайните му цели (не е трудно да ги видим!). Всичко това обаче няма нищо общо с Пикник край пътя. Не можем да бъдем напълно сигурни, че нашествието се е случило; то обаче е оставило след себе си незаличими следи под формата на "Зони"; и Земята е неспособна да се справи с последиците от него. В същото време обаче дребният човешки свят продължава живота си както и преди. Зловещи чудеса, изсипали се върху шест места на планетата подобно на космически дъжд, се превръщат в прицелната точка на най-разнообразни - както легални, така и нелегални - дейности, които се въртят около всички възможни източници на печалба, без значение каква опасност представляват те. Авторите реализират стратегията за съхраняване на мистерията чрез една изключително подмолна тактика. Мълвата е единственият източник за това, какви експерименти се провеждат върху "магнитните капани", открити в Зоната, и че някъде или в други институти за изследване на извънземните култури са заети с изясняването на природата на приземяването на пришълците. За това, какво мислят правителствата за Зоните, за това как появата им е повлияла върху световната политика, ние не откриваме нищо. Напротив, ние ставаме свидетели и на най-дребната подробност от някои епизоди от живота на даден "сталкер", човек по природа контрабандист, който, след като съществува търсене на такива обекти, прекарва нощите си в извличането им от Зоната. Чрез разпокъсани подробности ние научаваме как Зоната е била заобиколена от всички страни, също както организмът постъпва с чуждо тяло враснало се в човешкия организъм, само че в този случай чрез тъканта на групи с противоположни интереси: тези свързани с официалните институции охраняващи Зоната (тоест, ООН), полицията, контрабандистите, учените и - нека не ги забравяме - дейците на развлекателната индустрия. Това обграждане на Зоната с пръстен от трескава дейност е обрисувано със значително социологично вдъхновение. Обрисовката определено е едностранчива, но авторите са имали основателна причина да се съсредоточат върху онези фигури, чиято дейност, по един маркиран, но също така и естествен начин, противостои на типичната за научната фантастика схема на нещата. Усещането за омая и депресия, които "сцените от живота на търсача на съкровища" (или "сталкера"), сърцевината на историята, пораждат у читателя, са продукт на едно преднамерено ограничено зрително поле. Научната и екстранаучната литература, която поражда приземяването на пришълците, трябва без съмнение да е била геометрично място или пресечна точка на горчива полемика. Така че приземяването също неизбежно трябва да е допринесло за сформирането на нови гледни точки и линии на мислене; и най-вероятно нито една религия или изкуство не са останали незасегнати от това явление; и въпреки това нашата перспектива върху целия катаклизъм е свита до откъслеците от живота на един бедняга, който в драмата на две сблъскали се цивилизации играе точно ролята на човешка мравка. Въпреки всичко не би било лоша идея да се запознаем с едни по-широки аспекти на събитието. Всеки ще се съгласи с думите на доктор Пилман, че Посещението представлява коренен поврат в историята на човечеството. Не че в тая същата история не е имало куп съдбоносни моменти, макар и да не са били причинени от космическо нашествие; и всеки един от тях е бил белязан с една интензификация на екстремалностите в човешкото поведение. Всеки един от тези съдбоносни моменти е притежавал и своите гиганти и будещите съжаление жертви. Колкото е по-голямо дадено историческо събитие, толкова повече изпъква разривът между великото и незначителното, възвишеността и нищожеството на човешките съдби. Славните битки в моретата, на времето решавали съдбините на империи, благодарение на дистанцията на времето ни се представят в краските на батални платна, но погледнати отблизо ни карат да се потърсим от погнуса. Не трябва да забравяме, че прикованите към пейките гребци са изгаряли до смърт под гръцкия огън без да издават звук, защото преди битката са бивали принуждавани да затъкват устите си със специални запушалки, за да остават неми по време на сраженията. (Безумните им писъци едва ли биха имали положителен ефект върху морала на войниците!) Възприятията от една такава битка биха се различавали радикално, в зависимост от това дали са били видени от височината на мястото, където са заставали командирите, с техните имперски амбиции, или от гледната точка на бедните дяволи, изправени пред борба на живот и смърт - а тази тяхна битка на живот и смърт е била неотделима част от процеса на историческа промяна. Би могло даже да се твърди, че дори и едно толкова голямо откритие като рентгеновите лъчи, например, си има и своята ужасяваща страна, защото откривателите им, които не са били наясно със свойствата на тези лъчения, са претърпели ампутация на крайниците си поради въздействието им. Един такъв подобен страничен продукт на световната индустриализация е левкемията, от която днес бавно умират деца. (Ние знаем, че това е така, макар и причинно- следствената връзка да не може да се демонстрира нагледно.) Ужасната съдба на сталкерите в Пикник край пътя, трябва да добавя, не е някакво изключително отклонение, причинено от кацането на пришълците, но представлява точно правилото за съдбоносните моменти в историята - едно правило, което ясно посочва константната и неизбежна връзка между "живописното" величие и ужасяващата мъка. По този начин братя Стругацки демонстрират, че те са реалисти на фантастичното, дотолкова- доколкото реализмът във фантазията означава уважение към логическата стройност, една почтеност в извличането на всички заключения изцяло от приетите допускания. Дори и неограничаваната с нищо развлекателна индустрия, обкръжила от всички страни Зоната, си е съвсем правдоподобна, в действителност бих казал, необходима. Така принципите на човешкото поведение действащи в повествованието са си същите, каквито са били винаги; авторите просто са насочили вниманието си към "утайката" на космическите сблъсъци, така да се каже - и разказаните тук събития приемат конкретната форма на едно чудо въведено в едно консуматорско общество. Това не е - както понякога се подразбира от втория термин - общество, което не произвежда нищо, освен онези блага, които привличат мигновено консуматорите. Напротив, това е общество, което счита, че всичко трябва да е рамките на неговите грижи: не само колите, хладилниците, и парфюмите, но също така и сексът, кръвта, и разрушението, които то превръща в обекти на консумация, оставяйки всяко едно от тях да отлежи добре, така че да стане поносимо. През Средновековието Зоните без съмнение биха предизвикали масови размествания в резултат на паниката и миграции; и след това биха се превърнали в центрове на нови религиозни вярвания, произлизащи в отговор на доказателствата им за Апокалипсиса, и подхранващи почви за предсказания и откровения. В нашия свят, все пак, Зоните постепенно биват одомашнявани; защото онова, което човек нито разбира, нито може да игнорира, поне може да го консумира на парче. Така Зоните, вместо да се превръщат във фокус на есхатологично мислене, стават туристически обекти. Това е духът на времето, на който в историята на Стругацки всичко, проявяващо пълната си независимост от човека - се поддава. Общо взето, Пикник край пътя показва, че приземяването на пришълците е минало без следа у деветдесет и девет процента от човечеството; и точно в това отношение Стругацки се възправят срещу цялата традиция в научната фантастика. Тяхната опозиция обаче не е банална. Доктор Пилман, който има навик да се изразява с физична терминология, нарича човечеството "стационарна система"; преведено на езика на историк, това означава, че контактът с извънземна цивилизация, ако не се изрази под формата на глобална катастрофа, не може да промени курса на човешката история с един замах, тъй като човечеството не е способно да изскочи изведнъж от собствената си история и - принудено от космическа интервенция - да пристъпи в една съвсем нова история. Това предположение - по мое мнение напълно вярно - е нещо, което научната фантастика е пренебрегвала заради жаждата си към сензационността. В пълен контраст с това в Пикник край пътя приземяването не е нещо, предназначено да бъде загадъчно заради самата загадъчност; вместо това то установява началните условия за един мисловен експеримент в домена на "експерименталната философия на историята" - и това е именно точно онова, което предопределя ценността на тази книга. В книгата има само едно нещо, с което не съм съгласен - то няма нищо общо с човешките неща (те са представени безукорно) - а именно действителната природа на пришълците. Аз мога да започна дискусията с четири предположения. Първото е, че в книгата имаме дадени данни, без да е задължително да има мнения за тези данни, дори и когато личностите, които изразяват тези мнения, са лауреати на Нобелова награда. Това означава, че ние се считаме в правото си да постулираме теории за същността на пришълците точно така, както и героите на книгата. Второ, каквито и висоти да достигнат знанието и науката, никога не може да има стопроцентово безпогрешни действия. Подобна непогрешимост би изисквала, разбира се, някой да притежава пълна и изчерпателна информация за това, какво би могло да се случи в процеса на превръщане на плановете на някого в реалност; но вселената е място, в което получаването на изчерпателна информация за каквото и да е, никога не е възможно. Съгласно третата ми теза, принципът на свобода от противоречия в мисленето важи за нас в същата степен, както и за останалите същества от космоса. Това означава, че от двете неща едното трябва да е вярното: ако на "пришълците" е било известно човешкото присъствие на земята, то в този случай те не биха могли в същото време да не знаят за него; ако те изобщо са си изградили някаква представа за човешките същества, то те не биха могли в същото време да нямат никаква представа; и така нататък. И накрая, при обяснението на непознати феномени, винаги трябва да се предпочитат най-простите обяснения, съгласно принципа на бръснача на Окхам. Например, ако живеем в съседство с някой знаменит фокусник и в продължение на няколко дни от стаята му се разнася мъртва тишина, ние можем да си го обясним по много начини: съседът ни може да се е изпарил във въздуха, или да се е превърнал в кламер, или може да е излетял на небето през прозореца. Ние обаче сме длъжни да започнем с най-простото обяснение: че той просто е напуснал незабелязано жилището си. И само ако тази хипотеза се окаже погрешна, ние ще бъдем принудени да потърсим някоя друга, вече не толкова банална. Това са основните ни становища, от гледната точка на които ще разглеждаме сблъсъка с пришълците . По отношение на приземяването трябва да се прави разлика между това, което пришълците оставят в Зоната и начина, по който го правят. По мнението на доктор Пилман, който изразява гледището на повечето специалисти, пропастта между цивилизациите се оказва, че е прекалено голяма за човешките същества, за да могат да я преодолеят; другата страна при това пък не успява да подаде ръка. Това, което са оставили след себе си пришълците, човешките същества могат да трактуват само като фрагменти от някаква странна технология с непонятно функциониране. Що се отнася до начина, по който пришълците оставят така наречените обекти на човечеството, хипотезата на доктор Пилман - която е централна за разказаната история, тъй като заглавието на книгата вече я предопределя - ни го представя под формата на иносказание. Човечеството се озовава в положението на животни, които, след като изпълзяват от леговищата и се приближават до покрайнината на пътя, където са били отседнали непонятните същества, започват да се щурат сред останките на мястото на бивака. Тази аналогия изразява дълбокото убеждение на Пилман, макар и в разговора си с Нунан да изброява и други работни хипотези за кацането на пришълците. Доктор Пилман не е кой да е; той е получил Нобеловата награда за откритието на "Радианта на Пилман". В същото време той е и мизантроп - нещо, доста често сред изтъкнатите учени. Такива хора много силно усещат двойствеността на ролята си в обществото. За едно цивилизовано общество, напреднало благодарение на плодовете на мисълта им, те са незаменими; и въпреки това то се отнася към тях егоистично. Политическите сили експроприират откритията им, но общественото мнение въпреки това държи изследователите отговорни за последиците от тази експроприация. Осъзнаването на тази ситуация не предразполага към отзивчивост. Вместо това то предизвиква или бунт или цинизъм; но който намира бунта за безсмислен, а цинизма - отвратителен, се опитва да се държи като стоик. Такава личност привиква да избира по-малкото зло; и когато някой се опита да я притисне с въпроси, той отговаря уклончиво или със сарказъм. Това е точно отношението на доктор Пилман, една основно защитна позиция, която той е възприел в интервюто, с което започва книгата. В разговора си с Нунан Пилман определено е доста по-словоохотлив, отколкото е с журналистите. Тъй като той разговаря с човек, когото познава - освен това и личност, съпричастна до известна степен на делото му - той е склонен към прямота. Това, че Пилман, както е психологически обрисуван чрез съжденията си за кацането на пришълците, освен това не е безпристрастен, е друг въпрос. Сравнението с останките от пикника, което той използва, може да отразява точно ситуацията на човешките същества по отношение на нещата, открити в Зоната; но по отношение на пришълците то е прекалено снизходително. Така намерените останки, обекти, опасни за всички живи същества, изобщо не са били захвърлени в някое запустяло място. Те са подхвърлени по средата на града. Факт е, че урбанизираните области не превишават по площ дори и един процент от земната повърхност. Това е и причината, поради която макар и космосът да "бомбардира" с метеори земята от милиарди години, до този момент метеор не е падал върху град. В тази светлина става очевидно, че приземяването върху Хармонт не е било прищявка на случая. Някой би могъл да предположи, че пришълците са кацнали в града, защото такова е било желанието им. Те са прекарали пикника си не в покрайнината на пътя или на някоя пуста поляна, а право върху главите ни. И събитието вече представа пред нас в съвсем друга светлина. Та нали в края на краищата едно е да приседнеш на пикник край някой мравуняк, а съвсем друго - да изливаш бензин от колата върху мравуняка, след което да драснеш клечката. Почти умилителният портрет на пикник край пътя, нарисуван от Пилман, предполага една пълна индиферентност към съдбата на хората-мравки. Картината на преднамереното разрушение, обаче, от друга страна, предполага едно високо ниво на зла умисъл, след като някой ще си направи такъв труд да се вдигне чак от майната си, за да разруши мравуняка. Безразличието и злата умисъл не са едно и също; и в това отношение е цяло нещастие, че историята мълчи за това, дали поне още едно от кацанията на пришълците не е станало в пределите на някое селище. Както виждаме, това води след себе си и един изключително важен въпрос, който е от съдбоносно значение за изясняването на взаимоотношенията на пришълците с човешкия род, и следователно въпрос, за който всички персонажи от книгата трябва да си дават сметка. Едно приземяване на територията на даден град може да бъде рожба на изключителен случай, но две такива кацания в никакъв случай не могат да бъдат. По този начин ние неизбежно стигаме до следното разсъждение: ако има дори само още един такъв случай с приземяването върху някой друг град, освен този с Хармонт, картината на пикник край пътя неминуемо би станала невъзможна. Но след като Пилман си е харесал тази аналогия, ние приемаме, че си имаме работа с изолиран случай. Това е от изключително значение за по-нататъшните ни разсъждения. Доктор Пилман описва подробно различни хипотези, засягащи природата на приземяването. Той пропуска само една, която командва вниманието ни. Нея ще я въведем след като съберем (както следва) заключаващото доказателство в нейна полза: (I) Първо, две характеристики - които не са свързани една с друга - на почти всички обекти открити в Зоната, които привличат вниманието ни. Едната е, че тези обекти са съхранили определено ниво на функционалност: те не са пасивни, безжизнени, дезактивирани купчина отпадъци или отломки. Второто е, че те са съизмерими по размер (и тегло) с човешкото тяло. Това може да се заключи от факта, че един човек сам може да извлича обекти от Зоната на гърба си, без да се налага да ги разглобява първоначално. Никой от по-едрите обекти не се налага да бъде разглобяван или разтрошаван на няколко парчета - което е и причината екипировката на сталкерите да не включва инструменти. Тези обекти лежат свободно разхвърляни. А сега да предположим, че сме решили да изхвърлим голям обем индустриални отпадъци от нашата цивилизация (разбити коли, промишлено оборудване, метални отпадъци, бракувани машини) тук и там на островите Самоа: местните жители в този случай биха попаднали на далеч повече обекти, несъизмерими с телата им, отколкото такива, които могат свободно да носят на гръб. Ако, напротив, голям брой странни предмети разхвърляни на дадено място са с размерите си физически преносими от човек, това би била една априори вероятна хипотеза, че предназначението на тези неща е било да бъдат открити от хората. Разбира се, може да се оспорва, като се твърди, че си е чиста случайност фактът, че обектите, открити в Зоната, са пропорционални на човешкото тяло. Нещата обаче започват да придобиват други измерения, когато множеството "чисти съвпадения" започват да оформят една стройна и логична картина. (2) После, сред многобройните характеристики на Зоната не можем по никакъв начин да подминем забележителния факт, че границите й са строго и точно очертани. Нито летящите обекти като "жгучий пух", нито други феномени от Зоната ("ведьмин студень", термичните вихри, и др.) преминават някога демаркационната линия между Зоната и прилежащата й територия. Някой пак би могъл да твърди, че тази "съзнателност" на Зоната, която си е очертала строги граници, е резултат все така на продължаващото "чисто съвпадение". Тук една априори по-вероятна хипотеза е, че случаят не е такъв, и че Зоната "сама се сдържа да не се разпростира нашироко" защото съдържа нещо, което съгласно плановете и намеренията на пришълците, си заслужава подобно сдържане. (3) Нека се върнем отново на компактните обекти, разхвърляни хаотично из Зоната. Вероятно именно това обстоятелство е било причината, довела доктор Пилман до идеята му за пикника край пътя, след който са останали пръснати отпадъци. На пръв поглед наистина изглежда, като че ли тези предмети са били безгрижно разхвърляни. Човек обаче може също така да защитава и гледището, че никой не ги е захвърлял, а че те сами са се разпръснали хаотично, когато контейнерите, в които са били пренасяни, са се разбили. (4) По-нататък, обектите в Зоната често притежават изключително опасни свойства, подобно на смъртоносни капани или маскирани мини. В сравнение с тях обезвреждането на бомби или мини представлява направо детинска игра. Отново не можем да изключим възможността, че те са били безгрижно изхвърлени от пришълците, проявили пълно безразличие към човешкото здравеопазване, или дори другата възможност, че те се отнасят към хората по същия начин, както и един убиец, който раздава отровни сладкиши в детска градина. Възможно е обаче също така и друго обяснение: че обектите не функционират по начина, по който би следвало, защото са били повредени по време на приземяването. (5) И накрая, струва си да се отбележи, че сред силите, шетащи в Зоната, са и тези, "възкресяващи мъртъвците". Под тяхно влияние човешките трупове се изправят и започват да се движат. Това обаче се счита за възкресяване не на мъртвите, върнати към нормалното си съществуване, а - да използваме термина от книгата - на "мулажи" - : чучела", чиито новообразувани тъкани не са идентични с нормалните човешки тъкани. Нека да цитираме Пилман: "Ако отрежете някоя част: [от тези живи трупове], частта ще продължи да живее. Отделно. Без всякакви физиологични разтвори, които да я подхранват." (Доктор Пилман твърди, че подобно квази-възкресение нарушавало втория закон на термодинамиката; това заключение не е задължително да е вярно, но ние не искаме да влизаме в спор с учения мъж по този пункт, защото това би ни отвело твърде далеч от поставената ни цел.) "Псевдовъзкресението" на "зомбитата", или "мулажите" - тяхната реконструкция върху основата на скелетите им - е един ефект, много важен за разбирането на природата на кацането на пришълците. Тези "възкресения" изглеждат далеч по-вероятни следствия от целенасочени действия, отколкото някакъв страничен ефект; и още повече, със сигурност можем да твърдим, че е по-лесно да се възкресят реални, конкретни форми на живот (тоест земни такива, състоящи се от албумин), отколкото "всесилни" (и хипотетични) форми на живот в космоса. Ние не знаем дали това е вярно, както и не знаем дали действието не е било насочено изключително към самите пришълци (това би могло да бъде просто някакво "лекарствено средство от аптечката им за първа помощ"). Но какъвто и да е случаят, ефектът от възкресението предполага, че посетителите познават отлично физиологията на земните форми на живот. Всичко това, изброено дотук, съставлява доказателството за нашата хипотеза. Ние поддържаме твърдението, че приземяване изобщо не е имало. В действителност нашата хипотеза твърди нещо съвсем друго: Космически кораб, пълен с контейнери, съдържащи образци от продуктите на високоразвита цивилизация, навлиза в околностите на Земята. Това не е бил кораб с жив екипаж, а пилотирана от машини космическа сонда. Това е най-простото обяснение на факта, защо никой не е успял да зърне дори и един пришълец. Всяка друга хипотеза трябва да приеме или че пришълците са невидими за хората, или че те преднамерено се крият от тях. При приближаването си към земята, космическият кораб претърпява авария и се разпада на шест отломки, които една след друга рухват от орбитите си върху земята. Това на пръв поглед влиза в противоречие с казаното за радиантите, открити от доктор Пилман и наречени на неговото име; повидимому, те потвърждават, че Някой е стрелял към Земята шест пъти от Алфа Кентавър в съзвездието Cyg- nus. Но въпреки това между нашата интерпретация и радиантите няма противоречие. В астрономията с термина "радиант" се обозначава едно вероятно място на небето, откъдето навлиза определен поток от метеори. Определянето на даден радиант в астрономията не е тъждествено с мястото, откъдето метеорите в действителност идват. Те могат да се приближават по елиптична крива или парабола; радиантът е тангентата, която един земен наблюдател помества върху такава крива, и тя се простира обратно (в противоположната посока от тази на падането на метеорите) докато достигне мястото в небето, където се намира специфичен куп звезди. По този начин, когато някой кръщава метеорите съгласно техните радианти, това в никакъв случай не означава, че метеорите всъщност произхождат от онзи звезден куп, на който са ги кръстили астрономите. Като следствие на това радиантът на Пилман не ни дава абсолютно никаква следа що се отнася до това, дали приземилото се в Зоните в действителност е било изпратено от основната звезда на съзвездието Signus. Що се отнася до това, откъде са пристигнали шестте летящи обекти или сонди, радиантът на Пилман не може да ни каже нищо, макар че книгата направо ни вдъхва впечатлението, че е в състояние да го направи. Това е едно фалшиво впечатление, породено от недостатъчно прецизният начин на изразяване на доктор Пилман при отговорите му на журналистическите въпроси в началото на книгата. Това, че долетелите до земята летящи обекти уж са пристигнали директно от Алфа Кентавър, е направо невъзможно. Изминаването на такова разстояние по абсолютно права линия граничи с астрономична невъзможност, тъй като траекторията на сондата се влияе от безброй смущаващи фактори (най-вече тези на гравитационните полета). И едно допълнение: може да се докаже по математичен път, че кривата, която тези шест изстрела биха начертали върху повърхността на сфера (докато сферата през това време се върти, както е случаят със Земята) не може да се различи от кривата, получена в резултат от проекцията на сегмент в орбиталната траектория върху повърхността на сфера. Радиантът на Пилман не отрича напълно хипотезата за разпадналия се на шест отломъка космически кораб, рухнали на земята на шест различни места, един след друг. След като са известни радиантът на даден метеор и крайната му скорост, може да се пресметне орбиталния път от който в действителност е дошъл, защото един метеор, който се явява неодушевен обект, подвластен на законите на небесната механика, не може да променя произволно курса си. От радианта пък на някой космически кораб, от друга страна, не може да се заключи нищо за мястото на произхода му, курса му, скоростта му на пътуване, и така нататък, защото един космически кораб е управляемо тяло, и може да изпълнява маневри, да прави корекции на курса си, да променя скоростта си, и така нататък. Накратко, от така наречения радиант на Пилман нищо не следва в полза на която и да било от хипотезите за приземяването на пришълците. Разбира се, ние не можем да знаем със сигурност, че космическият кораб наистина е станал жертва на катастрофа. Но въпреки това нашата хипотеза обяснява всичко, което се е случило, като го прави по възможния най- икономичен начин. Защо да не е възможно да приемем, че кацането е било несполучливо? Да се предположи, че необичайната природа на обектите, открити в Зоната, демонстрира високото ниво на техническите умения на пришълците и по този начин да се изключи невъзможността космическият им кораб да претърпи авария, се явява логически фалшиво заключение. Съвършенството на пришълците, от което като следствие произтича, че корабът им е неуязвим за каквито и да било технически аварии, е нито факт, нито рационално защитима хипотеза, а просто проява на религиозна вяра. Съвършенството до точката на неуязвимост е по наша преценка запазена територия единствено само за онези същества, с които теологията си има работа; ние можем единствено само да кажем, че няма непогрешима наука. Ние не твърдим, че се случила наистина авария, че просто една повреда с един замах би обяснила всичко, случило се във връзка с една обща единствена причина. Освен това, фактите, които споменахме в точка (I) по-горе за характеристиките на обектите, открити в Зоната, правят правдоподобно предположението, че някой е изпратил контейнери с технологични образци в посока към Земята. Нашата точка (2) (касаеща "съзнателното самоограничение" на Зоната на определена територия) по-нататък увеличава вероятността от (I), че изпращачите, в невъзможност да бъдат абсолютно сигурни, че корабът им няма да го сполети катастрофа по време на приземяването, трябва поне да са се погрижили за едно свеждане до минимум на последствията от подобна катастрофа. Което са и направили чрез монтиране на борда на кораба на обезопасяващо устройство, което не би позволило разширяването зоната на поражение и разпръскването на отломъците на голяма площ, като би ограничило последствията на една крайно ограничена, почти херметическа площ. Това естествено би трябвало да бъде устройство, което да издържи и на най-жестоката катастрофа. И то по някакъв начин е оцеляло. Споменатият по-горе под моята точка три факт повишава вероятността за случил се такъв инцидент, защото не би имало нищо по-естествено от това, съдържанието на контейнерите да се разпръсне хаотично вследствие от сблъсъка със земята. Дори и фактът, цитиран като моята четвърта точка, (тоест, опасностите, които представляват обектите) става разбираем като следствие от същата причина. Не само контейнерите са се пръснали на парчета при удара, но и по-голямата част от съдържанието им е било разрушено по различни начини. Същото нещо би се получило, ако на някого би му се наложило да хвърли контейнери с хранителни припаси, лекарства, инсектициди, и т. н., на островите Самоа с парашути, които биха се оказали дефектни. Те ще се ударят в земята и контейнерите ще се пръснат, вследствие на което шоколадите ще се смесят с хексахлориди, ръженият хляб ще се напои с лекарство за повръщане и т. н. Напълно е възможно жителите на Самоа да заключат, че някой е направил много зловещ опит да ги изтрови; но дори и в положението на самоанците учените не би трябвало да правят прибързани заключения. Това, което искаме да докажем, е че намерението на "Другите" не се изразява в гибелния характер на космическите подаръци; работата не е там, че те изпитват удоволствие да ни засипват със смъртоносни отломки, а по- скоро, че един нещастен случай - дефектът в космическия кораб - е трансформирал тяхната изпълнена с добронамереност пратка в метални отпадъци. (Ние не бихме искали да задълбаваме по-нататък в особеностите на нашата хипотеза; но в общи линии тя би се развивала по следния начин: след като корабът не е оставил следи, той по всяка вероятност не се и приземявал, а просто е осъществил изстрелването на контейнерите. Контейнерите освен това не е задължително да имат формата на материални съдове; обектите може да са били "пакетирани" и държани заедно от някаква форма на силово поле, чиято авария в един критичен момент да е принудила контейнерите с "пакетираните стоки" да завалят като дъжд върху земята.) Братя Стругацки биха могли да кажат тук, че хипотезата с "образците" е спомената в книгата им. В края на краищата, нали доктор Пилман в разговора си с Нунан споменава за възможността "някоя високо развита цивилизация да хвърли контейнери с артефакти върху Земята. Те очакват от нас да изследваме артефактите, да осъществим един гигантски технологичен скок, и да изпратим сигнал в отговор, че сме готови за контакта". Все пак, тази версия - която, между другото, не признава възможността пратките да са пристигнали в едно катастрофално състояние - бива развенчана по един доста ироничен подтекст от самото повествование. И наистина, как биха могли обекти, по-опасни и от експлозиви, и изпратени до неизвестен адрес като подаръци, да накарат получателите им да осъществят контакт с изпращачите им? Това би било все едно да изпратим на някого покана за бал, като поставим поканата в писмо-бомба. По начина, по който е представена в повествованието, тази хипотеза следователно е единствената, която е най-самокомпрометирана предвид зловещите характеристики на Зоната. Хипотезата за аварията, от друга страна, не само обяснява събитията по един съвсем естествен начин, но също така реабилитира "Другите" като Податели, а човешките същества - като Получатели на един данайски дар от звездите. Подателите, далеч от това да бъдат виновни в някакви погрешни действия, дори - както им е повелявал дългът - са предвидили и най-лошата възможност и са осигурили пратката с едно обезопасяващо устройство, благодарение на което всички ефекти на Зоната са ограничени на една определена площ. Така че особеностите на Зоната се обясняват най-просто от предвидливостта на подателите, които, в невъзможност да елиминират възможността от авария, следователно са се погрижили последствията от един такъв случай да не напускат очертанията на една определена площ. Хипотезата с аварията по подобен начин реабилитира човешкия род, особено учената му част, чиято обърканост по отношение на даровете става разбираема, като се имат предвид допълнителните трудности, които трябва да преодолеят, защото те не са наясно кои от свойствата на обектите в Зоната са заложени от конструкторите им и кои се явяват като резултат на повреди, претърпени по време на катастрофата. Не е необходимо да обясняваме надълго и нашироко защо авторите са подминали мълчаливо нашата версия за приземяването. Тя не би им доставила удоволствие, защото би ги отвлякла от заплашителната и следователно мистериозна атмосфера на творбата. И все пак тяхната грешка се корени тъкмо в това мълчание, с което подминават възможността за авария на борда. Подбудите им ни са напълно ясни. При срещата на две цивилизации и двете страни е трябвало да бъдат дискредитирани. Хората се съгласяват да използват дара въпреки саморазрушителните последици, защото такава е същността на човешката натура; и Подателите доказват убийственото си безразличие към човешкия род, защото същества с висок разум не дават пукната пара за подвластните си в интелектуално отношение братя по разум. Такава крайна версия на темата за нашествието би заслужавала литературно представяне, още повече че, тъй като тя надминава всичко, което е постигнала до този момент научната фантастика в това направление. В този случай обаче повествованието би трябвало да изключва нашата хипотеза за повредените дарове; то би трябвало да я съсипе от самото начало; с други думи, то би трябвало да я дискредитира. Премълчаването й обаче, от друга страна, макар и с намерение да предаде нашата версия на забвение, представлява една погрешна авторова тактика. От казаното дотук възникват заключения с една по-обща природа по отношение на оптималната стратегия при боравенето с темата на нашествието. За да бъде осъществена стратегията на съхраняване на тайнствеността, трябва да бъдат изпълнени изключително щателно две изисквания. Първото, и което е най- важното, авторът не трябва да буди подозрението, че определени факти се крият от читателя, факти добре известни на героите на повествованието (всички главни герои на Пикник край пътя трябва да знаят, например, дали друга Зона, освен тази в Хармънт, също така се намира в очертанията на някой друг град.) Читателят трябва да остава убеден, че информацията, която авторът съобщава, е, в рамките на възможното, пълна. Тайната в този случай ще бъде укривана чрез самото развитие и представяне на описваните събития, които създават, така да се каже, една непроницаема маска зад която никой не може да види. В противен случай този ефект може да бъде постигнат само посредством много точно балансиране на фактите. Те могат нито да сочат прекалено недвусмислено в една посока, нито да ни заблуждават чрез своята дифузна хаотичност. Това, за което те свидетелстват, трябва да остава нерешено, на границата, така да се каже, между разходящите се алтернативи, без да накланя везните нито в едната, нито в другата посока. В този случай обаче нашите великолепни автори са надвили на собствените си принципи чрез очернянето на пришълците в края на повествованието си. Това, че Золотой Шар трябва да изпълнява желания, е, разбира се, наивно вярване, една от онези популярни легенди които възникват след Посещението. На авторите е било ясно, че те не биха могли да измайсторят от този Золотой Шар машина на злото, тъй като това би било преувеличение, което би променило замисъла на книгата им: тя би трансформирала Зоната от нещо двойнствено, макар и мрачно, в един недвусмислен капан за човечеството. Следователно те превръщат Золотой Шар в един почти неутрален обект и оставят смъртта да дебне не в него, а точно до него, като "една прозрачна пустота, дебнеща в сянката на кофата на екскаватора", една пустота, която усуква Артър пред очите на Редрик. Като сравняваме първата експедиция в Зоната, която Редрик предприема (заедно с Панов), с последната (която ги отвежда двамата с Артър до Золотой Шар), ясно се вижда, че последното приключение притежава всички атрибути на "зловеща приказка". Не е трудно да се забележи сходството с приказно повествование: също като някой доблестен рицар, който търси жива вода или вълшебния пръстен, героите трябва да преодолеят извънредно опасни и смъртоносни препятствия по пътя към безценното съкровище. Освен това Редрик е наясно, че достъпът до Золотой Шар преграден от една тайнствена "мясорубка", която трябва да бъде умилостивена единствено само чрез човешко жертвоприношение. Затова и Редрик оставя Артър пръв да се приближи до сферата - и наистина Артър загива пред очите му, като неговата смърт мигновено разкъсва проклятието на злото, така че Редрик на свой ред да може да стигне до Золотой Шар. И в този момент авторите стават от масата, написвайки думата "край". Това все пак е едно измъкване, което просто размива формата на нещата, без да я променя. Авторите претендират - а аз съм обсъждал този пункт с тях - че конвергенцията в Златното кълбо на приказния мотив и Ужаса протича само в човешкия разум и е продукт на случайността и човешкото въображение. И въпреки това, както вече доказахме по-рано, не бива да се подреждат прекалено много "съвпадения", които всички да сочат в една и съща посока; защото тогава направо става невероятно, че те са рожба на случая. Освен това, последната експедиция в Зоната не съдържа присъщите характерни атрибути на научната фантастика. Реалистичната конструкция на събитията се трансформира в тази на приказната , защото "съвпаденията" едно след друго се трупат, както вече забелязахме, както в едно стереотипно търсене на прокълнато съкровище, макар и те не би трябвало да бъдат идентични са какъвто и да е стереотип. Тайната не се запазва последователно докрай; зад нея истината се мержелее нейде в далечината, тъй като ние вече без съмнение имаме представа кои са Посетителите: още веднъж, те са чудовища, макар и невидими чудовища. Авторите се опитват да отвлекат читателя от тази мисъл, която въпреки всичко се налага в съзнанието ни. Например, те твърдят, че Златното кълбо, видяно отдалеч, създава впечатлението, че някакъв гигант неволно го е изтърсил от джоба си. Това все пак не е коректна тактика. Не авторските коментари трябва да ни отклоняват от структурно натрапчивото решение, а самите събития в обективното им развитие. И накрая, силният шок на епилога разваля изключителното впечатление, което прави книгата като цяло. Макс Фриш транспонира мита за Едип в нашата 278 съвременна реалност в романа Homo Faber, където бащата, бидейки в неведение, влиза в кръвосмесителна връзка с дъщеря си, също както Едип прави с майка си. Фриш управлява събитията на романа по такъв начин, че всяко притежава една нормална, реалистична правдоподобност, докато взети заедно, те структурно съответстват на мита за Едип. Разликата между родството на Homo Faber с мита и това на Пикника : с приказката се състои в това: че Фриш си е бил намислил постигнатото сходство, докато Стругацки в никакъв случай не са го желали. Това е и причината, поради която твърдя "че те са победили собствените си цели", защото само дискретността в подреждането на събитията би могло да защити края на историята срещу нежеланата връзка с основната интрига и следователно с духа на приказката. Един теолог не би срещнал никакви трудности със запазването на тайната в Пикника:, защото той може да използва противоречия. Но тъй като науката не притежава подобен ракурс, за мен не е преувеличение да кажа, че трудностите, пред които е изправен един автор на научно- фантастично произведение, граничещо с науката, са далеч по-големи от тези на теолога, признаващ съвършенството на Бог: Станислав Лем Превел от английски Тодор Стоянов Бел. на преводача: Тъй като този превод по същество се явява трети поред (първият е от полски на немски, вторият от немски на английски), има много трудни и до известна степен неясни места, които не съм успял да интерпретирам и предам по най-точния начин, за което моля да бъда извинен. Ако има желаещи да редактират и коригират превода ми, мога да им предоставя английския оригинал за копиране. email: ts33@ulcc.uni-plovdiv.bg Настоящото есе със заглавие "Юли 1975" в оригинала на полски език, е преведено от текста, който се явява като Послеслов към романа на братя Стругацки "Пикник край пътя", издаден от франкфуртското издателство Зуркамп, 1981, на страници 189-215. Есето първоначално излиза като послесловие към полския превод на същия роман на братя Стругацки (Piknik na skraju drogi, Краков, Видавництво Литерацке, 1977, страници 265-288. За тази последна информация, както и за щедрата помощ при окончателната шлифовка на текста на Лем, сме задължени много на д-р Франц Ротенщайнер, който все пак не може да бъде винен за нашите грешки. Изпитваме не по-малка благодарност на и към Елизабет Квашневски за нейната помощ и търпение при корекциите на английския превод спрямо полския оригинал. - Робърт М. Филмъс. Справките в скоби (дадени от преводачите) са за изданието Roadside Picnic, прев. Antonina W. Boius (New York: Macmillan, 1977). Това издание също така включва и Приказка за тройката. - Робърт М. Филмъс Нашето цялостно обяснение, което осигурява една нова интерпретация на загадката представена чрез кацането на пришълците в Пикник край пътя, може да изглежда отклонение предизвикано от изключителен педантизъм, още повече след като в края на краищата, ние не анализираме реално събитие, а литературна измислица. Но истински научната фантазия се различава именно по това: че описаните в книгата събития и рационалната им обрисовка да бъдат подложени на същото доказателство за кохерентност както и феномените които се случват в извънлитературния свят. Такава творба може да започне с едно измислена, дори изключително фиктивна, предпоставка. Но това оторизира само един начален поетичен лиценз, който загубва валидността в рамките на самата история. Това означава, че разказвачът не може, в рамките на самата на история, да продължава да си помага чрез инвенцията ad hoc на каквито и да било неща или феномени които споходят въображението му. Приказките могат да работят с такива ад хок инвенции; защото те изобщо не са задължени да обясняват по логичен или емпиричен път чудодейните превращения които обрисуват. Творба от научната фантастика, която прилага този лиценз на приказките, напуска територията на реалния свят и се озовава в позицията на приказката, в която всичко, което хрумне или бъде изречено поради самата тази причина мигновено става възможно и трябва безпрекословно да бъде прието от читателя за чиста монета. Накратко, макар и фактите в дадено научно- фантастично произведения да бъдат фиктивни, начинът, по който науката в това произведение интерпретира тези факти, не може да бъде фиктивен. Научните теории търпят промяна; това обаче, което остава непроменено, е методът на откритието, който характеризира науката, и той е точно тази методология, която диктува един определен тип сформиране на хипотези в научната фантастика. Съгласно това, нашата полемика, като пример за това как трябва типично да процедира критицизмът на научната фантастика, може да бъде приложен mutatis mutandis към всяка творба отговаряща на главните критерии на този жанр. Ние представяме за получената авария по възможно най- простия начин, което обаче не означава най-вероятната й версия. Например, един управляван от автомати космически кораб с контейнери би могъл да бъде изпратен без някакъв определен предварителен адресант; той може да е бил оборудван със сензори, които да са в състояние да разпознават планетите, "надарени" с предварително определени параметри (такива като средна температура; състав на атмосферата, особено присъствието на свободен кислород и вода; орбита, благоприятна за екологическо развитие; и т. н.) Такъв космически кораб с автоматично управление би могъл да се приближава до различни звезди със скаутска мисия. Все пак, тъй като е физически невъзможно да се изработят технологически продукти способни да оцелеят без повреда по време на пътешествие с неопределена продължителност (което може да продължи и милиони години), такъв космически кораб би могъл да бъде снабден с устройство, което автоматически да унищожава съдържанието на контейнерите, когато изтече "срокът им на годност". В края на краищата, нали би могло да се случи така, че саморазрушението да не се случи само защото системата за наблюдение на кораба е открила Земята и е разпръснала контейнерите с "частично повреденото им съдържание". Степента на повреда на системите да индивидуално наблюдение, управление и контрол е несигурна; само статистическата вероятност на повредата може да бъде определена - тоест, единственото нещо, което е абсолютно сигурно, е че вероятността за поява на дефекти в програмите и системите им за изпълнение нараства с напредването на времето. Бих искал да наблегна на този пункт: колкото по- сложно е едно устройство, толкова по-неизбежни са и повредите с течение на времето; това е универсален закон, който е независим от мястото в космоса, където е била произведена технологията или начина на производство. Следователно, начинанието на запознаване с пришълците - това, което Стругацки наричат "ксенология" - трябва да взема предвид статистическо-вероятностния аспект на контакта между две цивилизации като нещо изключително важно за разбирането/интерпретирането на такива посещения. Степента, до която авторите следват структурната схема на приказката в епилога си, може да се види например при пасажа, в който се споменават "черни усукани сталактити, напомнящи на дебели свещи". Това е всичко, останало от хората, убити от Златното кълбо - тоест, всичко, останало от предшествениците на Редрик и Артър при търсенето им на прокълнатото съкровище. В приказките подобни останки - костите на бедните смелчаги, останали без късмет - обикновено се търкалят пред входа на пещерата на дракона, в подножието на стъклената планина и т. н. 13 Tози файл се намира на http://www.optics.bas.bg/texts/lem_ese.txt