ДЕН 6: ЛИКО 18 ЮНИ, 1979 1. Тропическа гора На следващата сутрин навлязоха в просмукания с влага безкраен мрак на конгоанската тропическа гора. Мънро отбеляза завръщането на старото чувство на потиснатост и клаустрофобия, примесено с някаква странна, смазваща преумора. Като конгоански наемник през шейсетте той бе избягвал джунглата всеки път, когато беше възможно. Повечето военни сблъсъци се бяха случвали на открити пространства - в белгийските колониални градове, покрай бреговете на реките, по прашните глинести пътища. Никой не искаше да воюва в джунглата; наемниците я ненавиждаха, а суеверните симба се бояха от нея. При всяко настъпление на наемниците въстаниците често бягаха в джунглата, но никога не се отдалечаваха много, и войниците на Мънро никога не ги преследваха. Просто ги изчакваха да се върнат на откритото пространство. Дори и през шейсетте джунглата си оставаше терра инкогнита, непозната земя, способна да държи на дистанция технологията на механизираната война. И съвсем разумно, помисли си Мънро. На войниците просто не им беше тук мястото. Не изпитваше никаква наслада от завръщането си. Елиът, който до този момент не беше стъпвал в тропическа гора, беше като омагьосан от гледката. Джунглата съвсем не приличаше на предварителните му представи за нея. Размерите й го свариха абсолютно неподготвен - гигантските дървета се извисяваха чак до небето, със стебла големи колкото къща, и чудовищни покрити с мъх корени. Пространството под короните на дърветата напомняше на вътрешността на катедрала: слънцето отсъстваше напълно и той не можеше да нагласи блендата на фотоапарата си. Очакваше и да е по-плътна, отколкото беше в действителност, но експедицията им напредваше съвсем свободно през нея; изглеждаше някак си странно пуста и притихнала, само от време на време някой птичи писък или крясък на маймуна нарушаваше тишината. Беше странно монотонна; макар и да видя всички възможни нюанси и оттенъци на зеленото в листата и обвиващите растения, рядко се мяркаха цветя. Дори и редките орхидеи изглеждаха бледи, с приглушен цвят. Беше очаквал да гази до глезени в прогнили корени и клони, но и това не се оказа така. Почвата под краката му често беше твърда, а въздухът имаше съвсем неутрален дъх. Горещината обаче беше невероятна, влага сякаш бе покрила всичко: листата, земята, стеблата на дърветата, самия застинал въздух, уловен като в капан под надвисналите дървета. Елиът би се съгласил напълно с описанието на Станли от преди един век: "Надвисналите ни над главите широко разперени клони спират напълно дневната светлина... Ние се движим в един постоянен полумрак... Росата непрeкъснато се стича отвсякъде... Дрехите ни вече са подгизнали от влагата... Всяка пора излъчва пот, защото атмосферата е ужасна... С каква ужасна обстановка ни посреща Тъмната Неизвестност!" Елиът беше очаквал с такова нетърпение първата си експедиция в екваториалните африкански тропически гори, че беше направо изненадан колко бързо се почувства потиснат, и много скоро си даде сметка колко скоро се бе изпарило желанието му за изследователска работа. Но тропическите гори са дали живот на по-голямата част от живите организми, в това число и на човека. Джунглата не беше еднородно обкръжение, подредена във вертикално отношение като кейк на слоеве. Всяка околна микросреда осигурява жизнено пространство на огромно множество растения и животни, но тук типично бяха представени малко на брой представители от всеки вид. Тропическата гора подкрепя четири пъти повече на брой животински видове в сравнение с горите от умерената зона. Докато крачеше през гората, на Елиът му хрумна сравнението, че се намира в гигантска и гореща тъмна утроба, място, където новите видове се отглеждат в постоянни условия, докато пораснат достатъчно, за да мигрират в по-тежките и силно променливи умерени зони. Така е било от милиони години. Поведението на Ейми мигновено претърпя огромна промяна още щом навлязоха в гигантския влажен мрак на родния й дом. В последствие Елиът се сети, че можеше да предскаже промяната, ако се беше замислил. Ейми вече не крачеше с групата. Упорито настояваше да пасе по пътеката, спираше и сядаше в тревата, дъвчеше крехки корени и трева. Нищо не беше в състояние да я принуди да ускори крачка, и не искаше и да чуе молбите на Елиът да върви с тях. Хранеше се бавно, с някакво замечтано, отсъстващо изражение на лицето. Избираше си места, където се промъкваше по някой слънчев лъч, лягаше на гръб и се уригваше доволна. - Какво става, по дяволите? - запита ядосано Рос. Непрекъснато губеха темпо. - Отново се превърна в горила - обясни Елиът. - Те са вегетарианци, и прекарват почти целия ден в хранене; те са едри животни и имат нужда от големи количества храна. Ейми моментално бе възстановила типичните за вида си навици. - Добре, но не можем ли да я принудим да върви в крак с нас? - Опитвам се, но не ми обръща никакво внимание. - И той знаеше защо: Ейми най-после се бе завърнала в света, където за Питър Елиът нямаше място, където тя сама можеше да си намира храна и сигурност и подслон, и всичко останало, от което се нуждаеше. - Училището свърши - заяви Мънро, обобщавайки ситуацията. Той обаче имаше решение за случая. - Остави я - каза късо той и поведе хората. Хвана Елиът за лакътя. - Не се обръщай назад - посъветва го той. - Просто върви, и се прави, че не я забелязваш. Няколко минути крачеха мълчаливо. - Тя може да ни последва - не издържа след малко Елиът. - Хайде, хайде, професоре - изсмя се Мънро. - Мислех, че познаваш горилите. - Познавам ги - каза Елиът. - Тогава си наясно, че в тази част на тропическата гора няма никакви горили. Елиът кимна; не беше видял никакви леговища или изпражнения. - Но тя има тук всичко, от което се нуждае. - Не всичко - възрази Мънро. - Наоколо няма пукната горила. Също като всички висши примати, горилите бяха социални животни. Те живееха на групи, и не се чувствуваха нито уютно, нито в безопасност, когато бяха сами. В действителност повечето приматолози приемаха, че между тях нуждата от социален контакт беше не по-малко силна от глада, жаждата, или умората. - Ние сме компанията й - каза Мънро. - Тя няма да ни позволи да я изоставим. Няколко минути по-късно Ейми изникна с трясък от храсталаците на петдесетина ярда пред групата. Гледаше злобно Питър. - А сега ела тук, Ейми - каза Мънро, - и аз ще те почеша. - Ейми се приближи и се просна гръб пред него. Мънро я почеса. - Виждаш ли, професоре? Всичко е наред. Ейми повече не се отдалечи от групата. Докато Елиът изпитваше едно странно чувство към тропическата гора като естествения домен на собственото му животно, то Карън Рос гледаше на нея като на земен ресурс, от който земята имаше голяма нужда. Тя не се заблуждаваше от привидно изобилната, огромна растителност, за която беше наясно, че представлява една изключително ефикасна екосистема изградена върху буквално пустинна почва.* (Заб. под ч. Екосистемата на тропическата гора представлява комплекс с коефициент на използване на енергията далеч превъзхождащ всяка система за преобразуване на енергията създадена от човешките ръце. Виж К. Ф. Хигинс и др., Енергийни ресурси и коефициент на използване на екосистемата (Енгълууд Клифс, Ню Джърси: изд. Прентис Хол, 1977) стр. 232-255) Развиващите се нации не разбираха значението на този факт; всички места, оголени от джунглата, даваха година-две добиви, след което много бързо западаха. И въпреки това тропическите гори се унищожаваха с невероятната скорост от петдесет акра в минута, денем и нощем. Тропическите гори на света бяха заобикаляли екватора със зелена ивица в продължение на най-малко шестдесет милиона години, а човекът щеше да ги унищожи само за двадесет години. Това несекващо унищожение бе предизвикало тревоги, които Рос не споделяше. Тя се съмняваше, че световният климат ще се повлияе в някаква степен или пък кислородът в атмосферата ще намалее. Рос не се паникьосваше лесно, и не се впечатляваше от изчисленията на паникьорите. Единствената причина, която я караше да се тревожи, беше, че толкова малко хора имаха ясна представа какво представлява гората. Скоростта на изсичане от петдесет акра в минута означаваше, че растителните и животински видове изчезваха с невероятната скорост от вид за час. Животински форми, еволюирали в продължение на милиони години, се унищожаваха безвъзвратно на всеки няколко минути, и никой не беше в състояние да предскаже последствията от това гигантско темпо на изтребление. Изтребването на животните напредваше далеч по-бързо, отколкото можеше да си представи човек, и публикуваните списъци със "застрашените от изчезване" животински видове представляваше само незначителна част от цялата история; бедствието се простираше по цялата животинска скала до инсектите, червеите и мъховете. В действителност цели екосистеми се рушаха от човека без всякаква тревога или поглед назад. А тези системи в по-голямата си част са тайнствени и мистериозни. Карън Рос се чувстваше като гмурнала се в свят изцяло различен от този на експлоатираните минерални ресурси; това беше околна среда, в която царуваше растителният свят. Не беше чудно, че египтяните го бяха кръстили Земя на дърветата. Тропическата гора осигуряваше оранжерийна среда за растителния живот, обкръжение, в което гигантските растения бяха далеч по-висши от млекопитаещите, включително и незначителните човешки същества, които в момента с мъка си пробиваха път през безкрайния й здрач. Носачите Кикую си имаха свой подход към гората: започнаха да се смеят, шегуват и вдигат колкото могат повече шум. - Изглежда им е много весело - забеляза Рос. - О, не - отвърна Кахега. - Те предупреждават. - Предупреждават? Кахега обясни, че мъжете вдигали шум, за да прогонят бъфало и леопардите. И тембо, добави той, сочейки пътеката. - Това пътека на тембо ли е? - запита тя. Кахега кимна. - Тембо наблизо ли живее? Кахега се засмя. - Надявам се, че не - отвърна той. - Тембо. Слон. - Значи това е слонска пътека. Ще срещнем ли слонове? - Може би да, може би не - каза Кахега. - Надявам се да не срещнем. Много са големи, тези слонове. Не можеше да се спори с логиката му. - Разбрах, че това са твои братя - смени темата тя, кимайки към колоната носачи. - Да, те са мои братя. - Да. - Искаш да кажеш, че те са мои братя и имаме една и съща майка? - Да, имате ли една и съща майка? - Не - отвърна Кахега. Рос се смути. - Значи не сте истински братя? - Не, ние сме истински братя. Само че не сме от една и съща майка. - Но тогава как можете да бъдете братя? - Защото сме от едно и също село. - С вашата майка и баща? Кахега беше зашеметен. - Не - отвърна натъртено той. - Не от същото село. - Друго село тогава, така ли? - Да, разбира се; ние сме Кикую. Рос съвсем се обърка. Кахега весело се засмя. Кахега предложи дда носи електронната апаратура, която Рос бе преметнала през рамо, но тя отказа. Рос беше длъжна да се свързва с Хюстън на определени интервали през деня, и по обяд успя да открие свободен прозорец, вероятно защото операторът по заглушаването на консорциума имаше обедна почивка. Успя да установи връзка и регистрира ново Местно време - местоположение. На екрана изплува съобщението: ПРВРК МСТН ВРМ - МЕСТПЛЖН - 10:43 Ч. Бяха загубили повече от час от времето на предишната проверка предната нощ. - Трябва да ускорим хода - заяви тя на Мънро. - Може би предпочиташ да правим джогинг - отвърна той. - Страшно полезно упражнение. - Той видя ефекта от думите си и реши да я поуспокои: - Много неща могат да се случат от тук до Вирунга. В далечината се разнесе грохотът на гръмотевица и само минута по- късно ги заля проливен дъжд, чиито капки бяха толкова плътни и едри, че всяка причиняваше болка. Дъждът валя цял час и после спря така внезапно, както и беше рукнал. Всички бяха прогизнали и настръхнали, и когато Мънро обяви почивка за храна, Рос не протестира. Ейми мигновено се устреми към гората да се нахрани; носачите готвеха месо с ориз; Мънро, Рос и Елиът се чистеха от полепналите по краката им пиявици с помощна на запалени цигари. - Дори и не съм разбрала кога са се впили - простена тя. - Дъждът ги разярява още повече - обясни Мънро. И след това рязко вдигна глава, оглеждайки джунглата. - Какво има? - Нищо - отвърна той и продължи да обяснява защо пиявиците се отстраняват със запалена цигара; отскубнеха ли ги, част от главата оставаше забита в тялото и причиняваше инфекция. Кахега им донесе яденето и Мънро запита със снишен глас: - Добре ли са момчетата? - Да - отвърна Кахега. - Момчетата са наред. Те не ще се уплашат. - Да се уплашат от какво? - запита Елиът. - Продължавай да се храниш. Дръж се естествено - произнесе Мънро. Елиът се огледа нервно наоколо. - Яж! - изсъска Мънро. - Не ги оскърбявай. Ти не трябва да знаеш, че са тук. Няколко минути групата яде мълчаливо. И тогава най-близкият храст се раздвижи и от него пристъпи пигмей. 2. Танцьорите на Бога Беше светлокож мъж приблизително четири и половина фута висок, с гръд като бъчва, и превръзка около слабините, преметнал лък и стрели през рамо. Той огледа експедицията, очевидно в опит да определи кой беше водачът. Мънро се изправи и изрече нещо бързо на език, който не беше суахили. Пигмеят отвърна. Мънро му подаде една от цигарите които бяха използвали да отстранят пиявиците. Пигмеят не я искаше запалена; вместо това я пусна в една малка кожена торбичка закрепена към колчана му. Завърза се кратък разговор. Пигмеят няколко пъти посочи към джунглата. - Твърди, че в селото им има един мъртъв бял мъж - каза Мънро. Той вдигна раницата си, която съдържаше аптечка за първа помощ. - Трябва да побързам. - Не можем да си позволим още закъснение - каза Рос. Мънро се навъси. - Е, така или иначе, мъжът е мъртъв. - Той не е напълно мъртъв - обясни Мънро. - Не е завинаги мъртъв. Пигмеят яростно закима. Мънро обясни, че пигмеите градират болестта на няколко степени. Първо човек е горещ, после има треска, после е болен, след това мъртъв, после напълно мъртъв, и накрая мъртъв завинаги. От храстите наизлязоха още пигмеи. Мънро кимна. - Знаех си, че не е сам - каза той. - Тия момчета не обичат самотата. Мразят да ходят сами. Другите ни наблюдаваха; ако бяхме направили грешка, щяха да ни засипят със стрелите си. Виждате ли кафявите наконечници? Това е отрова. Пигмеите обаче бяха настроени съвсем миролюбиво, до момента, в който Ейми изскочи от храстите с трясък на счупени клони. Последваха крясъци и лъкове бяха обтегнати мигновено;яЕйми ужасена изтича при Питър, скочи върху него и го сграбчи в прегръдката си, изкалвайки го целия. Пигмеите оживено забъбриха помежду си, опитвайки се да решат какво означаваше появата й. Зададоха няколко въпроса на Мънро. Накрая Елиът с мъка отстрани Ейми от себе си и се обърна към Мънро: - Какво им каза? - Искаха да знаят, дали горилата е твоя; казах им, че е твоя. Питаха ме дали е женска, и това им отговорих. Поискаха да разберат дали имаш отношения с горилата; казах им, че нямаш. Казаха, че това е добре, че не трябва да се привързваш прекалено много към нея, защото ще страдаш. - Защо да страдам? - Казаха, че когато горилата порасне, тя или ще избяга в гората и ще разбие сърцето ти или ще те убие. Рос все още упорстваше срещу решението да се отбият до селото на пигмеите, което беше отдалечено на няколко мили върху бреговете на река Лико. - Изостанали сме страшно от графика - каза тя. - И с всяка загубена минута тук шансовете ни намаляват още повече. За пръв и последен път по време на експедицията Мънро изтърва нервите си. - Слушай, докторке - изръмжа той, - това не ти е центърът на Хюстън, а сърцето на шибаното Конго и тук никак не е хигиенично да си болен. Имаме лекарства. Още имаме възможност да спасим човека. Не можеш да го зарежеш просто така. Просто не можеш. - Отидем ли до селото, остатъкът от деня направо го отпиши - каза Рос. - Това означава още девет или десет часа закъснение. Все още имаме някакъв шанс. При следващото закъснение казваме сбогом на всичко. Един от пигмеите заговори бързо на Мънро. Той кимна, хвърляйки няколко пъти поглед към Рос. После се обърна към останалите. - Казва, че болният бял мъж имал някакъв надпис върху ризата си. Той ще ни го нарисува. Рос погледна часовника си и въздъхна. Пигмеят взе една пръчка и започна да рисува в калта пред краката си. Рисуваше бавно, целият застинал от напрежение докато възпроизвеждаше непознатите символи: ТСЗР. - О, Господи - простена Рос. Пигмеите не ходят през гората; те тичат с къси крачки, плъзгайки се покрай лианите и клоните на дърветата, прескачайки се лекота дъждовните локви и напуканите корени. От време на време се извръщаха през рамо и се кикотеха на трудностите, с които се сблъскваха тримата бели хора. За Елиът това беше особено трудно; никога през живота му не се беше налагало да прескача върволица от корени, да избягва дървесни стволове, клонки на бодливи храсти. Задъхваше, въздухът не му стигаше в опита му да не изостава от дребните човечета които с лекота подскачаха пред него. Рос не се справяше по-добре от него, и дори Мънро, въпреки изненадващата си ловкост започваше да показва признаци на умора. Накрая излязоха до един малък поток и обляна от слънце поляна. Пигмеите насядаха по камъните, подлагайки лица на слънцето. Белите хора се строполиха полумъртви, задъхани до смърт. На пигмеите това се стори повече от смешно и избухнаха в добродушен смях. Пигмеите са най-ранните човешки обитатели на конгоанските тропически гори. Малкият им ръст, отличителният им характер, и безкрайна издръжливост ги бяха направили известни още преди векове. Преди повече от четири хиляди години един египетски военачалник на име Херкуф навлязъл във великата гора западно от Лунните планини; там открил една раса от дребни хора които пеели и танцували пред своя Бог. Изумителният доклад на Херкуф имал своите последици и Херодот, както по-късно и Аристотел настоявали, че историите за дребните хора са истина, а не измислица. С напредването на столетията Танцьорите на Бога неизбежно обрасли с легенди. До седемнадесет век европейците се колебаели дали съществуват дребни хора с опашки, които можели да летят между дърветата, да стават невидими, и да убиват слонове. Фактът, че много често скелети на шимпанзета били погрешно приемани за пигмейски, още повече обърквали цялостната картина. Колин Търнбъл отбелязва, че много елементи от легендата отговарят на истината: изработените от меки дървесни кори превръзки около слабините наистина висели отзад и изглеждали като опашки; пигмеите можели да се сливат с дърветата и да стават в буквалния смисъл на думата невидими; и те открай време ловували и изтребвали слоновете. Пигмеите със смях се изправяха на крака и хукваха между дърветата. Белите хора с пъшкане се надигаха и закретаха подир тях. Тичаха така в продължение на половин час и тогава Елиът долови мириса на пушек, след което се озоваха сред едно открито пространство до един поток където се намираше селището. Видя десет ниски колиби със заоблени покриви високи не повече от четири фута, подредени в полукръг. Жителите им бяха излезли всички на следобедния припек, жените чистеха гъби и ягоди набрани през деня, или готвеха корени и костенурки върху пращящи огньове; деца щъкаха наоколо и се закачаха с възрастните мъже насядали зад къщите, които пушеха докато жените им работеха. По даден от Мънро сигнал изчакаха на края на селото докато ги забележат, и тогава ги поведе. Пристигането им събуди голям интерес; децата се закикотиха и замахаха с ръце; мъжете искаха тютюн от Мънро и Елиът; жените докосваха русите коси на Рос и спореха помежду си. Малко момиченце пропълзя между краката на Рос, взирайки се нагоре. Мънро обясни, че жените не били сигурни, дали Рос боядисва косите си, и че момиченцето решило да разреши спора. - Кажи им, че е естествена - отвърна Рос цялата поруменяла. Мънро каза няколко думи на жените. - Обясних им, че това е цветът на косата на баща ти - каза й той. - Не съм сигурен обаче дали повярваха. Той даде цигари на Елиът да ги раздаде, по една на всеки мъж; мъжете приеха с благодарност подаръка му. След като приключиха с уводната част, поведоха ги към един наскоро построен дом в далечния край на поляната, където според думите им се намираше мъртвият бял мъж. Откриха един мръсен и брадясал мъж на около тридесетина години, седнал с кръстосани крака в малката врата, втренчен пред себе си. След миг Елиът разбра, че мъжът беше изпаднал в кататонично състояние; беше напълно неподвижен. - О, Господи - възкликна Рос. - Това е Боб Дрискол! - Познаваш ли го? - Беше от геолозите на първата експедиция. - Тя се приведе към него и помаха ръка пред очите му. - Боби, аз съм, Карън. Боби, какво се случи? Дрискол не реагира; дори очите му останаха неподвижни. Беше все така втренчен. Един от пигмеите предложи обяснение на Мънро. - Дошъл е в лагера им преди четири дни - каза Мънро. - Бил подивял и трябвало да го успокояват. Мислят, че има черноводна треска, така че му направили отделна къща и му дали някакви лекарства, и той се успокоил. Сега им позволява да го хранят, но не проговаря. Мислят, че може би е бил заловен от войниците на генерал Мугуру и е бил изтезаван, или пък е агуду - ням. Рос в ужас се дръпна от него. - Не виждам какво можем да направим повече за него - каза Мънро. - Не и в това състояние, в което изпаднал. Физически може би е наред, но... - Той поклати глава. - Ще дам в Хюстън координатите му - реши Рос. - Те ще изпратят помощ от Киншаса. Дрискол не мръдна през целия разговор. Елиът се приведе към него да погледне отблизо очите му, но още преди се приближи съвсем, Дрискол набърчи нос. Цялото му тяло се напрегна. Зави леко като човек, който всеки миг се кани да нададе писък. Елиът зашеметен се отдръпна и Дрискол се отпусна, занемял отново. - Какво, по дяволите, беше това? Един от пигмеите прошепна в ухото на Мънро. - Той твърди, че миришеш целият на горила - обясни Мънро. 3. Рагора Два часа по-късно се събраха с Кахега и останалите, водени от пигмей през тропическата гора южно от Габуту. Всички бяха мрачни, без никакво желание за разговор, и страдащи от пристъпи на дизентерия. Пигмеите бяха настояли да останат да вечерят с тях; Мънро усети, че нямаха избор, и приеха. Гостиха ги основно с продълговати диви картофи, наречени китсомбе, които напомняха сбръчкан аспарагуси; горски кромид лук, наречен отса; и модоке, листа от дива маниока, заедно с няколко вида гъби. Менюто беше придружено от малки количества кисело и жилаво месо от костенурка, поръсено с някой друг скакалец, гъсеница, червеи, жаби и охлюви. Диетата съдържаше действително два пъти пъти протеини от обикновената пържола, но не се отрази добре на несвикналите им стомаси. Нито пък новините около лагерния огън повдигнаха духа им. Според пигмеите частите на генерал Мугуру били установили лагер за продоволствие и запаси на стръмния склон на Макран, където се беше запътил Мънро. Най-разумното беше да избягнат войниците. Мънро обясни, че на езика суахили няма дума за кавалерство или спортно съперничество, което беше в сила и за конгоанския му вариант, Лингала. - В тази част на света законът е "Убий, или ще бъдеш убит". Най- добре е да не им се навираме в краката. Единственият друг вариантен маршрут водеше на запад, към река Рагора. Мънро се свъси над картата си, Рос на свой ред се намръщи над компютъра. - Какво не й е наред на река Рагора? - запита Елиът. - Може би нищо - каза Мънро. - Зависи от това, колко дъжд се е изсипал последните дни. Рос погледна часовника си. - Вече сме изостанали с дванайсет часа - заяви тя. - Единственото, което ни остава, е да продължим напред през нощта по реката. - Аз така или иначе щях да го направя - каза Мънро. Рос никога не беше чувала някой водач на експедиция да води групата си през непозната и дива област нощем. - Така ли? Защо? - Защото препятствията по долното течение на реката ще се преодолеят по-лесно нощем. - Какви препятствия? - Всяко нещо по реда си - отвърна Мънро. Оставаше им една миля до Рагора, когато до слуха им стигна далечният грохот на мощна вода. Ейми веднага се възбуди и непрекъснато сигнализираше Каква вода? Елиът се опита да я успокои, но без да влага много старания; Ейми трябваше да свикне с реката и да превъзмогне страховете си. Когато обаче се добраха до Рагора, те откриха, че звукът идваше от някакви прагове нагоре по течението; частта от реката точно пред тях беше широка към петдесетина фута и влачеше мудно мътните си води. - Не изглежда толкова зле - отбеляза Елиът. - Така е - съгласи се Мънро. Мънро обаче премълча истината за Конго. Четвърта по големина река в света (след Нил, Амазонка и Янгцзъ), тя беше уникална в много отношения. Гънеше се като гигантска змия през територията на почти цяла Африка, пресичайки два пъти екватора; първият път отиваше на север, към Кисангани, а по-късно завиваше на юг, към Мбандака. Това беше факт толкова забележителен, че дори преди сто години географите не са могли да повярват в него. Тъй като Конго тече и на север, и на юг от екватора, някъде по течението й винаги има дъждовен сезон; реката никога не претърпяваше сезонните флуктуации, на които бяха подложени реки като Нил. Конго вливаше едно постоянно количество вода от 1 500 000 кубически фута всяка секунда в Атлантическия океан, приток по-голям от всяка друга река с изключение на Амазонка. Този сложен курс обаче правеше Конго също така и най-трудно плаваемата от всички реки. Първите сериозни препятствия започваха с бързеите на езерото Станли, на триста мили от Атлантика. На две хиляди мили навътре в континента, при Кисангани, където реката беше все още миля широка, водопадът Вагения блокираше цялата речна навигация. Когато човек се промъкваше срещу течението покрай ветрилото от притоци, спънките ставаха още по-жестоки, защото над Кисангани притоците се спускаха стръмно от изворите си, високите савани на юг, и високите 16 000 фута покрити със снежна шапка планини Рувензори на изток. Притоците образуваха серия ждрела, най-впечатляващото от които беше Порт д'Анфе, Вратата на Ада, в Конголо. Тук мудната река Луалаба се провираше през ждрело дълбоко половин миля и широко само сто ярда. Рагора представляваше един дребен приток на Луалаба, като се вливаше в нея близо до Кисангани. Племената около реката го наричаха баратавани, или "измамният път", защото Рагора беше известна с мръсното си променливо поведение. Основната й черта беше Ждрелото, врязана скална теснина дълбока двеста и на места широка не повече от десет фута. В зависимост от последните превалявания, Ждрелото на Рагора представляваше или приятен сценичен спектакъл, или кипящ кошмар от бяла пяна. В Абуту бяха още на петнайсет мили нагоре по течението от ждрелото, а състоянието на реката не им казваше нищо какво ги очаква в него. На Мънро това му беше пределно добре известно, но не се чувстваше задължен да го разясни на Елиът, особено след като в момента Ейми бе обсебила цялото му внимание. Ейми следеше с нарастващо безпокойство как Кахега и хората му надуваха двата сала Зодиак. Тя задърпа Елиът за ръкава и запита настойчиво Какви балони? - Това са лодки, Ейми - каза той, макар и да усещаше, че тя вече го бе проумяла. "Лодка" беше дума, която тя бе заучила много трудно; тъй като не обичаше водата, не проявяваше никакъв интерес към всичко предназначено за пътуване по нея. Защо лодка? запита тя. - Сега пътуваме с лодка - обясни Елиът. И действително в момента хората на Кахега избутваха лодките до водата, и ги товареха с оборудването, трупайки до гумените опори на горния ръб на борда. Кой пътува? запита тя. - Всички ние пътуваме - отвърна Елиът. Ейми продължи да наблюдава внимателно. За нещастие, всички бяха нервни. Мънро крещеше заповеди, мъжете работеха прибързано и често изтърваха или слагаха неправилно пакетите. А Ейми винаги беше крайно чувствителна към настроенията на хората около нея. Елиът никога нямаше да забрави колко упорито бе настоявала тя, че нещо не е наред със Сара Джонсън дни преди накрая Сара да признае на екипа от проекта Ейми че се е разделила със съпруга си. Сега Елиът беше сигурен, че Ейми е усетила напрежението. Прекосим вода в лодка? запита тя. - Не, Ейми - каза той. - Няма да прекосяваме. Ще пътуваме с лодка. Не, сигнализира Ейми, изпъвайки гръб и напрягайки рамене. - Ейми - започна да я увещава Елиът, - не можем да те оставим тук сама. Тя вече имаше решение. Други хора отива. Питър остава Ейми. - Съжалявам, Ейми - каза той. - Трябва да тръгваме. И двамата. Не, сигнализира тя. Ейми не отива. - Да, Ейми. Той отиде до багажа си и измъкна спринцовката си и ампула с Торален. Гневна и настръхнала, тя опря юмрук под брадичката си. - Внимавай какво говориш, Ейми - предупреди я той. Рос се приближи до тях с оранжеви спасителни жилетки за него и Ейми. - Нещо не е наред ли? - Тя ме псува - каза Елиът. - По-добре ни остави сами. Рос хвърли поглед към напрегнатото и втвърдено тяло на Ейми и побърза да се отдалечи. Ейми сигнализира името на Питър, после отново почука с юмрук брадичката си. Това на Еймслан означаваше "мръсен", макар и повечето маймуни да го използваха когато съобщаваха че искат да ходят по голяма нужда. Изследователите на приматите не изпитваха никакви илюзии какво значение влагаха животните в тази дума. Ейми казваше, Питър лайнар. Почти всички езиково обучени примати псуваха, като използваха различни думи. Понякога ругателната дума сякаш беше избирана случайно, като "куку", "тъпанар" или "хахо". Но най-малко осем примати от различни лаборатории независимо бяха стигнали до сигнализирането на изключителен гняв и неразположение чрез почукване с юмрук под брадичката. Единствената причина, поради която това забележително съвпадение да не е описано, беше, че никой учен нямаше желание да се ангажира с обяснението му. Явно това доказваше, че маймуните, също като хората, считаха термините за телесните екскременти като най-подходящи за изразяване на гняв и охулване. Питър лайнар, сигнализира повторно тя. - Ейми... - Той удвои дозата Торален. Питър лайнар лодка лайнар хора лайнар. - Ейми, затваряй си устата. Той се напрегна целият и се приведе напред, имитирайки гневната поза при горилите; това често я караше да отстъпи, но този път нямаше ефект. - Не ставай смешна - предупреди я Елиът, приближавайки я с готова спринцовка. - Питър обича Ейми. Тя се дръпна назад, не му позволявайки да я приближи. Елиът накрая се видя принуден да зареди пистолета си със сгъстен въглероден двуокис и изстреля стрелата право гърдите й. През всичките им години прекарани заедно беше прибягвал до този ход само три или четири пъти. Тя измъкна стрелата с тъжно изражение. Питър не обича Ейми. - Прощавай - изрече Елиът и затича да я подхване; тя подбели очи и се строполи в обятията му. Ейми лежеше по гръб в краката на Елиът във втората лодка, като дишаше учестено. Елиът видя отпред Мънро застанал в първата лодка, водейки мълчаливо малката флотилия надолу по течението. Мънро беше разделил експедицията на две части с шест души във всяка; Мънро беше в първата, а Елиът, Рос и Ейми - във втората, под командването на Кахега. По думите на Мънро втората лодка щеше да се "поучи от фаловете на първата." През първите два часа обаче нямаше никакви издънки. Усещането да стоиш на носа на лодката и да гледаш как джунглата се разтваря от двете страни на реката беше неописуемо. Истинска идилия, само че адски гореща; Рос през минута започна да топи ръка в мътната вода, докато накрая Кахега я предупреди. - Където има вода, там винаги има мамба - каза той. Кахега посочи към калните брегове, където крокодилите се печаха на слънце, изпълнени с безразличие към присъствието им. От време на време някой от тях се прозяваше, оголвайки безброй зъби, но повечето време изглеждаха като убити от жегата. Елиът изпита спотаено разочарование. Той беше отраснал с филмите за джунглата, където крокодилите се хвърляха застрашително във водата още с приближаването на лодките. - Няма ли да ни атакуват? - запита той. - Прекалено горещо - отвърна Кахега. - По жега Мамба сънливи, обичат хладно време, хранят вечер и сутрин, не сега. Денем Кикую казват мамба постъпила в армия, раз-два-три. И той се изсмя. След няколко обяснения стана ясно, че хората от племето на Кахега били забелязали, че през деня крокодилите се надигали от земята на дебелите и къси крака с движения които им напомняли за армейски строеви упражнения. - От какво се тревожи толкова Мънро? - запита Елиът.- От крокодилите ли? - Не - отвърна Кахега. - От ждрелото на Рагора? - Не. - Тогава от какво? - След ждрело - отвърна Кахега. Реката започна да криволичи; навлязоха в завой и дочуха нарастващия грохот на водата. Елиът усети как лодката набира скорост; покрай бордовете й сякаш извираше пяна. - Дръжте здраво, доктори! - изкрещя Кахега. Навлязоха в ждрелото. В паметта на Елиът останаха само откъслечни, калейдоскопични картини от спускането през теснината: зловещата мътна вода превърната в млечнобяла пяна под слънцето; лудешките подхвърляния на лодката им, и кошмарните подмятания на лодката на Мънро пред тях, като по чудо запазваща баланс. Движеха се толкова бързо, че погледът им не можеше да спре върху превърналите се в непрекъсната червени ивица скали на каньона; горещият влажен въздух и леденостудените мътни води ги връхлитаха; всички бяха прогизнали до кости; мътната вода кипеше в чиста снежнобяла пяна около черните стърчащи скали напомнящи главите на плешиви мъртъвци. Всичко се развиваше със светкавична бързина. Пред тях лодката на Мънро често се губеше в продължение на минути сред врящия ад. Грохотът отекваше в стените на каньона и ги връхлиташе отново удвоен и утроен; в най-дълбоките части на каньона, където слънчевите лъчи никога не успяваха да се доберат, лодките се движеха сред мрачен кипящ ад, блъскаха се в скалните стени, въртяха се като обезумели, докато лодкарите крещяха и псуваха с цяло гърло и се отблъскваха с греблата от скалите. Ейми лежеше по гръб, завързана за борда на лодката, и Елиът беше обзет от несекващия страх да не се удави от непрестанните мътни вълни връхлитащи през края на борда. Рос също не беше по-добре; още от самото начало бе започнала да си повтаря "О Господи, О Господи, О Господи" сякаш изпаднала в някакъв транс, а водата не спираше да ги връхлита злобно. За отмъстителната природа дори и това не беше достатъчно. Даже и в кипящия ад на ждрелото черни облаци комари висяха във въздуха и жестоко ги атакуваха, дупчейки ги безмилостно. На човек това му се струваше невъзможно, но фактът си оставаше факт. Ревящият хаос на рагорското ждрело гъмжеше от комари. Лодките се подмятаха като тресчици сред бушуващите вълни, и в нарастващия здрач пасажирите им изчерпваха водата от лодката и се биеха по бузите и ръцете с едно и също настървение. И в един миг реката внезапно се разшири, мътните води забавиха устрема си, и стените на каньона се разтвориха. Реката отново възвърна миролюбивото и сънно течение. Елиът се отпусна изтощен на дъното на лодката, изцеден до край; кожата му с благодарност попиваше последните лъчи на залязващото слънце, а водата под издутия корпус на лодката плавно ги носеше напред. - Справихме се - изрече той. - Дотук добре - каза Кахега. - Но ние Кикую имаме една поговорка - никой не измъква се жив от живота. Не отпускайте се, доктори! - Понякога се улавям, че му вярвам - простена изтощено Рос. Измина час, водата все така ги носеше мирно и кротко, докато накрая скалните скали се стопиха в далечината от двете страни на реката, и те пак се озоваха сред африканската тропическа гора. Сякаш ждрелото на Рагора никога не бе го имало; реката се стелеше широка и ленива под лъчите на залязващото слънце. Елиът смъкна прогизналата си риза и навлече пуловер; вечерният въздух пронизваше с ледените си стрели. Ейми хъркаше в краката му, покрита с хавлия да не настине. Рос провери радиоапаратурата, за да се увери, че не е пострадала. Докато свърши слънцето се скри зад хоризонта и мракът бързо нахлу. Кахега измъкна ловна пушка и я зареди. - Това за какво е? - запита го Елиът. - Кибоко - отвърна му Кахега. - Не знам как казва на английски. Мзее! Нини маана кибоко? - извика той. В предната лодка Мънро извърна глава. - Хипопотам - каза той. - Хипопотам - повтори Кахега. - Опасни ли са? - запита го Елиът. - Ние се надява нощем не. Но аз мисля, да. Двадесетото столетие се явява период на интензивно изследване на дивата природа, в резултат на което се срутват множество утвърдени концепции за животните. Сега вече ставаше ясно, че нежният, с влажен поглед елен живее сред едно безмилостно, жестоко общество, докато станалият нарицателен с коварството и хитрината си вълк е отдаден на семейството и потомството си по един наистина самоотвержен начин. Африканският лъв пък, гордият цар на животните, беше сведен до положението на прокрадващ се мършояд, докато презираната от всички хиена съвсем неочаквано се издигна на неподозиран пиедестал. (В продължение на десетилетия учените наблюдават при утринно убийство лъвът да ръфа тялото на убитото животно, докато мършоядните хиени се навъртат наоколо в очакване да дойде и техният час. Едва след като учените започват да наблюдават животните и нощем, нещата си намират местата: хиените действително убиват животните, но в следващия момент биват изблъсквани от възползвалите се от възможността мързеливи лъвове; оттук и станалата традиционна рано сутрин сцена. Това съвпада с откритието, че лъвовете в много отношения са хаотични и злобни, докато хиените притежават една много фино изтъкана социална структура; още едно опровержение на древния човешки предразсъдък спрямо естествения свят на животните.) Хипопотамите обаче си остават едно от най-слабо изучените животни. "Речният кон" на Херодот е най-голямото африканско животно след слона, но навикът му да се заравя в калните води с подаващи се само очи и ноздри го прави извънредно труден за изучаване обект. Хипопотамите се организират около един мъжкар. Един зрял самец разполага с харем от няколко самки и потомството им, група от осем до четиринадесет животни заедно. Въпреки непохватния си, доста смешен вид, хипопотамите са способни на необикновено насилие. Разяреният хипопотам представлява страховито създание, четиринадесет фута дълго, с тегло почти десет хиляди паунда. При атака се движи с изключително бърза за такова едро животно скорост, и четирите му вирнати встрани зъба са по- остри и от бръснач. Хипопотамът атакува по-скоро с режещи наляво и надясно движения на главата си, отколкото да ръфа. И за разлика от единоборствата при повечето видове битката между два хипопотама много често завършва със смъртта на едното животно от дълбоките рани понесени от зъбите. В битката между два хипопотама няма нищо символично. Животното също така е опасно и за човека. В речните области обитавани от стада хипопотами, половината от смъртните случаи с местното население се дължат на хипопотамите; останалата част се пада на слоновете и хищните котки. Хипопотамът е вегетарианец, и нощем животните излизат на сушата, където поглъщат огромни количества трева, за да поддържат грамадната си маса. Особено опасен става хипопотамът отделен от водата; всеки озовал се между хипопотам на сушата и реката, към която се е устремило огромното животно, обикновено не преживява случая, за да разкаже какво е усещането. Но хипопотамът е много необходим за речната екология на Африка. Фекалните му маси, които той произвежда в огромни количества, наторяват речните треви, които на свой ред подсигуряват живот на речните риби и други обитатели на реката. Без хипопотамите африканските реки щяха да останат стерилни, и където хипопотамите са изтребени или прогонени, реките умират. Толкова беше известно за хипопотамите. Имаше обаче и още една особеност. Хипопотамът е страшно чувствителен на тема собствена територия. Мъжкарят защитава реката срещу всички нашественици без изключение. И както е регистрирано при много случаи, това включва други хипопотами, крокодили и преминаващи лодки. Както и хората в тях.