Make your own free website on Tripod.com

Ъруин Шоу
ПАРИЖ, ПАРИЖ

Тръгваш от маса в кафе, защото всичко в Париж започва от маса в кафе.
Чакаш момичето, което обичаш... всичко е възможно в Париж, всичко
можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден.
Това е единственият град в света, който не е провинциален.
Един писател и един художник обгръщат и пречупват през светогледа си
магическата атмосфера на всеобхватния град. Ъруин Шоу улавя аромата
на самия парижки живот: да ядеш кроасан на закуска в евтино хотелче,
близо до Сен Жермен, да наблюдаваш играта на фонтаните на Рона-Поан,
да се разхождаш през Булонския лес. Сатиричните рисунки на Роналд
Сърл отразяват собственото му иронично възприемане на града, в който
е прекарал много години, както и на хората в него. Така книгата се
превръща в едно хармониращо двойно представяне, остроумно, нежно,
безпощадно обективно, иронично и цивилизовано.



Идеята за формата на тази книга принадлежи на покойния Тони Годуин. В
процеса на създаването йй бе решено писателят и художникът да работят
напълно самостоятелно, без да обменят и обсъждат идеи. Мистър Сърл не
прочете текста, докато не предаде рисунките, а аз не обелих дума за
неговото участие, докато те не пристигнаха в Ню Йорк по пощата от
дома му във Франция. Резултатът е едно двойно представяне на Париж,
но в никакъв случай не илюстриране на текста.


-------------------------------------------------------

ПРЕДГОВОР

Настоящата книга не е автобиографична, макар че, както ще се убедите,
малки късчета автобиографичен материал неизбежно са успели да
проникнат в нея. Целта йй не е да разясни парижаните, нито на самите
тях, нито на който и да било друг... освен, може би, на мен самия.
Като че ли тя най-сетне ми помогна да разбера защо прекарах най-
хубавия четвърт век от живота си в страна, която не е моя.


Както всички "афери" и моята с Париж премина през много етапи.
Започна в Бруклин, когато бях на 11. Тогава реших, че или ще стана
писател или ще загина, опитвайки се да стана такъв. Подобно влечение
трябва да са изпитвали и други бъдещи творци в цяла Америка, може би
в по-ранна възраст, но при всички случаи преди двайсетте си години.
Може би е започнало с четенето на тримата Дюма, или Теофил Готие, или
Балзак, или нещо от Фицджералд, или с гледането на филм за военни
пилоти от Първата световна война, или просто със смътното усещане за
нещо в общото настроение на времето, което те кара да чувстваш, че
нито един човек на изкуството не би могъл да се счита напълно готов
за труда на своя живот, без да е ял кроасан на закуска в столицата на
Франция.

Колкото по-голям ставах, толкова повече се изостряше апетитът ми към
този непознат град от разказите на завърнали се посетители. Един млад
преподавател от колежа, в който учех, ми разказа как си купил
"Одисей" в една парижка книжарница и лежал 28 часа на леглото си в
евтин хотел близо до Сен-Жермен-де-Пре, без да спи, яде и пие,
четейки книгата, докато не стигнал до последното гръмовно "Да".
Преподавателят беше ирландец, а "Одисей" все още беше забранена в
пуританска Америка. Комбинацията сякаш свидетелстваше за нещо
магическо и всеобхватно в този град. По-късно един руски художник,
мой приятел, емигрирал в Америка след кратък престой в Париж, ми
разказваше как плащал за храна, хотели и понякога жени, с платната
си. Един театрален режисьор, който постави няколко от пиесите ми,
беше завършил Сорбоната и непрекъснато ме заливаше с разкази за всяка
постановка, която бе гледал в Париж, за всеки концерт, на който бе
ходил, за всяка галерия, която бе посетил. А. Дж. Либлинг, на когото
Харълд Рос от "Ню Йоркър" лепна прякора "Любителят на жаби" и който
беше невероятен чревоугодник, караше устата ми да се пълни със слюнка
само при изброяването на ястията, с които се бе гощавал в най-
различни затънтени парижки бистра.
Това беше преди войната, когато всички бяха млади и когато ми се
струваше, че тези хора говорят френски и са прекарали най-хубавите
дни от живота си в Париж, а сега ме подтикваха да отида и да видя
сам. Всяка нова година си обещавах, че тази пролет ще отида, това
лято ще отида...
А когато най-сетне се установих да живея в Париж, бях доста над 30 и
взех това решение по чиста случайност. Бях ходил там през Втората
световна война, за кратко, но през войната не е същото, макар все пак
да успях да поседна на маса върху терасата на Дом и да посетя малкия
бар на гърба на Риц, с каска на главата и карабина през рамо.
Всичко стана през лятото на 1951-а, когато прекосих океана на борда
на "Liberte" със съпругата и едногодишния си син и наех къща на нос
Антиб за два месеца. Бяхме се снабдили с обратни билети за Ню Йорк с
дата 30 септември и имахме сериозното намерение да ги използваме. Но
точно когато си стягахме багажа, за да напуснем Лазурния бряг и да
осъществим замислената по-рано кратка обиколка на Франция, която
трябваше да завърши в Шербург с качването ни на кораба, случайно се
запознах с една американска двойка, която бе живяла в Париж няколко
години и сега се връщаше в Щатите по работа за два-три месеца. Те
предложиха да се настаним в апартамента им на Рю дьо Бокадор, близо
до Авеню Джордж Пети, докато се върнат и това отново събуди в мен и
пусна в обращение всички едновремешни бруклински литературни сокове.
Трябваше само да си плащаме наема - 75 долара на месец, което по
онова време беше напълно в рамките на възможностите ми, а те щяха да
ни предупредят за завръщането си достатъчно рано, за да се изнесем
без притеснения. Съгласих се без дори да съм видял мястото и
предупредих Френските линии, че отменяме резервациите си за
отплаването на 30 септември, но не се отказваме от билетите.
Година по-късно най-сетне си прибрах парите от Френските линии и
предоставих за пренаемане апартамента си в Ню Йорк. Две години по-
късно се отказах окончателно от апартамента и дадох мебелите на
склад. В крайна сметка така и не се върнах в Ню Йорк, прескачах само
на кратки посещения, а американското семейство не се появи повече в
Париж.
Близо 25 години по-късно друга чиста случайност, свързана отново с
жилище, стана причина най-накрая да си тръгна от Париж. Хазяйката ми,
на която плащах сума значително по-голяма от 75 долара за апартамент
доста по-малък от онзи на Рю дьо Бокадор, неочаквано ми съобщи, че
трябва да напусна, като приложи рутинния френски гамбит за отърваване
от квартиранти - каза, че синът йй се женел и имал нужда от жилището.
Това, доколкото съм забелязал, е единственият начин да накараш
наемател да напусне сграда, без да се впускаш в безкрайните галски
съдебни спорове. Французите са много придирчиви, когато става въпрос
за имуществени права и притежаването на жилищна площ за тях е
сериозно нещо, на което не може да се гледа с леко око. Например,
нито един французин, без значение от колко време не си е плащал
наема, не може да бъде изхвърлен от апартамента по време на студените
месеци от декември до април. Всички подобни хитрини ми бяха известни
и знаех, че с добър адвокат мога да продължа да живея на същото място
години наред, но аз съм суеверен човек и реших, че искането на
хазяйката ми е поличба и е дошъл моментът да променя нещата, затова
не възразих. Така или иначе, броят на американците в Париж рязко
спадаше по няколко причини, главната от които беше крайно неизгодния
курс на долара спрямо франка, плюс усещането, че Франция постепенно
изпада в политическа и икономическа криза, която ще направи живота в
нея далеч по-различен от този през спокойните дни на 50-е години.
Реших, по време на двайсетминутното посещение на хазяйката ми, че
нямам желание да бъда изоставен като заседнал на сухо кораб -
последен, самотен, презокеански монумент на една жизнерадостна
инвазия, която бе дошла и си бе отишла.
Не почувствах особени сантиментални вълнения, докато си стягах
куфарите и се приготвях да напусна. Въпреки че кварталът, в който се
намираше сградата, бе едно от хубавите и оживени местенца по Левия
бряг, апартаментът, в който живеех, беше малък, модерен и лошо
проектиран, макар да имаше тераса, от която при добро желание можеше
да се види върха на Айфеловата кула. Осем човека, поканени на гости,
го караха да изглежда претъпкан и не повече от четирима можеха да
седнат на вечеря по едно и също време.
За разлика от него първият ми апартамент, макар и лошо обзаведен, не
достатъчно просторен и разположен в сграда, оставена да се срути по
време на войната и занемарена в тежките следвоенни години, бе
достатъчно голям, за да побере толкова гости, колкото би ти се искало
да видиш в който и да е момент. Тъй като в сградата живееха още Теди
Уайт - човекът, който по-късно щеше да стане Омирът на американското
президентство, Арт Бъкуалд, Фелисиен Морсо - драматург и романист,
член на Академи Франсез, както и Раул Леви - филмовият продуцент,
който, заедно с Роджър Вадим бе бащата на кинематографичното леко
порно и за пръв път ни представи Бриджит Бардо, гола, в славния "Dieu
Crea La Femme", не се налагаше да се оглеждам надалече за достойна
компания. Всеки мъкнеше в къщи гостите на всички останали и така се
образуваше постоянен жив поток от журналисти, гостуващи романисти,
френски звездички, филмови режисьори, фотографи, току-що завърнали се
от някоя далечна световна катастрофа, жокеи, шахматисти, аспириращи
Айви Лийг писатели, които в последствие се оказваха агенти на ЦРУ, но
които не позволяваха това да им разваля удоволствието, както и
изобретателни и духовити безделници, които държаха да бъдат там,
където е пиенето и пристигаха винаги, натоварени в скърцащия асансьор
на кооперацията, с гръм и трясък, който се долавяше от три етажа
разстояние.
Въпросният асансьор беше ябълката на раздора между наемателите на
сградата, двете възрастни дами, които я притежаваха и племенникът им,
който ръководеше бизнеса. Човек можеше да прави каквото си поиска в
сградата и имам чувството, че някои от нас наистина го правеха, без
да се чуе и думичка на протест от гореспоменатото трио. Наемателят
можеше да се изкачва с асансьора, но беше строго предупреждаван да не
се спуска с него. Това бе свързано с цените на наемите, на
електричеството и с чиста, вродена пестеливост. Двете дами, облечени
винаги в черно и племенникът им, който приличаше на касапин от Оверн,
правеха проверки на място всеки път, щом чуеха печалното скърцане на
кабелите в асансьорната шахта и се нахвърляха върху непредпазливия
пътник, заловен да се спуска надолу, затворен в малката мрачна клетка
на асансьора. Заплахите за съд и изгонване бяха сред най-леките форми
на мъмрене. На куриерите, разносвачите и другите членове на
работническата класа, които се случваше да носят чанти по-големи от
сак за тенис, не беше позволявано дори да се изкачват, а един от най-
шумните инциденти, станали в мрачните коридори на кооперацията, бе
причинен от някакъв нещастен, размирен, прегърбен старец, заловен по
време на опит да качи с асансьора два кухненски стола до шестия етаж.
Но един ден племенникът, може би в желанието си да докаже, че
галантността все още не е отживелица във Франция, направи такъв
деликатен жест във връзка с едно наше незабравимо, механизирано
спускане, че си го спомням и до ден днешен. Съпругата ми и аз дръзко
се качихме в асансьора на третия етаж и потеглихме надолу.
Племенникът ни чакаше на партера, посинял от яд и когато излязохме от
кабинката, започна обичайната си тирада.
- Господине - прекъснах го аз, - бихте ли бил така любезен да
забележите в какво състояние е кракът на съпругата ми.
Жена ми си беше счупила крака на ски и имаше гипс над коляното.
Племенникът млъкна насред изречението и бавно погледна надолу.
- А, пардон, мадам - измънка той и свали шапка... на гипса.
На другата седмица ми съобщи, че трябва да вдигне наема. Когато
казах, че имам възражения, той заяви, че ще се обърне към адвокат.
Отвърнах на удара като казах, че аз също ще бъда представен от
адвокат. Той кимна с разбиране и явно оцени избора ми на оръжие.
- Ако адвокатите ни достигнат до приемливо решение, ще ви помоля да
ми направите честта да се подпишете на една ваша книга, която си
купих - каза той.
Адвокатите ни не стигнаха до приемливо решение, аз не подписах
книгата и с жена ми се преместихме да живеем на друго място, в сграда
без асансьор.
В никакъв случай не може да се каже, че останах с някакви лоши
чувства към племенника и двете му лели в черни одежди. Прекарах като
техен наемател много по-добре отколкото бях очаквал и не мога да
разбера кога точно преля чашата - вечерта, когато отпразнувахме бурно
аплодираната премиера на една моя пиеса, поставена от група млади,
пламенни френски актьори или когато приютих сватбеното тържество на
Арт Бъкуалд и годеницата му и всеки, който можеше да се набута в
апартамента, се набута.
По-късно живях на много места в Париж, на Ил Сен-Луи, в Нюли, в
шестнайсети сектор, на Левия бряг, в Отьой. Някои от местата бяха
зашеметяващо луксозни, други - не чак толкова, но времето от първите
години не се повтори никога, а предполагам, че не беше и възможно. В
крайна сметка, въпреки всичко, повече от две десетилетия се
изтърколиха, пълни по-скоро с радост, отколкото с мъка. Ако бях
парижанин, отговорен за правителството си и ужасен от повечето неща,
които стават в града ми, предполагам, че съотношението щеше да е
точно обратното. Но аз никога не станах парижанин. Останах си
американец на дълга визита, който просто се разхожда по улиците с
леко сърце, вечеря в някои от големите ресторанти и в някои от не
дотам големите, слуша клюки и безгрижно се смесва с местните жители,
работи с хора от театъра, издатели и хора от киното, в повечето
случаи в атмосфера на разбиране и взаимно възхищение. Странно, но
през цялото това време, когато всяка втора стена в Париж бе украсена
с надписа "Американци, вървете си в Америка!", никога не ми дойде
наум, че това се отнася и за мен.


download all file - 110kb .zip