ДЕН 8: КАНИЯМАГУФА 20 юни, 1979 година 1. Спускане Сутринта на 20 юни всички спаха до късно. Закусиха без да бързат и си сготвиха гореща храна. Отдъхваха си на слънце и си поиграха с Ейми, която изпадна във възторг от това толкова неочаквано внимание. Минаваше десет когато започнаха спускането си по склона на Мукенко към джунглата. Тъй като западните склонове на Мукенко са стръмни и практически непроходими, те се спуснаха близо половин миля в димящия кратер на вулкана. Мънро беше начело, положил товара на един носачите върху главата си; Асари, най-силният носач, носеше Ейми, защото скалите бяха прекалено горещи за босите й крака. Ейми беше ужасена и считаше хората около себе си за окончателно превъртели. Елиът беше почти съгласен с нея; горещината беше непоносима; докато се приближаваха до езерото от лава, очите на всички се насълзиха жестоко, носовете им буквално пламнаха; чуваха как пукат мехурите на лавата под тежките черни скали. После стигнаха и до формацията, наречена Нарагема, или Дяволското око. Това беше природна арка, висока 150 фута, и толкова гладка, че изглеждаше като полирана от вътрешната страна. През арката полъхваше свеж въздух, и под краката им се откри зелената джунгла. Те спряха да си поемат дъх под надвисналата скална дъга и Рос използва случая да огледа отблизо гладката вътрешна повърхност. Това беше част от тунел застинала лава, образуван при някое от предишните изригвания; основната част от тунела беше отхвърчала, оставяйки само изящната дъга. - Наричат я Дяволското око, защото отдолу по време на изригване блести като червено око - обясни Мънро. Спускането след Дяволското око вървеше бързо и те скоро преминаха алпийската зона, а оттам прекосиха негостоприемния участък на застинал неотдавна поток лава. Там попаднаха на черни кратери от сбръчкан и изгорял терен; дълбочината на някои от тях стигаха и до шест фута. Мънро отначало си помисли, че заирската армия е използвала терена като полигон за артилерията си, но при един по- обстоен преглед видяха, че структурата на кратерите сякаш се врязала в скалата, протягайки навън подобия на пипала. Мънро не беше виждал нищо подобно до този момент; Рос мигновено разпъна антената, включи компютъра и се свърза с Хюстън. Беше страшно възбудена. Екипът отдъхваше докато тя преглеждаше данните на екрана. - Какво ги питаш? - обърна се към нея Мънро. - Датата на последното изригване на Мукенко и местното време. Било е през март... Някой от вас да познава човек на име Сиймънс? - Да - обади се Елиът. - Том Сиймънс е компютърният програмист по проекта Ейми. Защо? - Имаш съобщение - каза тя, посочвайки му екрана. Елиът се изправи и погледна. СИЙМНС СЪОБЩН ЗА ЕЛЪТ ЧАКЙТЕ - Какво е съобщението? - запита той. - Натисни предавателния бутон. Той натисна бутона и на екрана се появи следващото съобщение: РАЗГЛДХ ОРИГ ЗАПИС ХЮСТН НВО ОТКРТЕ ОТНСНО АУРЛН ИНФО-КОМПТР АНАЛИЗ ЗАВРШН СЧТАМ ТВА НОВ ЕЗИК. Елиът откри, че може да чете компресирания съкратен език: "Разгледах оригиналния запис Хюстън, ново откритие относно аурална сигнална информация, компютърен анализ завършен, считам че това е език." Той свъси чело. - Език ли? - Не го ли помоли да разгледа в Хюстън оригиналния запис от Конго? - Да, но това беше за визуалната идентификация на животното върху екрана. Никога не съм му казвал нищо за каквато и да било аурална информация. - Елиът поклати глава. - Иска ми се да можех да си поговоря с него. - Можеш - каза му Рос. - Стига да не те е грижа, че ще го вдигнеш от сън. Тя натисна бутона за връзка и петнадесет минути по-късно Елиът набра Здравей, Том, как си? На екрана светна ЗДРВ ТОМ КК СИ? - Обикновено не губим сателитно време с такива приказки - каза Рос. Екранът светна СПХ КДЕ СИ Той набра Вирунга. ВИРНГА - Травис ще вдигне вой до небесата като види записа на разговора - обади се Рос. - Нямаш ли представа колко струват разходите по комуникацията? Рос обаче скоро спря да се тревожи; разговорът бързо се превърна в чисто научен. ПЛЧИХ СЪБЩН АУРЛ ИНФО МЛЯ ОБСНИ. СЛУЧНО ОТКРТЕ ИЗКЛЧТЛНО - ДИСКРМНТН ФУНКЦ КОМПТР АНАЛЗ 99 % СИГРНСТ ЗАПСН АУРЛ ИНФО /ЗВЦИ ДИШНЕ/ ДЕМНСТР ХАРКТРСТЧН РЕЧ ОПШИ ХАРКТРСТ ПОВТРЩИ СЕ ЕЛМНТИ - УСЛВНИ ЗНЦИ - СТРУКТРН ВРЗКИ - ВРОЯТНСТ ГОВРМ ЕЗИК МЖШ ЛИ ДА ПРВДЕШ? ЗАСГА НЕ ЗЩО? КОМПТР НЕ РАЗПЛГА ДОСТ ИНФО ЗА АУРЛ СЪОБЩ - НМА ДОСТ ДННИ - ОЩЕ РБТИ - МЖЕ БИ ПОВ УТРЕ МСЛШ НАИСТН ГОРЛА ЕЗИК? ДА АКО ГОРИЛА - Проклет да съм - възкликна Елиът. Той приключи сеанса на връзка, но последното съобщение от Сиймънс остана върху екрана: ДА АКО ГОРИЛА. 2. Космати хора Два часа след тази неочаквана новина експедицията има първия си контакт с горилите. Вече бяха сред мрака на екваториалната тропическа гора. Бяха поели курс направо към града, следвайки лазерните лъчи над главите си. Не можеха да ги видят с просто око, но Рос носеше едно странно оптическо направляващо устройство, кадмиева фотоклетка съоръжена с филтри, които пропускаха само лазерно излъчване със специфична дължина на вълната. През целия ден тя периодично помпаше малкия хелиев балон, закрепваше направляващото устройство с кабел и го пускаше. Повдигнат от хелия в балона, оптическият водач се издигаше над дърветата. Там се завърташе, засичаше един от лазерите, и предаваше координатите по кабела на компютъра. Те следваха следата от лъча на отслабващия лазер по единичен лъч, и изчакваха за "звуковия сигнал", стойността на удвоената мощност, излъчвана от точката на пресичането на двата лазерни лъча. Това беше бавен и сложен процес, и търпението им вече започваше да се изчерпва, когато към обяд се натъкнаха на специфичните изпражнения на горила, и видяха няколко гнезда от евкалиптови листа върху земята и в дърветата. Четвърт час по-късно просторът се раздра от оглушителен рев. - Горила - обяви Мънро. - Това е някой мъжкар, който съветва някого да си обира крушите. Горили казват отиваме, сигнализира Ейми. - Трябва да продължим, Ейми - обясни той. Горили не искат хора идват. - Човешките същества няма да причинят зло на горилите - опита се да я успокои Елиът. Ейми обаче само го изгледа с празен поглед, и поклати глава, сякаш Елиът не виждаше по-далеч от носа си. Дни по-късно той проумя, че в онзи момент наистина не бе виждал по-далеч от носа си. Ейми не се опитваше да му обясни, че горилите се бояха, че хората могат да им сторят злина. Тя му съобщаваше, че горилите се бояха хората да не пострадат, от горилите. Бяха стигнали до едно малко открито пространство, когато едрият среброгръб мъжкар изскочи от храстите пред тях и им изрева. Елиът водеше групата, защото Мънро се бе върнал назад да помогне на един от носачите с багажа му. Той видя шест животни, застанали точно на границата между открития участък и джунглата, черни фигури на зелен фон, които наблюдаваха човешките натрапници. Няколко от женските наклониха глави и свиха устни в знак на неодобрение. Водачът им отново нададе рев. Беше едър мъжки екземпляр със сребърна козина по гърба си. Масивната му глава стърчеше на повече от шест фута над земята, а бъчвоподобната му гръд сочеше, че тежи повече от четиристотин паунда. Когато го видя, Елиът в миг проумя защо първите изследователи на Конго са вярвали, че горилите са "космати хора", защото това великолепно същество изглеждаше като гигантски мъж, и по форма и по размер. - Какво ще правим? - прошепна Рос зад гърба му. - Стой зад мен - прошепна й той в отговор, - и не се движи. Среброгърбият мъжкар бързо се спусна четири крака и нададе един мек вик хо-хо-хо, който се извиси с повторното му изправяне; ръцете му бясно заскубаха тревата. Той я захвърли във въздуха, и после заудря гърдите си юмруци; гръдният му кош закънтя като бъчва. - О, не - простена Рос. Мъжкарят продължи още няколко секунди да се бие по гърдите, и после отново се спусна на четири крака. Побягна странично из тревата, шибайки храстите и тревите и вдигайки колкото може повече шум, за да изплаши и прогони натрапниците. Накрая още веднъж нададе хо-хо-хо. Мъжкарят се втренчи в Елиът, в очакване че представлението му ще е достатъчно нахалниците да си плюят на петите. Когато обаче това не се получи, той отново скочи на крака, заудря гърдите си и изрева с още по-голям гняв. И в следващия миг атакува. Връхлетя ги с рязък крясък и изумителна скорост, насочен право срещу Елиът. Елиът дочу как Рос изхълца зад гърба му. Прииска му се да се обърне и побегне, всички инстинкти на тялото му крещяха да си плюе на петите, но с върховно усилие на волята се насили и остана неподвижен на мястото си, забил поглед в земята. Докато гледаше краката си и слушаше как се приближава с трясък мъжкаря, през ума му мигновено проблесна мисълта, че всичките му книжни знания са пълна глупост, че всичко, събрано до този момент от учените по цял свят за горилите беше лъжа. Пред очите му изплува образа на едрата глава и дълбоката гръд и дългите ръце, поклащащи се насам натам докато мощното животно връхлиташе да убива една замряла мишена, достатъчно глупава да повярва на всички академични безсмислици добили правото на живот върху хартията... Горилата, която вече се бе приближила съвсем до него, изсумтя, и Елиът зърна огромната й сянка върху тревата пред себе си. Не посмя обаче да вдигне глава докато животното не се отдалечи. След малко вече се осмели и вдигна поглед. Видя мъжкаря да се отдалечава към далечния край на откритото пространство. Там вече се обърна и се почеса озадачено по главата, сякаш чудейки се защо ли ужасяващото му изпълнение не бе прогонило нашествениците. Шибна за последен път земята, след което той и групата му се отдалечиха сред високата трева. Всичко беше тихо; изведнъж Рос припадна в ръцете на Елиът. - Е, - произнесе Мънро докато се приближаваше, - трябва да ти призная нещо, докторе. Вече ти вярвам, че познаваш горилите. - Той потупа Рос по ръката. - Всичко е наред. Не побегнеш ли, всичко е наред. Обърнеш ли се и хукнеш, захапват те по задника. Това е наказанието за страхливците по тия краища; така белязват бъзливците. Рос хълцаше тихо, и Елиът внезапно откри, че и неговите колене са на косъм да се подгънат; той бавно се отпусна на земята. Всичко се бе случило толкова бързо само преди секунди, че той едва сега проумя, че горилите се бяха държали точно по учебник, което изключваше всякакво подобие на словесна реч. 3. Консорциумът Час по-късно се натъкнаха на останките от транспортния С-130. Най- големият самолет на света се откри пред погледа им в естествена големина заровен до половината в джунглата; гигантският му нос строшен в не отстъпващите му по размер дървета, огромната опашна част усукана и наклонена към земята, а масивните крила хвърляха сянка върху почвата на джунглата. През разбития илюминатор на кокпита видяха тялото на пилота покрито с черни мухи. Мухите жужаха и се блъскаха в стъклото докато те надзъртаха в кабината. Придвижиха се назад и се опитаха да надзърнат и през илюминаторите на фюзелажа, но дори и скършен, корпусът на самолета лежеше много високо спрямо нивото на почвата. Кахега успя да се изкачи по едно изтръгнато с корените си дърво и оттам се придвижи по крилото и погледна вътре. - Няма хора - съобщи той. - Запаси? - Да, много запаси. Кашони и контейнери. Мънро остави групата и тръгна покрай разбитата опашка да изследва другата страна на самолета. Опашното крило, скрито от погледа им, беше почерняло и разбито, а двигателите - изчезнали. Това обясняваше причината за катастрофата - последната ракета "земя- въздух" на заирската противовъздушна отбрана бе успяла да достигне целта си, унищожавайки по-голямата част от опашната секция. И въпреки това имаше нещо странно във външния вид на катастрофиралия самолет. Той огледа фюзелажа по цялата му дължина, от разбития нос, по линията на илюминаторите, покрай остатъка от крилото, покрай задните изходни врати... - Проклет да съм - проговори полугласно Мънро. Той забърза при останалите, насядали върху една от гумите в сянката на дясното крило. Гумата беше толкова грамадна, че Рос седеше върху нея и краката й не докосваха земята. - Е, - проговори Рос със зле скрито задоволство, - не са прибрали проклетите запаси. - Не са - съгласи се Мънро. - А ние видяхме самолета завчера вечерта, което означава, че той е катастрофирал най-малко преди тридесет и шест часа. Мънро изчака значението на думите му да стигне до съзнанието на Рос. - Тридесет и шест часа? - Точно така. Тридесет и шест часа. - И те изобщо не са дошли да си приберат запасите... - Те дори не са се опитали да си ги приберат - поправи я Мънро. - Погледни главните товарни люкове, предния и задния - никой дори и не се опитвал да ги отвори. Чудя се защо ли не са се върнали? На едно място в джунглата почвата под краката им запращя и пропадна. Разровиха палмовите листа и видяха слой натрошени бели кости. - Каниямагуфа - изрече Мънро. Мястото на костите. Той хвърли един бърз поглед към носачите да види реакцията им, но те бяха само озадачени, не уплашени. Те произхождаха от източноафриканските племена Кикую и не притежаваха никое от суеверията на племена обитаващи покрайнините на тропическите гори. Ейми вдигна крак от един особено остър костен отломък. Земя боли, сигнализира тя. Какво място е това?, сигнализира Елиът. Ние идваме лошо място. Какво лошо място? Ейми не отговори. - Това са кости! - възкликна Рос втренчена в бялата купчина. - Точно така - изрече бързо Мънро. - Но не са човешки. Нали, Елиът? Елиът също гледаше втренчено към земята. Видя оголени скелетни останки от няколко вида, макар и да не можеше веднага да ги идентифицира. - Елиът? Нали не са човешки? - Не напомнят човешки - съгласи се Елиът, без да откъсва погледа си от тях. Първото нещо, направило му впечатление, беше, че повечето кости принадлежаха определено на дребни животни - птици, дребни маймуни, и малки горски гризачи. Останалите малки парчета кости всъщност представляваха фрагменти от по-големи животни, но колко големи, трудно можеше да се прецени. Може би от някои средни по големина маймуни... но в тропическите гори нямаше такива представители на тези видове. Шимпанзета? Но в тази част на Конго нямаше шимпанзета. Може би бяха на горила; той видя един фрагмент от краниум с тежки фронтални синуси, и началото на характерния сагитален гребен. - Елиът? - повтори Мънро с напрегнат и настойчив глас. - Нали не са човешки? - Определено не са човешки - изрече Елиът, все още без ад вдига поглед. Какво би могло да строши черепа на една горила? Сигурно е станало след смъртта на животното, реши той. Някоя горила бе умряла на това място и след много години оголеният й скелет е бил стъпкан от някое животно. Едва ли е могло да се случи приживе. - Не са човешки - заяви Мънро, втренчен в земята. - Страшно много кости, но няма човешки. - Той заби погледа си в Елиът докато го подминаваше Елиът. Дръж си устата затворена. - Кахега и хората му знаят, че си вещ в тия неща - произнесе той без да отделя погледа си от него. Какво ли беше видял Мънро? Разбира се, той бе имал достатъчно работа със смъртта, за да различи човешки скелет, ако попаднеше на такъв. Погледът на Елиът се закачи в една извита кост. Напомняше малко на фрагмент от скелет, само че доста по-голям и по-широк, и избелял с времето. Приведе се и го вдигна. Беше фрагмент от зигоматичната дъга от човешки череп. Скула, под окото. Повъртя костта из ръцете си. Отново погледна земята, и тревите протегнали корени и стебла върху белия костен килим. Видя множество дребни крехки кости, някои толкова тънки, та чак прозираха; кости, за които бе предположил, че бяха на малки животни. Сега вече не беше толкова сигурен. Спомни си един въпрос от изпитите му като студент. Кои седем кости съставляваха орбитата на човешкото око? Той напрегна паметта си. Зигомата, носовата кост, вътрешната орбитална кост, сфеноидната кост - четвъртата - етмоидната, петата - нещо май идваше отдолу, от устата - палатиналната кост, шеста - оставаше още една - не можеше да се сети коя беше седмата. Зигомата, носовата, долната орбитална, сфеноидната, етмоидалната, палатиналната... деликатни кости, прозрачни кости, дребни кости. Човешки кости. - Поне не са човешки кости - заяви и Рос. - Не са - съгласи се Елиът.Той погледна към Ейми. Хора умират тук, сигнализира тя. - Какво каза тя? - Каза, че въздухът не бил здравословен за хората. - Да продължаваме - издаде команда Мънро. Той го дръпна малко настрани от другите. - Добре се справи - похвали го Мънро. - Трябва да внимаваме с тия Кикую. Не е необходимо да ги хвърляме в паника. Какво ти каза маймуната? - Каза, че тук са загинали хора. - Това е повече, отколкото е известно на останалите - каза Мънро, кимайки мрачно. - Макар и да подозират. Зад тях останалите вървяха в колона; всички бяха мрачни и мълчаливи. - Какво, по дяволите, е станало там? - запита Елиът. - Много кости - отвърна Мънро. - Леопард, колобус, горски плъх, човешки... - И горила - добави Елиът. - Да - съгласи се Мънро. - И аз го видях. Горила. - Той разтърси глава. - Какво може да убие една горила, професоре? Елиът нямаше отговор. Лагерът на консорциума лежеше в развалини, палатките съдрани и разбити, мъртвите тела покрити с плътен слой черни мухи. Влажният въздух усилваше вонята до невъзможност; жуженето на мухите беше монотонно. Всички освен Мънро замряха на края на лагера. - Нямаме избор - каза той. - Трябва да разберем какво им се е случило... - Той навлезе в лагера, стъпвайки върху съборената и стъпкана ограда. Още щом прекрачи в периметъра, защитните механизми включиха тревога, излъчвайки пищящ високочестотен сигнал. Другите извън оградата запушиха с длани ушите си, а Ейми шумно изрази недоволството си. Лош звук. Мънро се извърна към тях. - На мен ми няма нищо - каза той. - Това е за вас, дето сте извън периметъра. Той се приближи до един от мъртъвците, и го преобърна с ботуша си. После се приведе, разгонвайки рояка от мухи и внимателно огледа черепа. Рос хвърли поглед към Елиът. Той сякаш беше в изпаднал шок, един типичен учен, застигнат от неочаквано бедствие. До него Ейми бе покрила ушите и скимтеше. Рос обаче се овладяваше по-бързо от него; тя пое дълбоко дъх и прекрачи в периметъра. - Трябва да видя каква защита са използвали. - Чудесно - отвърна Елиът. Чувстваше се замаян, сякаш всеки момент щеше да припадне. Гледката и вонята и го лишиха за момент от волята му. Той видя Рос да крачи в лагера и после да вдига една черна кутия със странен сплескан конус. Тя после тръгна подир един кабел към центъра на лагера. След няколко секунди пронизителният писък секна; беше изключила източника му. Сега по-добре, сигнализира Ейми. С едната си ръка Рос човъркаше из електроните съоръжения в центъра на лагера, докато с другата държеше носа си запушен срещу вонята. - Ще отида да видя как са им пушките, докторе - обади се Кахега и прекрачи в лагера. Макар и колебливо, останалите носачи го последваха. Елиът остана сам с Ейми. Тя наблюдаваше безстрастно разрушенията, но въпреки това протегна ръка и взе неговата. Ейми, какво се е случило на лагера? сигнализира той. Неща идват, сигнализира тя в отговор. Какви неща? Лоши неща. Какво неща? Лоши неща идват лоши неща. Какви неща? Лоши неща. Той разбра, че така няма да стигне доникъде с нея. Каза й да стои извън лагера, а той самият влезе, криволичейки между мъртвите тела и жужащите мухи. - Някой откри ли водача? - запита Рос. Мънро се обади от другия край на лагера. - Менард. - От Киншаса? Мънро кимна. - Кой е Менард? - запита Елиът. - Той имаше добра репутация, познаваше Конго. - Рос си проправяше път сред останките. - Но явно не е бил достатъчно добър. - Секунда по-късно замлъкна. Елиът се приближи до нея. Тя гледаше втренчено едно тяло обърнато с лице към земята. - Не го обръщай. Това е Рихтер - каза тя. Елиът не разбираше как може да е толкова сигурна. Тялото беше покрито с тлъст слой мухи. Той се приведе. - Не го докосвай! - Окей. - Елиът се изправи. - Кахега - извика Мънро, размахвайки зелена пластмасова туба, която събираше двайсет литра. Вътре плискаше някаква течност. - Хайде да приключваме с това. Кахега и хората бързо тръгнаха из лагера, ръсейки керосин над палатките и мъртвите тела. Елиът усети острия дъх. Приведена над раздрания найлон на една палатка, Рос извика: - Дайте ми една минутка! - Колкото искаш минутки - отвърна Мънро. Той се обърна към Елиът, който следеше Ейми извън лагера. Ейми сигнализираше сама на себе си: Хора лоши. Хора не вярва лоши неща идват тук. - Не изглежда особено разтърсена от гледката - забеляза Мънро. - Не е съвсем така - възрази Елиът. - Мисля, че тя знае какво се е случило тук. - Надявам се да го сподели с нас - каза Мънро. - Защото всички тези хора са загинали по един и същ начин. Черепите на всичките са строшени. Пламъците от лагера на консорциума се извиха във въздуха, и черният пушек се разстла наоколо докато експедицията напредваше в джунглата. Рос беше мълчалива, потънала в мисли. - Какво откри? - запита я Елиът. - Нищо добро - отвърна тя. - Те са имали съвършена периферна защитна система, много подобна на нашата ЗСПЖ - защитния периметър срещу животни. Онези конуси, които намерих, представляват аудиочувствителни модули, и когато доловят някакъв звук, излъчват ултразвуков сигнал, който е особено болезнен за слуховата система. Не действа на рептилии, но е дяволски ефективен при млекопитаещи животни. Някой вълк или леопард ще си счупи краката да бяга. - Тук обаче не е проработила - възрази Елиът. - Не е - съгласи се Рос. - И Ейми не изглеждаше особено раздразнена. - Какъв ефект оказва върху човешката слухова система? - Ти го усети. Досаден, но поносим, и това е всичко. - Тя му хвърли поглед. - Но тук, в тази част на Конго, няма други човешки същества. Освен нас. - Можем ли да си осигурим по-добра защита на периметъра? - запита Мънро. - Абсолютно - отвърна Рос. - Ще ви осигуря защитен периметър от следващото поколение; способен е да спре всичко, освен слонове и носорози. Гласът й обаче не прозвуча убедено. По-късно същия следобед се натъкнаха на останките и на лагера от първата експедиция на ТСЗР. Бяха на косъм да го пропуснат, защото за изминалите осем дни пълзящите лиани и растения бяха вече започнали да покриват останките, заличавайки всички следи. Нямаше кой знае колко останало - няколко парчета оранжев найлон, смачкан алуминиев тиган, разбития триножник, и счупената видеокамера, със зелени си платки разпръснати наоколо по земята. Не откриха тела, и тъй като залезът беше близо, продължиха. Ейми вече беше забележимо разтревожена. Не отива, сигнализира тя. Питър Елиът не обърна внимание. Лошо място лошо място не отива. - Продължаваме, Ейми - каза той. Четвърт час по-късно спряха да починат на една миниатюрна полянка. Над гората се извисяваше тъмният конус на Мукенко, и слабите кръстосани зелени лъчи на лазерите блестяха във влажния въздух. А точно под пресечната им точка се намираха покритите с мъх каменни блокове, наполовина закрити от зеленината на джунглата; изгубеният град Зиндж. Ейми се обърна към Ейми. Ейми я нямаше. 4. Съдбоносен Той не можеше да повярва на очите си. Отпървом си помисли, че тя просто го наказваше, като бягаше от него, за стрелата с лекарството при реката. Той обясни на Мънро и Рос, че тя е способна на такива неща, и следващия половин час го прекараха бродейки из джунглата и викайки името й. Никой не се отзова; гората остана безмълвна. Половината час стана цял, после два. Елиът беше на ръба на паниката. Когато тя не се появи, трябваше да се разгледа друга възможност. - Може би е избягала с последната група горили - предположи Мънро. - Невъзможно - отсече Елиът. - Тя е вече на седем години - повдигна рамене Мънро. - Горила е. - Невъзможно е - упорстваше Елиът. Но той разбираше добре какво има предвид Мънро. Хората, отглеждащи горили, в един момент се изправяха очи в очи с факта, че вече не можеха да ги задържат до себе си. При достигане на зрелост животните наедряваха твърде много, ставаха прекалено мощни, прекалено бързо забравяха всичко научено; гените си казваха тежката дума. Не можеха повече да ги държат в пелени и да се преструват, че люшкат човекоподобни създания. Гените им притежаваха закодирани неизбежните разлики, които в крайна сметка ставаха невъзможни за пренебрегване. - Общностите на горилите не са затворени общества - напомни му Мънро. - Те приемат и непознати, особено женски особи. - Тя не би го направила - упорстваше Елиът. - Не би могла да го направи. Ейми беше отраснала още от най-ранна възраст сред човешки същества. Тя познаваше много повече света на западната цивилизация, отколкото джунглата. Ако Елиът по разсеяност подминеше любимото й заведение, тя бързо го потупваше по рамото и му посочваше грешката. Какво знаеше тя за джунглата? Този свят й беше точно толкова чужд, колкото и на Елиът. А и не само това... - По-добре да разбием лагера - каза Рос, хвърляйки поглед на часовника си. - Тя ще се върне... ако пожелае, разбира се. В края на краищата, не ние я изоставихме. Тя ни напусна. Те си носеха и бутилка шампанско Дом Периньон, но никой не беше в настроение да празнува. Елиът чувстваше угризения, загдето беше загубил Ейми; останалите бяха ужасени от видяното в по-ранния лагер; нощта падаше бързо, а имаше още толкова за довършване по системата на ТСЗР известна като ЗССНОС, или Защитна Система Срещу Натрапници от Околния Свят. Екзотичната технология на ЗССНОС се базираше на факта, че защитата на лагерния периметър е най-важното нещо още от зората на експедициите в Конго. Преди повече от столетие, Станли забелязва, че "никой лагер не може да се счита за напълно завършен, докато не бъде защитен с ограда от храсти или дървета". В последващите години нямаше достатъчно основание да се променя основната природа на тази инструкция. Защитните технологии обаче се променяха, и системата ЗССНОС съдържаше всички най-последни изобретения в тази област. Кахега и хората му напомпаха сребристите палатки от Милар, като ги подредиха близо една до друга. Рос ръководеше разполагането на тръбните инфрачервени нощни прожектори върху телескопичните триножници. Те бяха разместени по периферията на лагера. След това беше монтирана оградата на периметъра. Представляваше лека металоидна мрежа, напомняща повече тъкан, отколкото тел. Закачена на пръти, тя опасваше изцяло лагера, и я свързаха към трансформатора под напрежение 10 000 волта. За да намалят изтощаването на акумулаторите, токът се включваше четири пъти в секунда, като създаваше пулсиращ, променлив шум. Вечерята на 20 юни се състоеше от рехидратиран креолски сос от стриди. Стридите не поемаха добре обратно влагата, и оставаха дребни парченца с картонен вкус, но никой не се оплака от този провал на технологията на двадесети век; всички се вглеждаха в усилващия се мрак на джунглата. Мънро разположи постовете. Щяха да носят четиричасови смени; Мънро обяви, че той, Кахега и Елиът ще поемат първата. С очилата за нощно виждане стражите изглеждаха като мистериозни скакалци втренчени в джунглата. Нощните очила усилваха околната светлина и я налагаха върху преди това съществуващите изображения, придавайки им призрачно зелен оттенък. Елиът намери очилата за прекалено тежки, а и трудно можеше да привикне към електронно обработеното изображение на околния свят. Свали ги за няколко минути, и остана удивен от мастиленочерната джунгла. Побърза да ги нахлузи отново. Нощта мина спокойно, без инциденти.