Make your own free website on Tripod.com

Дж. Р. Р. Толкин


С И Л М А Р И Л И О Н Ъ Т


под редакцията на Кристофър Толкин




ПРЕДГОВОР

"Силмарилионът", публикуван едва четири години след смъртта на своя
създател, е разказ за Древните дни или Първата епоха на света. Във
"Властелинът на пръстените" бяха описани великите събития от края на
Третата епоха, но легендите в настоящата книга идват от най-далечното
минало, когато първият Мрачен владетел на име Моргот живеел в
Средната земя и Върховните елфи воювали с него, за да си възвърнат
Силмарилите.
"Силмарилионът" обаче не само описва далеч по-древни събития от ония,
които срещаме във "Властелинът на пръстените"; той е по-ранната
творба - както по замисъл, така и във всички останали отношения.
Макар и не под това заглавие, той е съществувал още преди половин
век, а в старите записки от 1917 година насам можем да срещнем
набързо нахвърляни ранни варианти на главните събития в тази цялостна
митология. Но произведението така и не бе публикувано (макар че във
"Властелинът на пръстените" можем да открием известен намек за
неговото съдържание) и през целия си дълъг живот баща ми продължи
неуморно да работи върху него. През това време "Силмарилионът",
смятан отначало за обикновено повествование, не претърпя някакви
драстични промени; той отдавна се бе превърнал в традиция и основа за
по-сетнешни произведения. Ала текстът съвсем не бе окончателно
завършен и понякога се променяха дори основни идеи, свързани със
същината на описвания в него свят; същевременно легендите биваха
преразказвани ту по-нашироко, ту по-кратко и в най-различни стилове.
С течение на годините всички тези промени и варианти, както на
отделните подробности, така и на общата перспектива, станаха толкова
сложни, всепроникващи и многослойни, че създаването на една
категорична и окончателна версия изглеждаше неосъществимо. Нещо
повече, старите легенди ("стари" не само поради своя произход от
древната Първа епоха, но и в мащабите на бащиния ми живот) се
превърнаха в носители и хранилища на неговите най-дълбоки размисли. В
по-късните му произведения митологията и поезията бяха засенчени от
увлечението по теологични и философски въпроси, което често водеше до
несъвместимост на стиловете.
След смъртта на баща си трябваше да поема задачата по оформянето на
това произведение в удобен за печатане вид. От самото начало ми стана
ясно, че всеки опит да представя между кориците на една-единствена
книга цялото многообразие на материала - да покажа "Силмарилионът"
като активно развиващо се творческо търсене в течение на повече от
половин век - всъщност би довел само до хаос и затрупване на
същественото под куп подробности. Поради това се заех да съставя
обединения текст, като подбирах и подреждах по начина, който ми се
струваше най-подходящ за създаване на една свързана и цялостна
история. При този труд срещнах особени затруднения в заключителните
глави (след гибелта на Турин Турамбар), тъй като те бяха останали
неизменни от дълги години насам и в много отношения влизаха в
противоречие с по-развитите идеи от други части на книгата.
Пълна съвместимост (както в самия "Силмарилион", така и между него и
останалите публикувани произведения на баща ми) не бива да бъде
търсена и може да се постигне само с цената на тежък и безполезен
труд. Нещо повече, баща ми бе замислил "Силмарилионът" като сбит и
впоследствие разширен преразказ на множество най-различни източници
(поеми, летописи, предания), оцелял през вековете под формата на
епос; реално погледнато, замисълът се развива успоредно със самата
книга, тъй като използва за материал значителна част от по-ранната
проза и поезия, което до голяма степен го прави преразказ не само на
теория, но и на практика. Вероятно на това се дължи променливият
ритъм и различната пълнота на отделните части, контрастът (например)
между прецизните указания за място и мотиви в легендата за Турин
Турамбар и възвишения, но смътен разказ за края на Първата епоха,
когато рухнал Тангородрим и Моргот бил низвергнат; прибавям тук някои
неравномерности в тона и описанията, отделни неясноти и срещаната
тук-там липса на свързаност. Във "Валакуента" например трябва да
предполагаме, че макар преданията да съдържат множество сведения от
най-ранните дни на Елдарите във Валинор, те вероятно са преработвани
в по-късни епохи; това би обяснило постоянните промени на време и
гледна точка, при които божествените сили изглеждат ту близки и пряко
действащи в света, ту далечни и изчезнали навсякъде, освен в
спомените.
Въпреки заглавието си книгата съдържа не само "Куента Силмарилион",
тоест самия "Силмарилион", но и четири други по-кратки творби.
"Айнулиндале" и "Валакуента", които помествам в началото, са пряко
свързани със "Силмарилионът"; колкото до прибавените в края
"Акалабет" и "За Всевластните Пръстени", те са (подчертавам) напълно
отделни и независими. Включих ги поради неведнъж изразяваното
категорично желание на моя баща и по този начин обхващам цялата
история от сътворението на света чрез Музиката на Айнурите до
отпътуването на Носителите от Митлондските заливи, което слага края
на Третата епоха.
Броят на имената в книгата е огромен, но само една малка част от
персонажите (елфи и хора) играят съществена роля в разказа за Първата
епоха и всички те могат да бъдат открити в генеалогичните таблици,
които съм добавил, заедно с подробната карта. Струва си да отбележа,
че огромната източна планинска верига Еред Луин или Еред Линдон
(Сините планини) се появява на запад в картата, придружаваща
"Властелинът на пръстените". Публикуваната тук карта има за цел
читателят още от пръв поглед да разбере къде са били разположени
елфическите кралства след завръщането на Нолдорите в Средната земя.
Не съм натоварил книгата с коментари и анотации. В наследството на
баща ми се съхранява огромно богатство от непубликувани ръкописи за
трите епохи и аз се надявам, че в бъдеще ще се окаже възможно да
публикувам една част от тях.
При трудната и понякога отчайваща задача да се подготви за публикация
текстът на тази книга неоценима помощ ми оказа Гай Кей, с когото
работих през 1974-75 година.

Кристофър Толкин





А Й Н У Л И Н Д А Л Е




МУЗИКАТА НА АЙНУРИТЕ

Изпървом бил Еру, Единствения, когото в Арда наричат Илуватар; и той
сътворил Свещените Айнури, що били рожби на неговата мисъл и
съществували заедно с него още когато нямало нищо друго. Заговорил им
той, предлагайки разни мелодии, а те запели и възрадвали душата му.
Но дълго пели те поотделно или по неколцина, докато останалите
слушали, понеже всеки знаел само онази част от мисълта на Илуватар,
която го била сътворила, тъй че бавно и трудно разбирал своите братя.
Ала все пак със слушането те постепенно се опознавали и растяла
хармонията в задружната им песен.
И станало тъй, че веднъж Илуватар свикал заедно всички Айнури и им
разкрил могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били
чували дотогава; славата на нейното начало и блясъкът на завършека
толкова изумили Айнурите, че те преклонили глави пред Илуватар и
останали безмълвни.
Рекъл тогаз Илуватар:
- От тази мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите
Великата музика. И тъй като всеки от вас съм надарил с Нетленния
пламък, покажете своята мощ, украсете мелодията със сила и мисъл,
както сметнете за добре. А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота
велика е претворена във вашата песен.
И като арфи и лютни, тръби и флейти, органи и виоли, сбрали се
гласовете на Айнурите в необятен хор, за да превърнат мелодията на
Илуватар във величава музика; сплели се дружно безкрайните им песни в
прекрасна хармония, що надхвърляла границите на слуха в дълбините и
висините; препълнила тя чертозите на Илуватар и нейното ехо бликнало
в Пустотата и нямало вече Пустота. Никога вече не сътворили Айнурите
тъй славна музика, макар да е казано, че ще запее още по-славно пред
Илуватар хорът на Айнурите и Чедата на Илуватар подир края на дните.
Ще звучат вярно тогава мелодиите на Илуватар и ще добиват Битие още
щом бъдат изречени, тъй като всички ще знаят изцяло как е замислил
той тяхната роля и всеки всекиго ще разбира, а Илуватар с радост ще
влее в мисълта им тайния огън.
Ала тогаз седял Илуватар, слушал и задълго всичко го радвало, понеже
музиката била съвършена. Но както вървяла мелодията, пламнало в
душата на Мелкор горещо желание да втъче в нея свои собствени
творения, що спорели със замисъла на Илуватар; тъй искал той да
прибави мощ и слава към своя дял. От всички Айнури тъкмо Мелкор бил
надарен с най-много могъщество и познания и споделял дарбите на
всички свои събратя. Често бродел сам из Пустотата да дири Нетленния
пламък, защото го изгаряло желание да сътвори свое собствено Битие, а
Илуватар сякаш не мислел за Пустотата и от туй растяло нетърпението
на Мелкор. Пламъка не открил, защото той бил в самия Илуватар. Ала
докато бил сам, започнал да крои нови замисли, различни от тия на
неговите братя.
Част от замислите вплел в своята песен и мигом припламнал раздор и
мнозина от пеещите се сепнали, смутила се мисълта им и заглъхнала
музиката; други взели да настройват песента си по неговата и
забравили що е било в началото. Все повече се разливал раздорът и
прежните мелодии потъвали в бурно море от звуци. А Илуватар само
седял и слушал, додето тронът му се разтърсил като от бесен ураган,
сякаш мрачни води се сражавали в извечен, неутолим гняв.
Надигнал се тогава Илуватар и разбрали Айнурите, че се усмихва;
вдигнал той лявата си ръка и сред бурята се раздала нова мелодия, уж
същата и все пак различна от прежната, с нова мощ надарена и с нова
прелест. Но с рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още
по-яростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали
в отчаяние и Мелкор надделял. Пак се изправил Илуватар и разбрали
Айнурите, че е строг; вдигнал той дясната си ръка - и чудо! - трета
мелодия бликнала сред хаоса и не била като първите две. Отначало
изглеждала нежна и сладка като тих ромон на нежни звуци, но не
заглъхвала, а сбирала мощ и дълбочина. И накрая сякаш две безкрайно
различни музики отекнали пред трона на Илуватар. Едната била дълбока,
необятна и прекрасна, ала изпълнена с неизмерна скръб, от която
извирала цялата прелест. Другата вече придобивала своя собствена
форма, но била гръмка, нелепа и се повтаряла непрестанно; нямало в
нея хармония, а само шумно единство като оглушителен рев на тръби,
знаещи не повече от няколко звука. И се мъчела със силата на гласа да
заглуши първата песен, ала личало, че най-славните звуци краде от
нея, за да ги вплете в своя замисъл.
Насред тая схватка, когато се разтърсвали чертозите и тръпка стигнала
до неподвижни дотогаз пустоти, станал Илуватар за трети път и страшно
било лицето му. Вдигнал той двете си ръце и замлъкнала Музиката с
един сетен звук, по-дълбок от Бездната, по-висок от Небосвода и по-
всепроникващ от блясъка в зениците на Илуватар.


download all file - 265kb .zip