Нокът по стъклото

Не мога да спя. Или спя вече. Не зная. И няма кой да ми каже. Може би 
спя. Дано. Или вече така е.
Стъклото е вперило в мен кристалната си пихтия и чака ли, чака. 
Толкова дълго съм гледал през него, че чак ми е жал. Или пък не. 
Всичко отвъд му познавам. И него сега. То дали ме познава? Гледам го. 
Най-сетне го гледам. А после затварям очи и ме няма, но пак го виждам 
и пак - ето го - тук е. Всъщност там е. Всъщност тук. Всъщност не 
знам. Знам ли не знам ли?
Протягам ръка като мисъл или пък обратно. И по гладката безразлична 
прозрачност нетърпимо внимателно скърцащо-бавно го драсвам.
Отварям очи и се любувам на петте жестоки тирета по него. Затварям 
очи. И го целувам.
Отварям очи. Браздите мрачно-щастливо изчезват. В мене ли? В него ли?