Make your own free website on Tripod.com

ЩЕ ВИ КАЖА СБОГОМ
Весела Люцканова

ГЛАВА ПЪРВА. МОНИКА

Сейнт Луис. Летището...
И в претъпканото от пътници фоайе... Моника.
Трудно я откривам сред тълпата. Тя е дребна, крехка, тъничка като
пламък на свещ. Елегантна. Почти непроменена от времето, когато стъпи
за първи път на Големия континент. Преди повече от двайсет години.
Омъжена за Франк, в който се е влюбила в Париж и в който продължава
да е влюбена и тук, въпреки дългия им брак, въпреки прекалената му
заетост, въпреки грижите около четирите деца, които му роди,
въпреки... Защо ли се учудвам? Историята на Моника е и моя история.
А и не само моя.
Моника ме прегръща силно, толкова силно, че веднага долавям
отчаянието й. Моето отчаяние. Макар че... тя би могла да се върне в
Париж, а аз едва ли има дори къде да избягам. Освен в...
- Моника, случило ли се е нещо? - бавно се освобождавам от
прегръдката й, за да я погледна отблизо в очите.
Тя ги свежда бързо и се засмива.
- Случи се! Днес навършвам четирийсет.
Въздъхвам с облекчение. Това ли било? После ми идва да я напляскам.
После се засмивам и аз. Смехът ми е все още нервен от изпитаната
тревога.
- Не можа ли да го напишеш в телеграмата? Вместо... идвай веднага!
- Благодаря ти, че дойде. Не бях сигурна, че ще дойдеш.
Отново ми идва да я напляскам. Тя е по-младата от двете.
- Щях да дойда и ако беше написала за какво. А не да ме измъчват
разни мисли. От най-мрачните до най-невероятните.
- Не ти прилича да се сърдиш, толкова си търпелива с всички. Ще
присъстваш на единственото уникално тържество в моя чест. Заслужава
си.
Разсейва се, избягва погледа ми, напрегната е. Французойка, навярно
този праг на възрастта я тревожи. Мен ме тревожи преминаването на
един друг праг.
Същата си си. Същата, каквато пристигна преди повече от двайсет
години. Приличаш все още на момиче. А колко беше влюбена във Франк и
той с каква гордост те представи само и на Фред, и на мен...
- Къде е багажът ти? - пита тя и гледа по продължение на лентата,
която току-що е тръгнала. Огромни куфари се накланят към нас. По-
малки куфари задържат погледа й. Чантата ми е почти незабележима сред
тях, взела съм само най-необходимото, домашна роба, халат, една
елегантна рокля, две по така за всеки ден, бельо, елегантни обувки,
всекидневни обувки, тоалетни принадлежности и т.н. Бях приготвила
всичко още преди да дойде телеграмата й, както бях написала и писмото
до Фред и Принцесите. Писмо само от един ред... А не сложих ли точно
върху него телеграмата й? Върху бюрото на Фред, в кабинета му? О,
Господи!
Идването ми тук няма да промени моите собствени планове.
Ще отлетя още утре. Веднага след тържеството. Колкото и да се опитва
да ме задържи Моника! А сега искам да бъда с нея, за последно с нея и
да й задам един единствен въпрос, който ме измъчва. Изпитвам
неудобство и почти заеквам на името й.
- Моника-а...
- Да? - прозвучава рязко и издава напрежението й. Навярно и тя очаква
да й задам най-болезнения за самата нея въпрос. Но вече не мога да
спра.
- Децата ти... ще бъдат, нали?
Децата й, вече израснали, заминаха преди четири месеца за Париж. В
града, в който е родена Моника и в който едва ли се е връщала повече
от два пъти, откакто се омъжи за Франк. Градът, мечта за тях. Градът,
в който Моника не искаше да ги пусне, за да не ги загуби завинаги. А
беше ли ги загубила?
Тя въздъхва. И се усмихва, макар че в усмивката й долавям горчивина.
- Спомняш ли си, колко ме беше страх да ги пусна? Познавам капана на
този град, не мога да им се сърдя! А и толкова е скъп пътя за някакъв
си рожден ден...
- Единственото уникално тържество в твоя чест - припомням собствените
й думи.
- Не ги съди, Силви - преглъща тя. - Ти не познаваш магията на Париж.
Може да те държи в капана си цял живот. Изпратиха ми телеграма.
- Само телеграма? Не ги оправдавай - не се предавам и аз. - Ти си
излязла от капана на този град точно заради обичта си към един
човек...
- За да вляза - засмива се с горчивина Моника, - в друг по-здрав
капан...
Нещо се е случило, но какво?
Лентата се е завъртяла с моята чанта пред нас, Моника я познава,
привежда се към нея, за да я вземе. Или за да се скрие от погледа ми.
Грабва я, мята я на рамото си и изведнъж виждам гърба й пред мен.
Напразно се опитвам да й я измъкна. Предавам се и се засмивам.
- Колата ти е съвсем наблизо, нали? Иначе ще те смачка.
- Не съвсем...
Не съм виждала Моника от една година, а все едно че сме се разделили
вчера. И тя се е променила за една нощ. Казвали сме си всичко, сега
усещам някаква бариера. От нейна страна, не от моя.
- Утре ще продължа за Лас Вегас - признавам й. - Трябваше тази вечер
да съм там.
- Точно тази вечер? - поглежда ме през рамо и само за миг.
- Ще потвърдя резервацията си за хотела. Забавянето ми не е от
значение.
- Благодаря ти - казва неочаквано, аз се сепвам.
- Моника, случило ли се е нещо?
- Вече ме пита - засмива се тя, - и аз ти отговорих. Но те моля,
никакви въпроси повече! Ясно?
Кимвам в съгласие.
- Защото сега ще ти предам нещо, което ще отвориш след като заминеш -
спира, изважда от чантата си дълъг бял плик, изглежда доста натъпкан.
Подава ми го. - Това е за теб, от мен. И ще ти помогне...
- Не си се отказала от навика си да пишеш дълги писма - засмивам се,
за да разредя сгъстеното напрежение между двете ни, тя не е
повдигнала нито за миг бариерата. - Аз отдавна не мога. И предпочитам
телефоните...
- Молбата ми е да го отвориш едва там.
Повдигам недоумяващо рамене.
- Добре, щом го изискваш - съгласявам се и въздъхвам. Боя се от
пликове, набъбнали от листи. Ако е изповед, тя ще е горчива. Ако е
нещо друго, защо да го отворя едва там?
- И ти припомням, никакви въпроси оттук нататък. Ти обеща.
Кимвам отново в съгласие.
- И не само към мен. Към никого. За нищо.
Кимвам отново. Не ми е трудно да обещая точно това. Навярно сред
гостите й няма да има нито един мой познат. Децата й отсъстват. А с
Франк така и не успях да се сближа. Нито за миг не забравям, че е
хирург. И то от най-търсените, от най-скъпоплатените. Не издържам,
когато го видя на масата с прекрасните си дълги пръсти да реже стека
в чинията си. Все си представям, че... А е страшно добър хирург. И
човек. Не случайно Моника и сега е хлътнала по него до ушите. Молбата
й се отнася до Франк. Никакви въпроси повече, Силви. Нито към Моника.
Нито към Франк. Нито към когото и да било, макар че те ще са без
значение. Нещо се е случило, но какво?
Моника има нова кола, навярно подарък от Франк. Няма да питам. Ягуар.
Яркочервен. Истинско бижу. Настаняваме се удобно в нея и потегляме.
Минаваме край огромната дъга, символ за този град, покрай заводите на
Буш, пресичаме го по дължина и се отправяме към дома на моника и
Франк, отново подарък на Моника от Франк, която поиска дома им да
прилича на "Къщата с водопада" на архитекта Райт. Поиска още да е
достатъчно отдалечен от града, да има тенис корт, огромен басейн,
гора, игрище за голф и... не мога да си припомня всичко. Франк
изпълни всяка нейна прищявка, беше лудо влюбен в нея, а и печелеше
твърде много. Първото беше по-важното, едва ли печели и сега повече
от Фред, но аз не проявявам изисквания към него. Или не ги проявявам,
защото той никога не ги изпълнява.
Пристигаме и аз отново ахвам. Минаваме покрай хангара, в който би
трябвало да е двуместния самолет на Франк, покрай празното игрище за
голф и влизаме във владението през широко отворена врата от ковано
желязо, безкрайна плетеница от причудливи форми, които ми напомнят за
врати на дворец. Иначе... всичко друго е съвременно. Всичко до
последния детайл. Моника прибира колата в гаража, улавя ме за ръка и
с пресилена веселост ме повежда по стълбите към къщата. От верандата
хвърлям поглед към басейна и виждам, че празненството усилено се
подготвя, сервитьори, прилични на пингвини, сноват напред и назад
между поставените маси, чадърите са изопнати, осветлението е
запалено, а е още твърде рано.
Отваря ни чернокожа прислужница.
- И тортата пристигна, госпожо!



download all file - 81kb .zip