О Б Р Е Ч Е Н А ?... Б Л А Г О С Л О В Е Н А ?...
Сирма Ранева
|
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е |
||
| Ш Е С Т И М Е С Е Ц Самотни мои момичета Плахо Приятелките ми Шести месец Пристигнах в тихия Новата Във вечерите Задрямала есен От кого ли искани В разтеглените часове С Е Д М И М Е С Е Ц Пътят към пощата Зимата внезапно Душите ни прегоряха Майките Едно от нас Колите В коленичилото пладне |
О С М И М Е С Е Ц Д Е В Е Т И М Е С Е Ц |
С А М И |
На самотните майки
от “Дом и майка и дете”,
г. Банско
На сина ми -
вместо обяснение
Момичета мои мили,
сгушени в надежда плаха,
дано да имам сили,
под стихове - стряха
да ви погаля с обич
и вярност към минало наше.
В шепите си стискахме парченца лудост,
от птици и щурци поискана назаем плахо
и в порутения храм на надежди изгубени
като детски балони към Господ молитви летяха.
И с дългите пръсти на обичта си отчаяна
с огромни букви ще срежем небето:
“Благослови, Господи, детето
на първата ни любов невенчана!”
Толкова те обичах,
дори не те питах,
искаш ли мое дете.
Мълчаливо ме галеше
и ме обичаше,
и искаше наше дете.
Магьосница писнала -
нали не е истина!
Обич да няма!
Да няма дете!
Обещания изнизани,
маниста в пясъка пръснати.
До болка ноктите гризани,
с юмрук от болката блъснати.
Като тетива на лък опънато -
минало, часовниците на Дали -
душите ни прегънати.
Кой знае, колко боли!
Момичета, момичета,
на мълчалива тайна обречени,
тъжни мои момичета,
до гроб на мъката вречени ...
“ “ “
С толкова въпроси,
забодени като в игленик,
в шепа спомени нося,
от които боли.
Мозайката на дните
на първата любов
подреждам тайно, скрито,
а нощем плача свита
пред многото “Защо?”
Възглавницата - мокра,
съвсем не ми се спи.
А в мен подритва бодро
моят бъдещ син.
С нож хирургически
трескаво режех
любов и нежност
от мен.
Остана оголена,
остана в болката
мойта душа.
От теб изоставена
тръгнах, далече
от майка, приятели, дом.
Като прокажена
бягах неистово,
от Бога наказана,
на Бога близка.
С ритник захвърлих
було на светица,
със злост наджапах
в лепкавата кал.
Очаквах аз
поне една десница,
от Господ чаках -
дявол ми я дал.
Светица -
сияние Северно,
Магьосница -
сказание древно,
Грешница -
съдба и проклятие,
Майка -
благословия ли
Господ изпратил е?
Ш Е С Т И М Е С Е Ц
Самотни мои момичета,
майки набързо станали,
майки не останали.
Измъчени мои момичета,
за много - грешници,
блудници,
за мен - ранени светици
с търсещи,
празни очи ...
Плахо се свивам.
Не трябва
да личи.
Напълняла?
Цигарите -
оставила.
Друга бременна!
Горда е,
че й личи.
Носи халка -
венчална.
“ “ “
Приятелките ми
се готвят
за сесия.
“Заминавам
за Германия”.
/Обяснявам/.
В малко пиринско градче
ще родя
първото си дете.
Шести месец.
Още съм в София.
Дори да исках -
аборт невъзможен.
В мен вече пърха
един живот.
Нощем ме пробожда
парещ въпроса
Денем в трамвая -
място ми не правят -
не спирам хорски очи.
А ти мълчиш ...
Пристигнах в тихия есенен ден,
който тръгваше мълчаливо
по склона на запад.
Златист, кехлибарен
бдеше Пирин над мен,
обещаваше с мен да остане.
По уличка селска
самотни дървета
протягаха сенки.
Накрая
беше Домът,
в който
намръщени,
с погледи сведени,
ме срещнаха
момичета бременни
с тишина.
По-късно
в часовете на искреност
щях да съм близка
с всяка една.
Заедно щяхме
да чакаме
незаконните
наши деца.
Новата се посреща враждебно,
новата винаги е чужда.
Към нея имаме резерви,
съмнения събужда.
С дни да доказва трябва,
че като нас е окаяна,
че като нас е готова
също на страдание,
че и нейното бебе -
като нашите рита,
че краката й са подути,
бащата - вече не обича
и мъжете са глупави ...
А на четири очи или нощем
тайно в себе си да зида
надежди още и още,
да гълта сълзи и обиди.
Във вечерите -
душите извалявахме
на четири очи.
В утрини умислени -
над хляба клисав
с поглед забоден
лепяхме трескаво
парчета истина
на първа любов.
И някой ден
една от нас тръгваше.
Нозете - олово,
раменете - прекършени.
Нещо вече е свършено.
Вече не е мое -
мойто дете.
Задрямала есен,
неделя следобед,
утихнали селски улички.
Наклякали бабички
пред спретнати дворове,
други забрадени,
месали понесли -
в тях хляб и деца.
Поглед наведен,
смълчани, забързани,
раменете прегърбени,
самотни момичета
крият,
че чакат дете.
Любопитните погледи
в гръб ги пробождат,
тих кикот
се носи след тях.
Самотните майки,
приведени, свити
се крият от целия свят ...
От кого ли искани,
растат деца,
девети месец
чакат.
Под ключ истина,
с въпроси пребита,
в родилната зала
- чака.
Бебе нежелано,
добре си дошло!
Всеки влиза
в този живот
през кръвта,
болката.
И Богородица дете
в себе си - носила е!
И сигурно раждала е -
с кръв и викове!
В разтеглените часове на оглушалото мълчание
плахо окърпвахме надеждите си дрипави.
Мъката ни гнездо беше свила в камбана
и през локви от спомени назад крака сплиташе.
От недрата на земята
драхме с нокти шепата си вяра
- опарихме и надежди, и мечти, и мисли -
и тръгнахме с нея небесните порти да отваряме,
но Господ ни изгони - така беше вкиснат.
С Е Д М И М Е С Е Ц
Пътят към пощата
е много кратък.
Писмо “до поискване”
пак никой не прати.
Зимата внезапно прихна
и изсипа преспи сняг.
Улиците са притихнали,
едва дишат, спят.
В спомени съм затънала
до рамене.
Няма минало върнато,
няма време да спре.
През тях бия -
пъртина.
Трудно ги откъртвам -
лавина!
Съдба моя объркана,
живот мой - сринат!
Душите ни прегоряха,
стопени в очакване.
През прозорците гледахме,
с погледи дупки
в стъклата направихме.
Чакахме -
бащите
на наште деца.
Ала улиците -
празни оставаха
като поругани храмове.
Душите ни кънтяха -
бездни от очакване.
Майките идваха често
при съгрешилите си момичета.
Майките прощаваха лесно.
При мен -
никой не идваше ...
“ “ “
Едно от нас -
единайсетгодишно
момиче.
Бременно.
Любов - няма.
Изнасилено.
Детето
роди
дете.
“ “ “
Колите -
с осиновителите!
Момичетата
опитват
да запомнят
града и номера.
Поредното бебе
тръгва
с нов път в живота.
След него
момичето - майка
в друга посока ...
Във коленичилото пладне на кретащото време,
объркани сме спрели, оковани в тъга.
Не искахме да носим кръста, да живеем
мечтаехме - за щастие погалени,
далече от скръбта.
Но планове по-други Господ е имал,
махмурлия май че бил е този ден,
дори не погледнал долу, да види,
с какво ни е поръсил в живота, отегчен.
О С М И М Е С Е Ц
Толкова ли, Господи,
ни намрази,
момичета от всички
забравени?
Веднъж поне
да бе изпратил
един баща
пред вратата ни!
В осми месец
се раждат
гениални деца.
Плахо в мен
се обажда
суета.
Какво ли ще бъде?
Син?
Дъщеря?
Не зная.
Но без баща.
“ “ “
Във вечерите зимни,
събрани две по две,
разказвахме истории.
В тях мъжете - благородни,
женят се. Доброволно.
Стават бащи.
Дежурна по кухня.
Беля картофи.
Готвачките тихичко
нещо говорят.
Пак ме разпитват.
“Що те е оставил?”
Само се усмихвам.
Как да обяснявам.
Все едно не вярват ...
“ “ “
Дежурна по ютия.
Гладя пелени.
Мокря със сълзи.
Кандидат - родители. Прилични.
Харесват ме може би.
Студентка, хубава. Отлично!
Лекарства - не е вземала. Чудесно!
Колко остава? Месец. Добре!
Ще чакаме. Бебето расте.
След месец.
Докторът - бесен.
Отивам си.
“Е, добре!”
Но с мен си отива -
обещаното бебе!
Моето бебе! С мен!
Майката -
вземала лекарства.
Роди дете.
Диагноза -
олигрофрения.
Остави го.
Ще расте -
по домове.
Орисия.
За осиновяване -
няма
шансове.
“ “ “
Празна автобусна спирка.
Селски площад.
Само момиче -
празен поглед,
в погледа - ад!
Автобусът.
Клаксон - покана.
Душата ти -
окаяна.
Остави дете!
Назад - се върна.
За последен път -
да го накърмиш!
Цяла нощ с тебе говорихме,
мое осемнайсетгодишно момиче,
раздирано от болката,
повалено от умора,
от вчера - майка.
Утре си тръгваш -
сама или с дете?
Какво ще му предложиш?
Нащърбено семейство?
Сирашка орис?
Нататък?
? ? ? ? ? ? ?
Присмех.
Упреци от всички.
За тебе - горест.
Едно дете
расте самичко
без бащина обич.
Ще му стигнеш ли
за цял живот?
Нова година.
Две момичета
пред бутилка вино.
Лютеница и хляб.
Черни прозорци.
Небето изрязал Пирин.
Очите - далече
- бездни
- надежди
и ад.
Пожелание -
да сме здрави.
Децата? -
Мълчание ...
Нова година.
Две момичета
на деветнайсет години.
Д Е В Е Т И М Е С Е Ц
Викам орисница -
тайно я моля -
вещай сина ми
да бъде щастлив,
късмета да носи
като трънче в петата -
и да е жив!
Последен месец.
Санитарката сутрин
чисти нашта стая.
Гледа ни под вежди -
много сме окаяни.
Реди като домино
свои предположения.
В очите - съчувствие,
упрек,
съмнение.
“ “ “
В девети месец,
в девета стая
сме само две.
До “термина” остават
почти
часове.
Първо е моят.
Зная -
ще бъде син!
Още се колебая.
Името?
Пелени?
Девета стая,
девети месец,
последна нощ.
Болките почват ...
Коя ли орисница
днес се прозява
в родилната зала
не пила кафе?
Детски плач.
Звън на съдове.
Плиска вода.
Гласове.
Отвън не чака
щастлив баща.
Цветя -
няма.
Пред родилната зала
десет момичета -
умълчани.
Едно от тях
утре тук ще роди
свойто дете.
И то ще тръгне
неизвестно къде.
С А М И . . .
Първите рожби - най са обичани,
първите рожби - бяха оставени.
Скърбящи тайно момичета -
живот влачат -
по коловози от рани ...
Денят бе ярък.
Небето - ослепяло.
И само Пирин,
цял във сняг,
подпираше го с върхове.
Раждах
първо
дете!
В коридора стъписани
десет момичета
слушаха слисани
родилни викове!
Аз раждах .
И виках.
Виках!
И раждах!
В живота
тръгваше с болка
мойто дете.
Кървав и грозен -
отсреща Пирин -
нахлу в живота
първородният
мой син ...
От съмнения раздирана
и от родилна треска
имам два дни да реша -
тайна и дете ли тука да оставя
или с тях -
сама в света?
“ “ “
Грях ли е
да си дете?
Или щастие?
Как е родено?
От орисницата зависи
дали през слънчеви порти
ще мине
или в калта на живота -
сринато.
Дете родих -
през църква -
не минах.
Скъпо платих -
с любов и име.
Нищо не скрих -
и тръгна ти,
мой малък сине.
На Велик мъж
си наречен!
На любов
и болка -
обречена,
влачила съм
хилядолетия.
И ето ни сега
- срещу света
опълчени.
Вървим за ръка
- в света
вълчия.
Кой си ти -
съдник да ми бъдеш?
За всички ли -
грешница осъдена?
Че от кого?
Кой е голям толкова
с Бога
наравно да съди!
От мен
одраха болката
и я стъпкаха!
Срязала съм закон?
Създал го е Господ?
Дете родих.
Казват,
няма баща.
Че кое дете
без баща
на този свят
е дошло?
И Исус
баща е имал,
нали?
С Л Е Д Г О Д И Н И . . .
Един живот
за един -
стига!
После със зъби
влачиш
вериги ...
Един живот
за една прошка
сменяш ли,
Господи?
Като полудели птици раздавахме
автографите си на небето -
молитвите ни въставаха
от шепата пепел.
А болката в нас припяваше
с мрачен рефрен в сърцето.
С души отворени очаквахме
от хората човечност,
копнеехме за милосърдие,
но съдбата ни объркана
като юмрук се връщаше
в лицата на децата ни,
без сантименти,
без жалост.
И надеждите ни разгневени
се вкаменяваха
в ранено мълчание
от вечност.
Премляла съм минало
във време и спомени.
Не допуснах обида
гордостта ми да гони.
Годините погалиха
очите, косите,
душата - опарена
пак в спомени скита.
А синът ми растеше
с мен, без баща.
Той ми обагряше
с радост деня.
В живота ви -
нарязано мълчание
и тайна изкорубена.
От сто ли
спомени окаляни
са пламвали бузите?
Дете. Нежелано.
Минало да раздереш
- можеш!
А дете? Без вина родено,
от вина премазано -
То расте!
“ “ “
Мой малък, растеше ти бързо,
откриваше Господ и свят.
А времето с възел завърза
съдбата ми в рай или ад.
И вяра в себе си носих,
че има и хора добри.
А с толкова много въпроси
раняваше моите дни ...
Над мойта планета
кехлибарено е небето.
Там няма деца
изоставени,
всички деца
са усмихнати
и обичани
от бащи.
“ “ “
Оставате в Дома,
малки момчета,
момичета,
от никого нежелани,
от никого необичани,
от Господа непогалени.
Първото “мамо” -
нечуто остана,
първата стъпка -
самотна, препъната ...
След десет години
видях те отново
уплашено малко момиче.
Сега - жена тъмнокоса
и втренчено
гледаща в мен.
А после видя и сина ми,
десетгодишен,
колкото твоят някъде е.
Спомен и болка
разрязали бяха
живота ти грозно на две ...
“ “ “
Шоколадена торта.Свещ една.
Рожден ден на дете.
Него го няма. Празнуваш сама.
Рожден ден на първо дете.
Тази нощ ще плачеш
тайно в мрака
и на сутринта възглавницата
ще е много мокра ...
Отново я вземаш,
отново е с тебе,
усмихнати двете сте пак.
До тебе върви,
в очите те гледа,
ръката ти стиснала здраво.
Насън я прегръщаш
и стресната будиш -
край тебе е празно и мрак.
Дъще, дъще моя изгубена,
среднощен мой ад!
“ “ “
Молиш Господа , от страх потресена,
да върне смълчаното слънце в живота ти,
трохички щастие с врабчетата
ще си разделяш плахо, скромно
и жадна с тях от локвите ще пиеш ...
Няма цял живот
несретница да бъда,
да гледам за ъгъла
щастието дали идва,
подкова да нося
в мисли объркани,
с пепел да гася
болката, мъката.
Ще взривя цялото
минало свое!
В отломките дълго
ще търся защо
всичко с неудачи
при мене вървя -
от многото пътища -
най-кривия хващах,
от многото истини -
чуплива и зла,
на грешен адрес
писмото изпращано -
до Господа писано,
за дявол орисано
да го чете.
Живея с усмивка
в този живот,
мой мъничък сине.
А времето плиска
в лицето ми бръчки,
в косите сребро.
Кой ще повярва!
Бръчките?
- Слънце и вятър.
Среброто?
Че кой е видял
по-свято сребро
от среброто в косите
на самотните майки!