Make your own free website on Tripod.com

The Stars like dust
Isaac Asimov
Copyright c. Isaac Asimov 1955
c. Юлиян Стойнов, превод, 1994

Айзък Азимов

Звездите като прах

На ГЕРТРУД, с която сме женени щастливо от осем години, един месец,
две седмици, един ден, два часа, четирийсет и пет минути и няколко
секунди.

ГЛАВА I

Шепнещата спалня

Спалнята едва чуто си шепнеше. Звукът беше почти на прага на
чуваемостта - неравномерен слаб шум, но инак отчетлив и съвсем
смъртоносен.
Ала не шумът събуди Байрън Фаръл и го измъкна от прегръдките на
лепкавия, неспокоен сън. Завъртя разтревожено глава, сякаш опитваше
да се отърси от периодичното бърр-бърр, идещо от малката масичка.
Протегна се сънено и натисна копчето.
- Ало - промърмори той.
Почти незабавно от слушалката изригна поток от звуци. Бяха остри и
дразнещи, но Байрън не намери сили да намали звука.
- Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? - попита гласът отсреща.
- Вече говорите - отвърна Байрън. - Какво желаете?
- Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? - Гласът звучеше тревожно.
Байрън отвори очи и се взря в непрогледния мрак. Постепенно до
съзнанието му достигна, че езикът му е неприятно сух, а из стаята се
носи някаква странна миризма.
- Вече говорите - повтори той. - Кой е насреща?
Но гласът от другата страна отново повтори тревожния си нощен повик,
по-силно отпреди:
- Има ли някой там? Бих искал да разговарям с Байрън Фаръл!
Байрън се надигна и втренчи поглед във визифона. Включи изображението
и екранът се озари в светлина.
- Тук съм - рече Байрън. Разпозна гладкото, леко асиметрично лице на
Сандър Джонти. - Обади се утре, Джонти.
Той понечи да изключи апарата, когато Джонти проговори:
- Ало! Ало! Има ли някой там? Това ли е студентското общежитие, стая
526? Ало?
Едва сега Байрън забеляза, че индикаторът на разговорното устройство
не свети. Изруга тихо и натисна превключвателя. Нищо не се промени. В
този момент Джонти се отказа и екранът угасна, превръщайки се в бледо
сияние.
Байрън изключи визифона и зарови глава във възглавницата. Беше
раздразнен. Първо, никой нямаше право да нарушава покоя му, и то
посред нощ. Завъртя очи към блестящия циферблат на часовника. Три и
петнайсет. Едва след четири часа ще включат осветлението в сградата.
Никак не му беше приятно да се събужда сред непрогледния мрак на
стаята. Въпреки четирите години, прекарани на Земята, не можеше да
свикне с местните обичаи да се строят специално подсилени сгради с
дебели, лишени от прозорци стени. Хилядолетна традиция, датираща от
онези далечни дни, когато човечеството не е разполагало със силови
полета, за да се защити от примитивната разрушителна сила на атомните
бомби.
Но това беше минало. Атомната война бе оставила своя неизличим
отпечатък върху лицето на Земята. По-голямата част от повърхността й
беше радиоактивна и необитаема. Не бе останало почти нищо за губене и
въпреки това архитектурата продължаваше да отразява онези стари
страхове. И тъкмо по тази причина, когато се пробуди, Байрън беше
заобиколен от непрогледен мрак.
Отново се надигна, завладян от странно усещане. Ослуша се. Не,
причината не беше в смъртоносния шепот на спалнята, който едва сега
бе доловил. Имаше и нещо друго, почти незабележимо, но не по-малко
смъртоносно.
Внезапно разбра, че не долавя движението на въздуха, с което отдавна
бе свикнал - признак на постоянно проветряване. Направи мъчителен и
безуспешен опит да преглътне. Сякаш след това ново откритие
атмосферата в стаята бе станала още по-потискаща. Вентилационната
система бе преустановила работа, а това означаваше, че наистина се е
случило нещо. Дори не можеше да използва визифона, за да съобщи за
повредата.
Все пак реши да опита още веднъж, за всеки случай. Млечнобелият
индикатор блесна и озари леглото. Апаратът можеше да получава сигнал
отвън, но не и да изпраща. Е, това нямаше значение. Нищо не можеше да
предприеме до сутринта.
Прозя се, намери пипнешком обувките си и потърка очи. Значи
вентилацията е спряна? Това поне обяснява неприятния мирис. Намръщи
се и подуши малко по-внимателно. Напразно. Имаше нещо познато в
миризмата, но не можеше да определи точно какво.
Тръгна към банята и протегна машинално ръка към ключа на
осветлението, въпреки че и на тъмно можеше да си сипе чаша вода.
Ключът щракна, ала безрезултатно. Опита още няколко пъти, почти по
навик. Нищо ли не работеше? Сви рамене, наля си вода на тъмно и се
почувства малко по-добре, след като я изпи. Прозя се, докато се
връщаше при леглото, и потърси централния ключ. Осветлението не
работеше.
Байрън седна на леглото, опря широки длани в мускулестите си бедра и
се замисли. Подобен инцидент налагаше да се проведе сериозен разговор
с обслужващия персонал. Никой не очакваше хотелски лукс в
студентското общежитие, но, Космосе мили, можеха да им осигурят поне
елементарни условия за съществуване! Вярно, не след дълго дори това
нямаше да има особено значение. Съвсем скоро щеше да завърши
следването си и да си тръгне оттук. Само след три дни ще каже
последно сбогом на Земния университет, а с него и на Земята.
И все пак ще трябва да докладва за случилото се, като избягва
излишните коментари. Би могъл да използва коридорния визифон.
Достатъчно е да му осигурят някоя лампа на батерии и един вентилатор,
колкото да се отърве от неприятното чувство на задушаване. А и да не
го направят - да вървят по дяволите! Остават му само две нощи.
На светлината от безполезния визифон Байрън откри чифт гащета.
Намъкна върху тях комбинезона и реши, че и това облекло е достатъчно
за целта. Нямаше смисъл да си събува обувките. Едва ли би събудил
някого от съседите си, дори да претичаше по коридора с туристически
обувки, като се имаше предвид дебелината на тукашните стени.
Намери вратата и натисна дръжката. Ръчката се спусна надолу и
затварящият механизъм изщрака с металически звук, показвайки, че е
задействан. Но вратата не се отвори. Напрегна мишци, ала не постигна
нищо.

download all file - 158kb .zip