Тихо е, стръвно се сети за кой ли път, толкова тихо... В меката 
тишина има място за толкова звуци, а ги няма и апокалиптично унесено 
усещането, че ей сега нещо ще прозвъни - телефон ли, дъжд ли, 
дежурният палач ли, но ще бъде поне някакъв шум, пък ако ще и от 
търкалянето на собствената глава по пода... Тихо. Спящото в скута 
коте крехко пази тишината на ловните си сънища, в които тихи прилепи 
страстно ловят капчици мълчание... М. Тихо е. Някакъв лист е увиснал 
между клона си и земята и очакването на звука от падането, превръща 
мисълта за него в тътен. Падни, падни най-после, падни... Не. Все там 
си виси, в желето на горещия, жаден въздух и няма смисъл да го чакаш, 
поне не него, не и за това, просто ти ще паднеш пръв върху нажежената 
възглавница и ще се чудиш накъде да се обърнеш. Тихо.
Или не - всъщност си оглушал. Това е.