ДЕН 5: МОРУТИ 17юни, 1979 година След пет часа полет от Равамагена ландшафтът забележимо се промени. След като подминаха Гома, близо до заирската граница се озоваха над най-източните покрайнини на конгоанските тропически гори. Елиът гледаше като омагьосан през илюминатора. В бледата светлина на утрото тук-там се виждаха отделни купчинки мъгла залепнала подобно на памук към гъстата растителност. От време на време под крилата преминаваха тъмна и гънеща се фигура на мътна река, или права тъмночервена ивица на шосе. Но през по- голямата част от времето отдолу се виждаше само непроницаемата завеса на гъста гора, простираща далеч зад хоризонта. Гледката беше едновременно и скучна, и заплашителна; на времето Станли бе назовал чувството, изпитвано от човек при вида на "безразличния простор на природния свят". За човек седнал в комфорта на самолета с климатична инсталация не беше трудно да забележи, че тази безкрайна и монотонна гора правеше и най- големите земни градове да изглеждат като джуджета. Всяко отделно дърво имаше стебло с четиридесет фута диаметър, извисяващо се на двеста фута в небето; под огромната му корона се криеше пространство с ръста на готическа катедрала. Елиът знаеше, че гората се простираше най-малко две хиляди мили на запад, опирайки в Атлантическия океан на западното крайбрежие на Заир. Елиът с нетърпение очакваше как ще реагира Ейми на тази първа гледка на джунглата, нейната естествена среда. Тя се взираше през илюминатора с неподвижен поглед. Сигнализира Тук джунгла със същото емоционално равнодушие, с което назоваваше картите с цветовете или обектите разпръснати на пода на каравана й в Сан Франсиско. Тя разпознаваше джунглата, като даваше име на това, което виждаше, но той не усети някакво особено раздвижване у нея. - Ейми обича джунгла? - запита я той. Джунгла тук, сигнализира тя. Джунгла има. Той упорито продължи, опитвайки се да установи наличието на емоционалния контекст, в чието присъствие беше уверен. Ейми обича джунгла? Джунгла тук. Джунгла има. Джунгла място тук Ейми вижда джунгла тук. Той опита друг подход. - Ейми живее джунгла тук? Не. Безизразно. - Къде живее Ейми? Ейми живее Ейми къща. Отнасяше се за каравана й в Сан Франсиско. Елиът я проследи как разхлабва колана на седалката, и подпира глава на ръката си докато гледа лениво през илюминатора. Ейми иска цигара, сигнализира тя. Беше видяла Мънро да пуши. - По-късно, Ейми - каза й Елиът. В седем сутринта прелетяха над блестящите метални покриви на комплекса от калаено-танталови рудници в Масизи. Мънро, Кахега и останалите носачи отидоха в опашната част на самолета , където работеха върху оборудването, и шумно заговориха на суахили. Ейми ги проследи с поглед и сигнализира Те разтревожени. - За какво се тревожат, Ейми? Те разтревожени хора тревожат те разтревожени проблеми. След малко Елиът отиде при тях и завари Мънро и останалите полузаровени под големи купчини слама да подреждат оборудване в продълговати муселинови контейнери с форма на торпедо, които после уплътняваха със слама. - Какво е това? - посочи Елиът към муселиновите контейнери. - Наричат ги контейнери Крослин - отвърна Мънро. - Много са надеждни. - Никога досега не съм виждал да опаковат оборудване по този начин - каза Елиът, наблюдавайки носачите. - Те изглежда осигуряват много здрава защита при удар. - Точно това е идеята - каза Мънро. И тръгна към кокпита да говори с пилота. Космат нос лъже Питър сигнализира Ейми. "Космат нос" беше нарицателното й за Мънро, но Елиът я игнорира. Той се обърна към Кахега. - Колко има още до летището? Кахега вдигна поглед. - Летището? - В Мукенко. Кахега се замисли. - Два часа - каза след няколко секунди той. И изведнъж се закикоти. Каза нещо на суахили и всичките му братя също се разсмяха. - Какво има толкова смешно? - запита малко обиден Елиът. - О, докторе - изрече през смях Кахега, тупайки го по гърба. - Ще умориш ме от смях. Ти трябва си майтапчия по рождение. Самолетът се наклони, докато правеше бавен широк завой. Кахега и братята му се взираха през прозорците и Елиът се присъедини към тях. Отдолу се виждаше само килимът на непроницаемата джунгла; изведнъж права ивица разсече на две джунглата; бяха дълга колона зелени джипове движещи се бавно по разкаляния път. Приличаше на армейска част. Дочу да повтарят думата "Мугуру" няколко пъти. - Какво става? - запита Елиът. - Това Мугуру ли е? Кахега яростно разтърси глава. - Не, по дяволите. Този проклет пилот, аз предупреждава капитан Мънро, този дяволски пилот изгубил. - Изгубил? - повтори зашеметено Елиът. Дори и думата предизвикваше ледени тръпки по тялото му. Кахега се изсмя. - Капитан Мънро вкарва него в прав път, изкарва ангелите му. Самолетът пое курс на изток, към една планинска област, изпъстрена с възвишения и кичури огромни дървета. Братята на Кахега оживено забъбриха, смееха се и се тупаха един друг по гърбовете; явно настроението им се беше повишило. И в този момент се появи Рос забързана по прохода и с напрегнато лице. Тя трескаво разопакова няколко кашона, измъквайки три-четири сфери от плътно навито метално фолио с размерите на баскетболни топки. Фолиото му напомни за украшенията на коледна елха. - За какво е това? - запита той. И в този миг експлозия разтърси фокера. За миг се озова до илюминатора и зърна права и тънка бяла ивица завършваща с черно кълбо пушек вдясно от самолета им. Фокерът се накланяше, поемайки курс към джунглата. След няколко секунди нова бяла ивица се разтегли във въздуха. Елиът изведнъж проумя, че това беше снаряд. Управляем снаряд. - Рос! - изкрещя Мънро. - Готови! - изкрещя в отговор тя. След миг последва нова експлозия и илюминаторът му беше забулен в гъст пушек. Самолетът се разтърси от взрива, но продължи завоя си. Елиът не можеше да повярва на очите си: някой стреляше по тях с управляеми снаряди! - Радар! - изкрещя Мънро. - Не е оптичен! Радар! Рос събра сребърните сфери в прегръдката си и се придвижи по прохода към опашката. Кахега придържаше отворен задния люк; вятърът яростно зашиба вътрешността на самолета. - Какво става, по дяволите? - извика Елиът. - Не се тревожи - извика му Рос през рамо. - Ще наваксаме закъснението. Трета експлозия прекъсна думите й. Рос разкъса опаковките на сферите и ги захвърли през отворения люк. С ревящи двигатели Фокерът направи осем мили на юг и се издигна на дванайсет хиляди фута, после взе да кръжи над гората. При всеки кръг Елиът виждаше алуминиевите ленти да висят във въздуха подобно на някакъв метален облак. Още две ракети експлодираха в облака. Дори и от такова разстояние шумът и ударната вълна разтревожиха Ейми; тя се люшкаше напред-назад в креслото си и тихо ръмжеше. - Това е станиол - обясни Рос, вече седнала пред компютъра. - Смущава вражеските радарни системи. Сега вече ракетите им "земя- въздух" си мислят, че сме някъде в облака. Думите долитаха в съзнанието му като през някакъв дебел слой памук. Нищо не можеше да проумее. - Но кой стреля по нас? - Най-вероятно противовъздушната отбрана на Заир. - Заирската армия ли? Но защо? - Направили са грешка - заяви Рос докато чукаше бясно по клавиатурата без да вдига глава. - Грешка ли? Те стрелят по нас с управляеми ракети "земя-въздух" и ти му казваш на това грешка? Не мислиш ли, че е по-добре да се свържем с тях и да им го обясним? - Не можем. - Но защо? - Защото не искахме да попълним план за полета в Равамагена - отвърна Мънро. - А това означава, че на практика нарушаваме въздушното пространство на Заир. - Пресвета Богородице - простена Елиът. Рос не коментира възклицанието му. Тя продължаваше да работи на компютъра, опитвайки се да изчисти статичните смущения върху екрана. - Когато дадох съгласието си да се включа в състава на експедицията, - продължи Елиът, започвайки да крещи, - никой не ме предупреди, че ще ме обстрелват с ракети. - Нито пък мен - обади се Рос. - Изглежда така, сякаш и двамата сме получили повече от договореното. Мънро положи ръка около плещите му още преди да успее да отговори и го дръпна настрани. - Всичко е наред - каза му той. - Това са морално остарели ракети "земя-въздух" още от шейсетте и повечето от тях се пръскат още веднага след старта, защото твърдото им гориво се е напукало от годините. Няма опасност. Само се погрижи за Ейми, защото има нужда от теб в момента. Остави ни с Рос да си вършим работата. Рос беше подложена на изключителен натиск. Докато самолетът кръжеше на осем мили от станиоления облак, тя трябваше бързо да взема решения. Сега обаче бе получила съкрушителен и абсолютно неочакван удар. Евро-японският консорциум имаше преднина още от самото начало възлизаща приблизително на осемнадесет часа и двайсет минути. На летището в Найроби Мънро и Рос бяха съставили план, който щеше да стопи разликата и в резултат на това експедицията на ТСЗР щеше да се озове на място четиридесет часа преди екипа на консорциума. Според този план, който поради очевидни причини не беше споделила с Елиът, трябваше да скочат с парашут върху южните склонове на планината Мукенко. Мънро беше разчел, че оттам пътят им до развалините на града щеше да им отнеме не повече от тридесет и шест часа; Рос очакваше да скачат в два следобед същия ден. В зависимост от облачната покривка над Мукенко и района на приземяването им, можеха да достигнат града още на 19 юни. Планът беше изключително рискован. Щяха да скачат необучени хора в съвършено диво обкръжение, отдалечено на повече от три дни пеша до най-близкото по-голямо селище. Получеше ли някой от тях по- сериозна рана, шансовете му да оцелее бяха равни на нула. Оцеляването на оборудването също беше под въпрос: при височини от 8 000 - 10 000 фута над вулканичните склонове, въздухът беше значително разреден, с което падаше и коефициентът на триене, и пакетите Крослин можеше и да не осигурят достатъчно здравина. Отпървом Рос беше отхвърлила плана на Мънро като прекалено опасен, но той успя да я убеди в осъществимостта му. Доводите му бяха, че парашутите бяха оборудвани с автоматизирани устройства за отваряне при достигане на определена височина; че горното покритие на вулканичните склонове е рохкаво като пясъчен бряг; че контейнерите Крослин можеха да бъдат допълнително опаковани; и че той можеше да се спусне с Ейми. Рос бе проверила два пъти вероятностите за изхода на начинанието с компютъра на Хюстън, и резултатите бяха недвусмислени. Вероятността за успешен скок беше 0,7980, което означаваше, че само при един от пет скока можеше да има лошо пострадал. Но така или иначе, при успешен скок, вероятността за успех на експедицията беше 0,9934, което вече беше сигурен знак, че щяха да изпреварят консорциума. Никой друг план на осигуряваше толкова висока вероятност. Тя погледна данните и каза: - Мисля, че трябва да скачаме. - И аз мисля така - отвърна Мънро. Скокът решаваше много проблеми, защото геополитическият развой беше изключително неблагоприятен. Племената Кигани вече бяха въстанали всички; пигмеите също се бунтуваха; заирската армия беше изпратила бронирани части на източната граница, за да потушат бунта на Кигани, а африканските армии умираха да натискат спусъците. С парашутния скок върху Мукенко те си решаваха всички проблеми. Това обаче беше преди да започнат да избухват ракетите около самолета им. Все още бяха на осемдесет мили южно от определения за кацане област, като кръжаха над територия населена с племена Кигани, и хабяха гориво и време. Всичко изглеждаше така, сякаш смелият им план, толкова внимателно разработен и потвърден от компютъра, изведнъж се бе обезсмислил. За капак на всичко не можеше да се свърже с Хюстън; компютърът отказваше да установи връзка със спътника. Цели петнадесет минути се блъска с портативния предавател, като усилваше мощността му и сменяше кодовете на скрамблиране, докато накрая разбра, че някой забива по електронен път предавателя й. За пръв през живота си на Карън Рос й се дорева. - Спокойно, само спокойно - изрече Мънро, издърпвайки ръката й от клавиатурата. - Всяко нещо по реда си, няма смисъл да хабим излишно нерви. Рос бе натискала клавишите като в някакъв кошмарен сън, без да разбира какво прави. Мънро беше наясно, че ситуацията с Елиът и Рос се влошаваше. Беше ставал свидетел на такива неща и в предишни експедиции, особено когато в състава им имаше включени учени и технически персонал. Учените прекарваха по цели дни затворени в лабораториите си, където условията бяха под пълен контрол. И рано или късно свикваха с мисълта, че и светът зад стените на лабораториите им беше регулиран като техния. И макар да бяха теоретически подготвени, шокът от откритието, че природният свят следваше собствените си закони и беше напълно безразличен към тях, представляваше жесток психически удар. Мънро улавяше безпогрешно признаците му. - Но самолетът ни определено не е боен, как могат тогава да ни обстрелват? Мънро само я изгледа. В конгоанската гражданска война всички страни участнички сваляха всичко, което се движеше в небето. - Случват се и такива неща - каза той. - Ами смущенията? Тия копелета не разполагат с такива мощности, че да ни забиват. Нещо не ни дава да се свържем със спътника- ретранслатор. Но за да го направят, значи разполагат със собствен спътник някъде и ... - тя не завърши; лицето й се помрачи. - Да не би да очакваш консорциумът да стои със скръстени ръце? - запита я Мънро. - Цялата работа е там, можеш ли да го преодолееш? Разполагаш ли с контрамерки? - Разбира се, че разполагам с контрамерки - заяви Рос. - Мога да кодирам внезапно изменение на честотата, мога да предавам и оптически с носеща честота в инфрачервения диапазон, мога да се свържа с наземен кабел, но не мога да направя нищо в оставащите ни няколко минути, а информацията ни трябва сега. Планът ни хвръкна. - Всяко нещо по реда си - повтори спокойно Мънро. Виждаше я колко е напрегната и знаеше, че в момента не е в състояние да разсъждава ясно. Знаеше също така, че не може да я замести; следователно трябваше пак да я успокоява. По негово мнение експедицията на ТСЗР беше вече приключила; те не бяха в състояние да изпреварят консорциума. Той обаче нямаше никакво намерение да се предава; беше водил достатъчен брой експедиции и знаеше, че нещата се променят всеки миг. - Пак ще успеем да наваксаме изгубеното време - каза той. - Да го наваксаме ли? Как? Той каза първото нещо, дошло му на ум: - Ще поемем откъм Драгора северно. Реката е много бърза, няма да има никакви проблеми. - Рагора е много опасна. - Първо трябва да се уверим в това - отвърна той, макар и да знаеше, че тя има право. Рагора беше прекалено опасна, особено през юни. Но въпреки това гласът му си остана все така спокоен. - Да кажа ли и на останалите? - запита накрая той. - Да - отвърна тя. В далечината се разнесе грохота на поредната експлодирала ракета. - Да се измъкваме оттук. Мънро бързо се придвижи до опашката на фокера. - Предупреди хората - заповяда той на Кахега. - Да, шефе - отвърна Кахега. Той пусна една бутилка уиски и всички отпиха по дълбока глътка. - Какво, по дяволите, правят? - възкликна Елиът. - Хората се приготвят - обясни Мънро. - Приготвят за какво? - запита зашеметеният Елиът. В този момент Рос се върна с мрачно изражение. - Оттук нататък продължаваме пеша - каза тя. Елиът потресен погледна през илюминатора. - Къде е летището? - Няма летище - отвърна Рос. - Какво искаш да кажеш? - Искам да кажа, че няма летище. - Самолетът няма ли да кацне долу на някоя поляна? - запита вече съвсем обърканият Елиът. - Не - заяви Рос. - Самолетът изобщо няма да каца. - Но тогава как ще слезем? - възкликна той, но още преди да завърши въпроса стомахът му се сви, защото знаеше отговора. - Ейми ще е наред - заяви жизнерадостно Мънро, пристягайки плътно ремъците върху гърдите на Елиът. - Бих й една порция от вашия транквилизатор Торален и тя ще мирува. Няма проблеми, ще я държа здраво. - Ще я държите здраво? - запита глупаво Елиът. - Прекалено е малка, за да й станат парашутите - обясни Мънро. - Ще трябва да я нося надолу. Ейми хъркаше шумно, и се клатушкаше о рамото на Мънро. Той я положи на пода; тя се просна по гръб и продължи да хърка. - А сега на работа. Парашутът ви се отваря автоматично. С двете си ръце ще държите ей тези въженца и ще ги дръпнете, в лявата ръка - наляво, в дясната - надясно, и... - Какво ще стане с нея? - задъха се Елиът. - Аз ще я взема със себе си. А сега обърнете внимание, моля. Ако се случи нещо непредвидено, резервният ви парашут е тук, на гърдите ви. - Той потупа с ръка издутата раница с малък черен циферблат показващ 4757. - Това е алтиметърът, който измерва падането ви. Автоматично задейства и отваря резервния ви парашут ако достигнете височина три хиляди и шестстотин фута и още падате със скорост по-голяма от два фута в секунда. Няма за какво да се тревожите; всичко е напълно автоматично. Ледена пот обля Елиът. - Ами приземяването? - Фасулска работа - ухили се Мънро. - И то е автоматично. Само се отпускаш и поемаш удара с краката си. Все едно да скочиш от десетфутова стена. Правил си го хиляди пъти. Люкът зад Мънро се отвори и ярка слънчева светлина нахлу в самолета. Вятърът засвистя. Хората на Кахега бързо скочиха един след друг. Елиът погледна Рос, чието лице бе станало пепеляво на цвят, а долната й устна трепереше докато се притискаше цялата към корпуса на люка. - Карън, ти няма да последваш ... Тя скочи и изчезна в яркото слънце. - Ти си следващият - обяви Мънро. - Никога не съм скачал по-рано - изскимтя Елиът. - Толкова по-добре. Значи няма от какво да се боиш. - Но аз се боя. - Ще ти помогна да се справиш със страха - увери го Мънро и го изтласка от самолета. Той го проследи с поглед. Усмивката му мигновено изчезна. Беше възприел лековатото поведение само заради Елиът. "Когато някой има да върши нещо опасно - каза той по-късно, - добре е да е ядосан. Това е само от негова полза. По-добре да е изпълнен с ненавист към някого, отколкото да губи човешки облик от страх. Исках Елиът да ме мрази през целия си скок." Той разбираше добре рисковете които ги очакваха. С напускането на самолета те се прощаваха и с цивилизацията, и с всичките й предимства. Правеха скок не само в пространството, но и във времето, завръщайки се в един далеч по-примитивен и опасен начин на живот, във вечните реалности на Конго, съществуващи от безброй столетия преди тях. - Такъв е животът - каза Мънро. - Не виждах никакви причини да тревожа другите преди да скочат. Работата ми беше да закарам тези хора в Конго, а не да им вземам страха. Щеше да има достатъчно време за това. Елиът падаше уплашен до смърт. Стомахът скочи в гърлото, устата му завря на кисело; вятърът пищеше в ушите му и размяташе диво косите му; въздухът беше толкова студен, че усети как замръзва и целият затрепера. Под него се простираше гората Баравана. Красотата й не успя да го развълнува, и в действителност той затвори очите си, защото земята връхлиташе със светкавична скорост срещу него. Със затворените си обаче очи той усещаше още по-осезателно бръснещия вятър. Прекалено много време беше изминало. Очевидно парашутът нямаше да се отвори. Животът му сега зависеше от резервния парашут прикрепен към гърдите му. Той сграбчи малката плътно обтегната раница прилепнала към гърчещия му се стомах. После дръпна настрани ръцете си; не искаше да попречи на отварянето му. Смътно си спомняше, че хора бяха загивали по този начин, мъчейки се да подпомогнат отварянето на резервния парашут. Вятърът не спираше писъка си; тялото му стремително се носеше към земята. Нищо не се случваше. Усещаше как свирепият вятър шиба краката му, разплющявайки панталоните му. Нищо не се случваше. Сигурно бяха изминали най-малко три минути откакто бе скочил от самолета. Не смееше да отвори очи от страх да не види връхлитащите дървета в последните секунди от живота си... Всеки миг щеше да повърне. Част от стомашното съдържание избликна от устата му, но тъй като падаше с главата надолу, течността протече по челюстта му и оттам по шията му проникна под ризата. Студът ставаше направо непоносим. Не можеше да овладее треперенето си. И изведнъж се преобърна с изкълчваща ставите сила. За миг си помисли, че се е блъснал в земята, но после проумя, че все още се носи във въздуха, но вече много по-бавно. Отвори очи и се втренчи в бледосиньото небе. Погледна надолу; сътресението беше повече от силно: той се намираше на хиляди фута над земята! Очевидно от скока му бяха минали само няколко минути... Той вдигна глава и затърси самолета. Над главата му гигантска четириъгълна фигура изпъстрена с брилянтночервени, бели и сини ивици закриваше погледа му: парашутът. С изненада откри, че нагоре се гледа по-лесно, отколкото надолу; втренчи се напрегнато в парашута. Водещият край беше извит и издут; задният тънък и плющящ под вятъра. Парашутът му напомняше много на самолетно крило, от чиято периферия излизаха въжета и се събираха върху тялото му. Пое си дълбоко дъх и погледа надолу. Намираше се все още на голяма височина. Забавеното падане му вдъхваше някаква странна увереност. Дори умиротворителна. И в този момент забеляза, че не падаше право надолу; вятърът го отвяваше настрани. Виждаше под себе си и другите парашути, Кахега и хората му и Рос; опита се да ги изброи, и му се стори, че бяха шест, но не успяваше да се концентрира. Изглеждаше, сякаш се отдалечава от тях. Дръпна въжетата в лявата си ръка и усети как тялото му се усука при движението на парашута, отклонявайки го наляво. Не съм съвсем бос, помисли със задоволство той. Дръпна още по-силно въжетата от лявата си страна, пренебрегвайки факта, че това ускоряваше скоростта му. Опита се да не се отделя от кръга на парашутите под себе си. Вятърът пищеше с всичка сила в ушите му. Вдигна поглед с надежда да улови някъде Мънро, но виждаше само ивиците на парашута си. Отново сведе поглед и удивен видя, че земята се беше приближила твърде много. В действителност той се носеше със шеметна скорост към нея. Зачуди се откъде ли беше дошла представата му, че се носи плавно надолу. В спускането му нямаше никаква плавност. Видя първите парашути да се сгърчват като спукани балони върху земята; Кахега вече се беше приземил, а след него и хората му. Оставаха му още няколко секунди преди да дойде и неговият ред. Наближаваше короните на дърветата, но страничният му момент беше много силен. Едва сега усети, че лявата му ръка продължава да опъва с всичка сила въжетата. Отпусна хватката си и страничното му изместване секна. Той се понесе напред. Още два парашута се разстлаха върху земята. Видя Кахега и хората му бързо да събират парашутите си. Всичко беше наред; това му вдъхна кураж. Плъзгаше се към една гъста група дървета. Дръпна въжетата с всичка сила и се усука надясно; цялото му тяло изтръпна от напрежението. Вече се движеше с много голяма скорост. Не можеше да избегне дърветата. Щеше да се стовари върху тях. Клоните сякаш протягаха пръсти да го сграбчат и издерат очите му. Той стисна клепачи и усети как клоните издраскаха лицето и тялото му докато се срутваше сред тях с ясното съзнание че всеки миг ще се забие в земята и ще се затъркаля... Той не успя да стигне земята. Изведнъж всичко занемя. Усети как тялото му се разлюля като гигантско махало. Отвори очи и видя, че виси на няколко фута над земята. Парашутът му се беше закачил сред дърветата. Треперещите му пръсти се пребориха с ключалките на въжетата и той се строполи върху земята. Още докато се надигаше, видя Кахега и Рос да бягат разтревожени към него. - Добре съм - успя да изтръгне Елиът от себе си; той действително се чувстваше в изключително настроение, по-жив от всякога. В следващия миг гумените му колене се подгънаха и той политна напред, изхвърляйки цялото съдържание на стомаха си. - Добре дошъл в Конго - засмя се Кахега. Елиът изтри челюстта си и запита: - Къде е Ейми? Секунди по-късно се приземи и Мънро, с кървящо ухо, където го беше захапала ужасената Ейми. Ейми обаче беше в по-добро състояние от него, защото дотича на четири крака до него, за да се увери, че е наред и после сигнализира Ейми не обича лети. - Внимавайте! Първият Крослин контейнер се разби в земята, изригвайки като бомба и разпръсвайки оборудване и слама във всички страни. - Ето го и вторият! Елиът панически се хвърли встрани. Вторият контейнер се заби само на няколко ярда от него; той беше буквално засипан от пакети храна и ориз. Над главите им се разнесе шумът от двигателите на кръжащия фокер. Той се изправи на крака и видя как и останалите два контейнера се забиват в земята, как хората на Кахега се разбягват за укритие, и Рос да крещи: - Внимателно, там са лазерите! Сякаш се беше озовал сред мълния, но всичко свърши така мълниеносно, както и беше започнало. Фокерът над главите им отлетя и небето замлъкна; хората започнаха да преопаковат оборудването и да заравят парашутите, а през това време Мънро крещеше заповеди на суахили. Двадесет минути по-късно вече се движеха в колона по един през гората, поемайки по двестамилния преход, който щеше да ги изведе до неизследваните източни краища на Конго, до онова невероятно място. Ако успееха да стигнат навреме. 2. Кигани Първоначалният шок от парашутния скок премина и Елиът вече се наслаждаваше на разходката из гората Баравана. Маймуните бърбореха по дърветата, птици подвикваха в студения въздух; носачите Кикую се бяха източили в колона зад тях, пушеха цигари и си подвикваха един на друг на екзотичен език. Елиът беше в покой с всичките си чувства: с усещането за освобождение от задъханата цивилизация; с чувството за приключение, за неочаквани събития които можеха да ги сполетят всеки момент; и накрая с чувството за романтика, свързано със завръщането в миналото, където неведомите заобикалящи ги опасности поддържаха сетивата му изострени като бръснач. С това възвишено чувство се вслушваше той в горските животни около себе си, вглеждаше се в играта на преплетените светлини и сенки, усещаше пролетната земя под ботушите си, и гледаше подир Карън Рос, която му се струваше красива и грациозна по един съвсем неочакван начин. Карън Рос не се обръщаше към него. Вместо това упорито въртеше бутоните на един от черните си електронни устройства, опитвайки се да открие сигнал. Второ електронно устройство висеше на ремък от рамото й, и тъй като тя не се обръщаше да го гледа, той имаше време да забележи че на рамото й вече бе избило тъмно петно от пот, а друго пълзеше надолу по гърба й. Тъмнорусата й коса беше сплъстена и залепнала непривлекателно към тила й. Забеляза освен това, че панталоните й бяха измачкани, изцапани с пръст от падането. Тя упорито продължаваше да не се обръща. - Наслаждавай се на гората - посъветва го Мънро. - Това е последният път когато известно време ще се чувстваш на хладина и сух. Елиът се съгласи, че гората беше приятна. - Да, много приятна - кимна Мънро със странно изражение на лицето. Гората Баравана не беше девствена. От време на време подминаваха изчистени пространства и други признаци за човешка дейност, макар и до този момент да не бяха се натъквали на фермери. Когато Елиът сподели какво му бе направило впечатление, Мънро само поклати глава. Колкото повече навлизаха в гората, толкова повече Мънро се вглъбяваше в себе си, и все по-неохотно влизаше в разговор. Но въпреки това демонстрираше интерес към фауната, често спираше да се вслушва напрегнато в птичите крясъци преди да сигнализира да продължат. По време на паузите Елиът се обръщаше назад към колоната носачи, които балансираха товарите на главите си, и усети остро чувството си на родство с Ливингстън и Станли и другите изследователи, бродили из Африка преди столетие. И в това романтичната му асоциация беше точна. Животът в Централна Африка почти не се беше променил от времената, когато Станли бе изследвал Конго през седемдесетте години на миналия век, нито пък основната същност на експедициите в този регион. Сериозните изследвания все още продължаваха да се провеждат пеша; никой не можеше да се лиши от носачите; разходите продължаваха да бъдат главоломни, също както и опасностите. Към обед вече Елиът започна да усеща осезателно пулса в краката си, и разбра, че е мъртвешки уморен. Изглежда носачите също бяха като пребити, защото шегите и закачките бяха секнали, нямаше ги вече и цигарите. Експедицията продължаваше в тишина до момента, в който Елиът запита Мънро дали ще спрат за обяд. - Не - отвърна той. - Добре - коментира Карън Рос, гледайки часовника си. Малко след един часа дочуха боботенето на хеликоптери. Мънро и носачите реагираха светкавично; всички се хвърлиха под закрилата на големите дървета и зачакаха с вперени нагоре погледи. След няколко секунди над главите избоботиха два големи зелени хеликоптера; Елиът ясно различи белите маркировки на заирските военновъздушни сили. Мънро присви очи подир отминаващите машини. Бяха американски модели; не успя да види добре въоръжението им. - Това е армията - каза накрая той. - Търсят хора от племената Кигани. Един час по-късно се добраха до открит участък, на който се отглеждаше маниока. В центъра на нивата стърчеше груба фермерска къща с димящ комин и пране на опънато въже, което се ветрееше под лекия бриз. Нямаше обаче и следа от обитателите й. До този момент бяха заобикаляли срещнатите ниви, но този път Мънро повдигна ръка да спрат. Носачите смъкнаха товара от главите си и насядаха в тревата без да говорят. Атмосферата беше напрегната, макар и Елиът да не разбираше причината. Мънро си пошепна с Кахега на края на изчистеното пространство, без да отделя поглед от постройката и обкръжаващата я нива. След двайсетина минути чакане без да се случи нещо търпението на Рос започна да се изчерпва. - Не виждам защо да не... Мънро мигновено захлупи устата й с шепа. Той посочи към откритото пространство и прошепна само една дума: Кигани. Очите на Рос се разшириха. Мънро дръпна ръката си. Всички гледаха напрегнато към къщата. Нямаше и следа от раздвижване. Рос направи кръг с ръка, предлагайки да заобиколят къщата и да продължат. Мънро поклати глава, и посочи към земята, давайки й знак да седне. Мънро изгледа въпросително Елиът и посочи към Ейми, която се ровеше из високата трева наблизо. Изглежда беше загрижен да не вдигне шум. Елиът сигнализира на Ейми да пази тишина, но нямаше нужда. Ейми бе усетила атмосферата на общото напрежение и хвърляше войнствени погледи към къщата. Още няколко минути всичко беше спокойно; вслушваха се в чирикането на цикадите в горещото обедно слънце, и чакаха. Гледаха как се вее прането по въжетата. И тогава тънкият пушек от комина секна. Мънро и Кахега размениха погледи. Кахега се плъзна обратно до братята си, отвори един пакет и измъкна автомат. Закри предпазителя с длан, заглушавайки резкия звук на изщракването. Откритото пространство беше странно спокойно. Кахега се върна до Мънро и му подаде оръжието. Мънро провери предпазителя и после положи автомата на земята. Изчакаха още няколко минути. Елиът погледна Рос, но тя не отвърна на погледа му. Вратата на къщата се отвори с леко скърцане. Мънро вдигна автомата. Никой не се появи. Всички се втренчиха във вратата затаили дъх. Накрая бойците от племето Кигани пристъпиха прага. Елиът наброи дванадесет високи мускулести мъже въоръжени с лъкове и стрели, и дълги панда в ръце. Краката и ръцете им бяха нашарени в бяло, а лицата им представляваха тебеширени маски, което придаваше на главите им застрашителен, наподобяващ череп вид. Само белите им глави се подаваха над маниоката докато се измъкваха от нивата; всички напрегнато се озъртаха. Дълго след като си бяха отишли Мънро продължаваше да наблюдава мълчаливо къщата. Накрая се изправи и въздъхна. Заговори с неестествено висок глас. - Това бяха Кигани. - Но какво правеха там вътре? - възкликна Рос. - Ядяха - отвърна той. - Убили са семейството в тази къща и после са ги изяли. По-голямата част от фермерите са напуснали околността поради въстанието на Кигани. Той сигнализира на Кахега да вдигне хората си и всички потеглиха, заобикаляйки откритото пространство. Елиът не отделяше поглед от къщата, чудейки се каква ли гледка щеше да се открие пред очите му ако влезеше вътре. Мънро бе произнесъл толкова небрежно думите Убили са семейството... и после са ги изяли. - Предполагам - изрече Рос, оглеждайки се през рамо, - че трябва да се чувстваме късметлии. Вероятно сме едни от последните хора на земята, станали свидетели на такова нещо. - Съмнявам се - поклати глава Мънро. - Старите навици отмират трудно. По време на конгоанската гражданска война през шейсетте репортажите за ширещия се канибализъм шокираха западния свят. В действителност обаче в централна Африка тази практика никога не е секвала. През 1897 година Сидни Хайнд пише, че "почти всички племена от басейна на река Конго или са, или са били канибали; и а сред някои от тях тази практика бележи растеж." Хайнд е силно впечатлен от неприкритата природа на конгоанския канибализъм: "Капитаните на параходите често ме уверяваха, че всеки път, когато се опитат да купят кози от местните жители, в замяна са им искани роби; местните жители често се качвали на борда със слонови зъби и желание да закупят роби, оплаквайки се, че в сегашно време месото в краищата им било съвсем кът." В Конго канибализмът не е свързан с ритуали, религия или война; това е просто начин на диета. Свещеникът Холман Бентли, прекарал двайсет години в региона, цитира един местен жител: "Вие белите хора считате, че свинското месо е най-вкусното, но то дори не може да се сравни по сладост с човешкото." Бентли чувства, че местните жители "не можеха да разберат възраженията повдигани срещу тази практика". Вие ядете птици и кози, а ние хора; защо не? каква е разликата?" Този откровен подход шокира наблюдателите, и води до кошмарни обичаи. През 1910 година Хърбърт Уърд пише за пазари, където роби били продавани "на парче докато още са живи. Колкото и да изглежда невероятно, пленниците се водят от пазар на пазар, за да могат отделните клиенти да имат представа от качествата на стоката, като белязват външно отделните части от тялото, които искат да купят. Маркировките се извършват с цветна глина или стръкове трева завързани по определен начин. Удивителен е стоицизмът, с който жертвите посрещат пазарлъка за договаряното разфасоване на телата им." Такива репортажи не могат да бъдат отхвърляни като викторианска истерия, защото всички наблюдатели намират канибалите за приятни и мили същества. Уърд пише, че "канибалите не са привърженици на интригите и не са злобни. Колкото и да изглежда невероятно, те са сред най-добрите хора." Бентли ги описва като "весели, мъжествени момчета, много приятелски в разговор и силно артистични при афект." Под белгийското колониално управление канибализмът става доста рядко явление; през петдесетте години едва ли е имало два или три такива случая, но никой не счита сериозно това явление за изкоренено. През 1956 година Х. К. Енгерт пише: "Канибализмът е все така жив в Африка... Аз самият на времето живях известно време в едно село на канибали, и открих доста [човешки] кости. Местните жители... са достатъчно приятни хора. Това просто е стар навик, който много трудно отмира." Мънро считаше, че Кигани от 1979 година преживяват политическо възраждане. Племената се бунтуваха срещу натиска оказван от заирското правителство да променят начина си на прехрана от лов на фермерство, сякаш това беше най-лесното и естествено нещо на света. Кигани бяха бедни и невежи хора; имаха съвсем смътна представа за хигиената, хранителната им диета беше съвсем бедна протеини и витамини, и те бяха лесна плячка на маларията, паразитните червеи, билхарцията и африканската сънна болест. Едно от всеки четири деца умираше още при раждане, и малцина Кигани доживяваха двайсет и пет годишна възраст. Непосилното им ежедневие изискваше обяснение, осигурявано им от Ангава, или магьосниците. Кигани считаха, че повечето смъртни случаи имат свръхестествен произход: или жертвата беше попаднала под магьосническо заклинание, беше нарушила някакво табу, или беше убита от отмъстителни духове произлизащи от мъртвеца. Ловът също имаше свръхестествена същност: игра, силно повлиявана от духовния свят. В действителност Кигани считаха свръхестествения свят за далеч по- реален от заобикалящия ги, който беше за тях "пробуждане от сън", и правеха опити да въздействат на свръхестественото посредством магически заклинания и отрови, осигурявани им от жреците Ангава. Те също така изпълняваха ритуални украсявания на телата си, като боядисването в бяло на лицата и ръцете си, за да се сдобият с повече мощ за сражението. Кигани вярваха, че магията оставаше в телата на враговете им, и за да надмогнат заклинанията направени от вражеските Ангава, изяждаха телата на враговете си. По този начин магическата сила вдъхната във враговете им преминаваше в техните тела, обезсилвайки вражеските заклинатели. Тези вярвания датираха от много древни времена, и Кигани отдавна бяха възприели, че най-добрият начин да отразят заплахите, е да изяждат телата на враговете си. През 1890 година племената в северните части на страната се разбунтуваха, защото въоръжените с огнестрелни оръжия чужденци бяха заплашили лова им. През изтощителната и гладна гражданска война на 1961 година подивелите от глад племена бяха атакували и изяли други племена. - А защо ядат хора сега? - запита Елиът. - Защото настояват за правото си на лов - отвърна Мънро. - Напук на бюрократите в Киншаса. В ранния следобед експедицията се изкачи на един хълм, от който можеха да се видят долините зад тях на юг. В далечината се виеха огромни облаци дим, пламъци издигаха езици нагоре; долиташе приглушеният грохот на ракетите "въздух-земя", и хеликоптерите кръжаха над пожарите като механични лешояди над пресни трупове. - Това са селища на Кигани - отбеляза Мънро, обърнат назад; той поклати глава. - Милост за тях няма да има, особено след като войниците в хеликоптерите и сухопътните части са всички от племето Абаве, традиционният враг на Кигани. Светът на двадесети век не можеше да се примири с човекоядните навици; и наистина правителството в Киншаса, намиращо се на две хиляди мили оттук, вече бе решило да изтрие всяка следа от присъствие на канибали в границите на държавата си. През юни заирското правителство изпрати пет хиляди войника, шест въоръжени с ракети хеликоптери американско производство, и десет бронирани коли да потушат въстанието на Кигани. Командващият операцията, генерал Нго Мугуру, нямаше никакви илюзии за действителното съдържание на заповедта. Мугуру знаеше, че Киншаса иска от него да изтрие от лицето на земята Кигани като племе. И той възнамеряваше да стори точно това. През останалата част от деня до слуха им достигаха далечните експлозии на снаряди и мини. Контрастът между модерното въоръжение на наказателните части и лъковете и стрелите на Кигани беше повече от очевидна. Рос каза, че всичко това е тъжно, но Мънро отвърна, че е неизбежно. - Целта на живота е да останеш жив - заяви Мънро. - Вгледай се в кое да е животно сред природата; целият му живот се свежда до това, да остане живо. Не го е грижа за никакви вярвания или философия. Всеки път, когато поведението на някое животно загуби връзка с действителността, то изчезва. Кигани още не са разбрали, че времената на техните вярвания са изчезнали отдавна. И те ще изчезнат след тях. - Но може би има някаква по-висша истина от физическото оцеляване - възрази Рос. - Няма - каза Мънро. През деня видяха още няколко големи групи Кигани, обикновено на разстояние няколко мили. Привечер, след като прекосиха люлеещия се дървен мост над река Морути, Мънро обяви, че вече са извън територията на Кигани и могат, макар и временно, да се почувстват в безопасност. 3. Лагер над Морути На една висока площадка над Морути, "мястото на тихите ветрове", Мънро изкрещя заповеди на суахили и носачите на Кахега започнаха да разопаковат багажите си. Карън Рос погледна часовника си. - Да не правим почивка? - Да - отвърна Мънро. - Но сега е едва пет часа. Има още два часа докато се стъмни. - Оставаме тук - каза той. Морути се намираше на 1500 фута над морското равнище; още два часа път и щяха да се озоват сред тропическата гора в подножието. - Тук е далеч по-хладно и по- приятно. Рос каза, че не дава пет пари за приятностите. - О, ще започнеш - увери я Мънро. Той беше решил да сведе до минимум придвижванията и престоя в тропическата гора. Напредъкът в джунглата беше муден и свързан с хиляди проблеми; сблъсъкът им с калта, пиявиците и треската щеше да е повече от жесток. Кахега го повика на суахили; Мънро се обърна към Рос. - Кахега иска да знае как да вдигне палатките. Кахега държеше в ръце смачканата на кълбо сребриста тъкан; другите носачи бяха не по-малко объркани от него. Ровеха се като замаяни из багажа, търсейки познатите рейки или пръти, но напразно. Оборудването на лагера на ТСЗР беше конструирано по договор от екип на НАСА през 1977 година, на базата на разбирането, че оборудването на експедициите в диви и непознати области беше останало практически непроменено още от осемнадесети век. - Много отдавна имаме нужда от модерно оборудване за изследователските ни експедиции - заяви ТСЗР и поиска авангардни подобрения по отношение на лекотата, удобствата и ефикасността на експедиционната екипировка. НАСА конструираха наново абсолютно всичко, като се започне от дрехите и обувките до палатките и готварските принадлежности, храната и менюто, комплектите за първа помощ, и системите за комуникация предназначени за експедициите на ТСЗР по най-отдалечените кътчета на земята. Палатките с нова конструкция бяха характерни за подхода на НАСА. НАСА беше определила, че теглото на палатката се съставя основно от опорните елементи. Освен това еднослойните палатки осигуряваха много лошо изолация. Успееха ли да постигнат добро изолиране на палатката, тогава дрехите и спалните чували можеха да намалят обема си, а оттам и теглото, също както и изискванията за дневния калоричен рацион на членовете на експедицията. И след като въздухът беше отличен изолатор, очевидното решение представляваше пневматична палатка без всякакви опорни елементи; конструкцията на НАСА тежеше само шест унции. Рос вдигна първата палатка с помощта единствено на малка крачна помпа. Тя беше изработена от двуслоен сребрист Милар. Носачите запляскаха във възторг ръце; Мънро развеселен поклати глава; Кахега измъкна някакво дребно сребристо устройство с размера на кутия за обувки. - А това, докторе? Какво е това? - Тази вечер няма да ни трябва. Това е климатична инсталация. - Никъде не стъпвам без такова нещо - изрече Мънро, все така развеселен. Рос го стрелна със злобен поглед. - Изследванията сочат, че единственият най-голям фактор ограничаващ ефективността на трудовия процес, е околната температура, със склонността към заспиване като втори фактор - каза тя. - Наистина. Мънро се изсмя и погледна към Елиът, но Елиът старателно попиваше гледката на тропическата гора при залез слънце. Ейми го доближи и го дръпна за ръкава. Жена и космат нос карат, сигнализира тя. Ейми хареса Мънро още от самото начало, и чувството беше взаимно. Вместо да я потупва по главата и да се отнася с нея като дете, както повечето хора, Мънро инстинктивно се отнасяше към нея като към жена. А и той бе прекарало достатъчно време край горилите, и познаваше добре поведението им. Макар и да не познаваше американския език на знаците, всеки път, когато Ейми повдигнеше ръце, разбираше, че иска да я чешат. И за минута-две угаждаше на желанието й, докато тя започнеше да се търкаля по земята и да грухти от задоволство. Ейми обаче съпреживяваше всеки конфликт в околните и сега навъси чело. - Те само си говорят - опита се да я успокои Елиът. Тя сигнализира, Ейми иска яде. - Ей сега - каза й той. Обърна се и видя Рос да разпъва антената на радиостанцията; от сега нататък това щеше да бъде ежедневен ритуал, който всеки път щеше да впечатлява Ейми. Предавателят за връзка със спътника ретранслатор тежеше шест паунда, и електронните противосмущаващи устройства тежаха още само три паунда. Първоначално Рос разпъваше сгънатия чадър на сребърната чиния на антената, с пет фута диаметър. (Ейми беше направо влюбена в това; всеки следващ ден тя непрекъснато питаше Рос кога "отваря метално цвете".) После закрепваше корпуса на предавателя, включвайки в него крилоно-кадмиевите батерии. След това идваше редът на противосмущаващите модули, и накрая свързваше миниатюрния компютърен терминал с малката му клавиатура и триинчовия видеоекран. Това миниатюризирано оборудване беше изключително сложно. Компютърът на Рос разполагаше със 189К памет и всички схеми бяха много сгъстени; корпусите бяха херметично затворени и противоударни; дори клавиатурата беше на сензори, така че отсъстваха каквито и да било подвижни части, които биха могли да се счупят, заклинят или зацапат с прах или навлажнят. И всичко това беше изключително здраво. Рос си припомни "изпитванията в реални условия", на които ги бяха подлагали. Техниците използваха паркинга на ТСЗР за работен полигон, запокитваха новите модули в стената, ритаха ги по бетонната настилка, и накрая за десерт ги оставяха в кофи с мръсна вода за цяла нощ. Всеки модул запазил работните качества на другата сутрин получаваше автоматично сертификат "годен". И сега на залез слънце тя набра кодираните координати за връзка с Хюстън, провери мощността на сигнала, и изчака шестте минути докато транспондерите направят пълна проверка. Малкият екран обаче продължаваше да излъчва само сивото на статичните изпразвания, с бегли цветови пулсации. Това означаваше, че някой им "пускаше симфония". На жаргона на ТСЗР най-простото ниво на електронни смущения се наричаше "туба". Както хлапето от съседния апартамент се упражнява да свири на туба, това смущение беше само досадно; то се осъществява в ограничени честотни диапазони и често пъти бива хаотично или случайно подбрано, но предаванията по принцип могат да го пробият. Следващото ниво се наричаше "струнен квартет", където действаха многобройни честоти по една определена схема; следващият се наричаше "биг бенд", където електронната музика покриваше един по-широк честотен диапазон; и накрая идваше "симфонията", при която се блокираше целият честотен диапазон на връзката. Връзката в момента беше атакувана от "симфония". Успешният пробив изискваше координиране с Хюстън, което в момента беше невъзможно, но ТСЗР си бяха подготвили няколко варианта специално за такива случаи. Рос ги изпробва един по един и накрая успя да пробие заглушаването с един метод наречен интерстициално кодиране. (Интерстициалното кодиране използва факта, че дори и плътната музика има периоди на затишие, или интерстиции, продължаващи микросекунди. Беше възможно да се следят заглушаващите сигнали, да се напипа закономерността в интерстициите и после да се предава в прозорците със пакетиран сигнал.) Рос с облекчение видя дребното екранче да излъчва многоцветно изображение, картата на местоположението в момента в Конго. Думите излизаха в съкратен вид, така нареченият компресиран език, създаден за екраните с малки размери. ПРОВ МСТН ВРМ - ПЛОЖН; МЛЯ ПОТВРД МСТН ВРМ 18::04 Ч 6/17/79. Тя потвърди, че действително беше четири минути след шест вечерта на същото място. Наложената незабавно координатна мрежа създаде шифрована схема при съпостяването на тяхното местно време и месторазположение с това създадено от компютъра в Хюстън преди заминаването им. Рос чакаше само лоши вести. Според представите й те бяха изостанали някъде към седемдесет и няколко часа спрямо планирания график, и някъде двайсет и няколко часа след този на консорциума. Според първоначалния им план трябваше да скочат на склоновете на Мукенко в два часа следобед на 17 юни, като се доберат до Зиндж приблизително тридесет и шест часа по-късно, по обяд на 19 юни. И това щеше да им осигури преднина от два дни пред консорциума. Ракетната атака обаче ги бе принудила да скочат на осемдесет мили южно от планирания район. Теренът на джунглата пред тях беше най- разнообразен; реките щяха им помогнат донякъде, но въпреки това им трябваха най-малко три дни, за да преодолеят тези осемдесет мили. Това означаваше, че те вече не можеха да се надяват на победа в състезанието с консорциума. Вместо двете денонощия преднина, в най-добрия случай можеха да разчитат на изоставане само от двайсет и четири часа. За нейна изненада на екрана се появи ПРОВ МСТ - ВРМ: -09:04 Ч БРВ. Изоставаха само девет часа от предварителния график. - Какво означава това? - запита Мънро приведен над екранчето. Имаше само едно възможно обяснение. - Нещо е забавило консорциума - каза Рос. ЕВРО /ЯПНСК КНСРЦУМ ЮРДЧС ПРОБЛМ ГОМА ЛЕТИЩ ЗАИР ТЕХЕН САМЛТ НАМЕР РАДИОАКТИВНО ВЩСТВ ВНИМ ЗА ТЯХ. - На Травис му е излязла душицата в Хюстън - произнесе Рос. Тя добре си представяше какво им е струвало на ТСЗР да скроят такъв номер на консорциума в провинциалното летище в Гома. - Но това означава, че още сме в състояние да го направим, успеем ли да наваксаме тези девет часа. - Ще ги наваксаме - заяви Мънро. Лагерът в Морути блестеше под светлината на залязващото екваториално слънце подобно на шепа блестящи диаманти: сребърната чиния на антената, и петте сребристи палатки, всички отразяваха яростното слънце. Питър Елиът седеше на върха на хълма с Ейми и гледаше разпрострялата се пред тях тропическа гора. С падането на нощта изплаваха и първите лениви ивици мъгла; със сгъстяването на мрака водните пари започнаха да кондензират в рязко охлаждащия се въздух; гората бавно се забулваше с гъста и тъмна мъгла.