Make your own free website on Tripod.com

Алан Фолсъм

ДЕНЯТ СЛЕД УТРЕ


1.

Париж, понеделник, 3 октомври
17:40
кафене "Стела", ул. Сен Антоан

Седнал сам сред пушека и гълчавата на току-що излезлите от работа
хора, Пол Озбърн се взираше в чаша червено вино. Чувстваше се уморен,
измъчен и объркан. Без сам да знае защо, той надигна глава. И в същия
миг дъхът му излетя от гърлото с глухо хриптене. Насреща седеше
човекът, който бе убил баща му. Изглеждаше немислимо, но нямаше
никакво съмнение. Никакво. Лицето се бе отпечатало завинаги в паметта
му. Очите бяха дълбоко хлътнали, ушите стърчаха настрани почти под
прав ъгъл, назъбеният белег под лявото око се спускаше стръмно надолу
през скулата към горната устна. След всички тия години белегът не
личеше чак толкова, но все пак можеше да се забележи. Също като
Озбърн, човекът беше сам. В дясната си ръка държеше цигара, с лявата
бе обхванал чашка кафе и съсредоточено четеше вестника край лакътя
си. Трябва да беше поне на петдесет, а може би и по-възрастен.
От това разстояние Озбърн не успя точно да прецени ръста му.
Предположи, че е около метър и седемдесет и пет. Човекът беше
широкоплещест, набит. Навярно тежеше към осемдесет килограма. Масивна
шия, мускулеста фигура. Бледо лице, късо подстригана черна къдрава
коса с по някое бяло косъмче тук-там. Като загаси цигарата си в
пепелника, човекът запали нова и разсеяно се озърна към Озбърн. После
духна клечката и пак се приведе над вестника.
Озбърн усети как сърцето му спира за миг, сетне кръвта плъзна по
вените с удвоена мощ. Изведнъж отново се озова в Бостън и годината
беше 1966. Едва навършил десет години, крачеше по тротоара заедно с
баща си. Беше ранен пролетен следобед - слънчев, но все още
прохладен. Облечен в строг делови костюм, баща му бе излязъл от
работа малко по-рано, за да се срещне със сина си край метрото на
Парк стрийт. Оттам завиха зад ъгъла и поеха по Уинтър стрийт сред
навалицата от купувачи. Отиваха на разпродажба в спортния магазин
Грогинс. Цяла зима момчето бе пестило пари за нова бейзболна
ръкавица. Мечтаеше за модел "Трапер". Баща му бе обещал да удвои
спестеното - до последния цент. Общата сума възлизаше на трийсет и
два долара. Вече наближаваха магазина и баща му се усмихваше, когато
човекът с белега и масивната челюст замахна. Просто изскочи от
тълпата и заби касапски нож в корема на жертвата. Същевременно той се
озърна през рамо и зърна момчето, което все още не разбираше какво
става. В този миг погледите им се срещнаха. После човекът отстъпи
назад и бащата на Пол се свлече на плочките.
Онзи момент беше жив и до днес - още усещаше как стои ужасяващо сам
на тротоара, наоколо се сбират непознати зяпачи, баща му го гледа с
безпомощно недоумение и кръвта вече се стича между пръстите, които
инстинктивно са посегнали да издърпат оръжието, но вместо това
застиват безжизнено около острието.
Двайсет и осем години по-късно, на съвсем друг континент, споменът
оживя с чудовищна сила. Пол Озбърн усети как го обзема ярост. В
следващия миг той скочи и се хвърли напред. Преди да бе минала и
секунда, двамата мъже се стовариха на пода сред трясъка на
преобърнати столове и масички. Озбърн усети под напрегнатите си
пръсти гърлото на врага, в дланта му се впи наболата четина под
брадата. Същевременно другата му ръка се стовари надолу в свиреп
замах. Юмрукът му блъскаше като обезумял парен чук, размазвайки плът
и кост с твърдата решимост да изтръгне от тях и сетната искрица
живот. Наоколо се раздадоха писъци, ала това не го интересуваше.
Единствената му цел бе да унищожи веднъж завинаги съществото, над
което най-сетне имаше власт.
Внезапно усети как някой го сграбчи под брадата, друг го прихвана за
раменете и с общи усилия го дръпнаха нагоре. Загубил равновесие, той
се люшна назад. След миг се блъсна в нещо твърдо и рухна на пода,
осъзнавайки смътно, че наоколо с трясък се сипят чинии. После чу как
някой крещи на френски да повикат полиция. Надигна глава и зърна над
себе си трима келнери с бели ризи и черни сака. Зад тях убиецът
неуверено се надигаше от пода и дишаше с широко отворена уста, а от
разбития му нос шуртеше кръв. Когато най-сетне стъпи на крака, той
сякаш осъзна какво му се бе случило и с ужас хвърли поглед към своя
нападател. Някой му подаде салфетка, но човекът бутна ръката настрани
и внезапно се втурна през тълпата към изхода.
Озбърн тутакси скочи на крака.
Келнерите свиха юмруци.
- Пръждосвайте се от пътя ми! - изрева той.
Те не помръдваха.

download all file - 460kb .zip