10 ДЕН: ЗИНДЖ 22 Юни, 1979 година Утрото на 22 юни беше мъгливо и сиво. Питър Елиът се пробуди в шест сутринта и видя, че лагерът вече беше на крак. Мънро обикаляше периметъра на лагера с прогизнали дрехи от мокрите листа. Той поздрави Елиът с триумфален поглед и посочи към земята. Там имаше пресни отпечатъци от нечии крака. Бяха дълбоки и къси, с приблизителна триъгълна форма, а между палеца и останалите четири пръста имаше широко пространство: точно както при човека. - Определено не са човешки - заяви Елиът, привеждайки се да ги разгледа по-отблизо. Мънро не каза нищо. - Някакъв примат. Мънро не каза нищо. - Не е възможно да са на горила - завърши Елиът докато се изправяше. Видеокомуникациите му с Хюстън от предната нощ бяха затвърдили убеждението му, че горилите нямат нищо общо със случая. Горилите не се убиват едни други. - Не може да е горила - повтори той. - Сто на сто горила - заяви Мънро. - Само виж това. - Той посочи към друг участък от почвата. - Това са кокалчетата, точно когато ходят на ръце. - Но горилите са свити животни, които спят нощем и избягват контакт с хората - възрази Елиът. - Иди го кажи на тая, която е оставила отпечатъците. - Дребни са за горила - продължи да упорства Елиът. Той изучаваше близката ограда, където се бе случило късото съединение през нощта. Късчета сива козина стърчаха от бодливия тел. - А и горилите нямат сива козина. - Мъжките имат - каза Мънро. - Среброгърбите. - Да, вярно е, но оцветяването при среброгърбите е по-скоро бяло. А това е чисто сиво. - Той се поколеба. - Може би това е било какундакари. Мънро само го изгледа с отвращение. Какундакари спада към хипотетичните животни на Конго. Подобно на йети в Хималаите и големокракото в Северна Америка, често пъти е наблюдаван, но никога улавян. Сред местните жители се ширеха безкрайни истории за космата маймуна с ръст от шест фута, която ходела на задните си крака и изобщо се държала като човек. Много уважавани учени считаха, че какундакари съществува; може би си имаха едно наум, спомняйки научната съдба на колегите си, отричащи съществуването на горилата. През 1774 година Лорд Монбодо пише за горилата, че "това прекрасно и страховито произведение на природата ходи изправено също като човек; високо е от 7 до 9 фута... и притежава изключителна сила; покрито е с дълга козина, черна по цялото тяло, като по главата е по-дълга; в сравнение с шимпанзето лицето е по-близо до човешкото, но животното е черно цялото; и няма опашка." Четиридесет години по-късно Боудич описва една африканска маймуна "с основен ръст пет фута, и широка четири при плещите; за лапата му се твърди, че е още по-непропорционална развита отколкото ширината на тялото му, и един удар с нея е фатален за противника." Едва през 1847 година обаче Томас Савидж, африкански мисионер, и Джефрис Уаймън, анатом от Бостън, публикуват статия описваща "един вторичен вид в Африка... непризнат от природоизпитателите", когото предлагат да кръстят Troglodytes gorilla. Съобщението им предизвиква истинска буря сред научния свят, и в Лондон, Париж и Бостън се развихря истинска треска в търсене на скелети; през 1855 година вече няма никакво съмнение - в Африка съществува втора, много едра маймуна. Дори и през двадесети век новите животински видове биват откривани в тропическите гори; синьото прасе през 1946 година, и червеногърдата кокошка през 1961 година. Напълно е възможно сред дълбините на джунглата да съществува някакъв рядък, саможив примат. За съществуването обаче на какундакари все още нямаше сигурни доказателства. - Това е отпечатък от горила - настоя Мънро. - Или по-скоро от група горили. Те са навсякъде около оградата на периметъра. Дебнели са около целия ни лагер. - Дебнели са около целия ни лагер - повтори Елиът, клатейки глава. - Точно така - отвърна Мънро. - сами ги виж шибаните му отпечатъци. Елиът усети как в него се надигат пристъпите на гнева и той изнесе кратък разбор на небивалиците, които си разказват белите ловци нощем около лагерните огньове. Мънро коментира кратката му лекция с нещо съвсем не ласкаво за някои хора, които знаели всичко за всичко само от книгите. И в този момент маймуните колобус в короните на дърветата над главите им се разкряскаха и задрусаха клоните. Откриха тялото на Малави само до лагера. Носачът бе отишъл до потока да налее вода когато е бил убит; сгъваемите ведра лежаха на земята до него. Черепът му беше строшен; моравото и подуто лице беше изкривено, а устата зяпнала. Групата беше потресена от вида на убития; Рос се извърна настрани, готова всеки миг да повърне; носачите се стълпиха около Кахега, който се опитваше да ги успокои; Мънро се приведе да огледа тялото отблизо. - Забелязвате ли вдлъбнатите места от двете страни на черепа, сякаш главата е била притисната между нещо... Мънро прати да донесат каменните гребла които Елиът бе открил предния ден в града. Той хвърли един мигновен поглед към Кахега. Кахега бе застанал във възможно най-изправената си стойка. - Отиваме у дома, шефе - заяви той. - Няма да стане - отвърна Мънро. - Отиваме у дома. Трябва да ходим, един от братята ни е мъртъв, трябва направим церемония заради жена му и деца му, шефе. - Кахега... - Шефе, трябва ходим. - Кахега, ще поговорим. - Мънро се изправи и положи ръка върху рамото му, като го дръпна настрана, където вече не можеха да ги чуят. Няколко минути си поговориха със снишени гласове. - Това е отвратително - каза Рос. Тя беше изпълнена с мъка и Елиът инстинктивно се опита да я успокои, но тя продължи. - Цялата експедиция се разпада. Това е ужасно. Трябва по някакъв начин да задържим положението, или никога не ще намерим диамантите. - Само това ли ти е на ума? - Е, те са застраховани. - За Бога - възкликна Елиът. - Ти си просто ядосан, защото си загуби дяволската маймуна - отвърна Рос. - Стегни се. Наблюдават ни. Кикую действително следяха внимателно Рос и Елиът, опитвайки се да преценят степента на възбудата им. Всички обаче бяха наясно, че основните преговори всъщност се водеха между Мънро и Кахега, застанали малко настрани от тях. След няколко минути Кахега се присъедини към тях, триейки очите си от сълзите. Той заговори бързо на останалите си братя и те закимаха. Той се обърна към Мънро. - Оставаме, шефе. - Добре - каза Мънро, възвръщайки си моментално предишния заповеден глас. - Донесете греблата. Донесоха ги и Мънро ги постави от двете страни на строшения череп на Малави. Паснаха напълно в полукръглите хлътнатини на черепа. Мънро се обърна към Кахега и и му каза много бързо на суахили. Кахега на свой ред се обърна към братята си и те закимаха. Едва тогава Мънро предприе следната ужасяваща стъпка. Той разтвори максимално ръцете си и сетне замахна с всичка сила, стиснал греблата в ръце. Каменните гребла се сблъскаха с ужасяващ трясък във вече строшения череп. Капки кръв опръскаха ризата му, но Мънро не успя да усили ефекта. - Няма човек с достатъчна сила да го направи - изрече Мънро с равен глас. Той вдигна поглед към Питър Елиът. - Искаш ли да се пробваш? Елиът поклати глава. Мънро се изправи. - Ако съдим по начина, по който е паднал Малави, той е бил прав, когато са го ударили. - Мънро се вгледа отблизо в лицето на Елиът, търсейки погледа му. - Голямо животно, с човешки ръст. Едро, много силно животно. Горила. Елиът не отговори нищо. Няма и съмнение, че Питър Елиът чувстваше лична заплаха в развоя на събитията, макар и не насочена персонално към него. - Просто не можех да го приема - заяви той по-късно. - Познавах добре науката си, и просто не можех да свикна с представата, че е възможно такова насилствено поведение на дивите горили. А и без това всичко беше като в някакъв кошмар. Горили, изработващи каменни гребла, с които трошат човешки черепи? Невъзможно. След като изследва тялото, Елиът отиде до потока да измие кръвта от ръцете си. След като се озова сам и далеч от другите, той се втренчи в чистата течаща вода и се замисли дали не грешеше някъде. Изследователите на приматите открай време се славеха с репутацията да допускат безславни грешки в научната си дейност. Самият Елиът бе помогнал да се коригира една от най-известните погрешни концепции, тази за животинската тъпота на горилата. В ранните си статии Савидж и Уаймън пишат, че "това животно демонстрира степен на интелигентност по-ниска от тази на шимпанзетата; това определено се дължи на отсъствието на организацията, свойствена на човека." В очите на следващите наблюдатели горилата е "дива, тъпа и брутална". Сега обаче имаше изобилни доказателства, получени при изучаването на животните и в естествената им среда и в лабораторни условия, че горилата в много отношения надминава далеч шимпанзето. Съществуваха също така и знаменитите истории за шимпанзета, отвличащи човешки деца, за да се нахранят с тях. В продължение на десетилетия изследователите на приматите ги бяха отхвърляли като "налудничави и суеверни фантазии." Вече обаче нямаше и съмнение, че шимпанзетата понякога отвличаха и изяждаха човешки деца; когато Джейн Гудал изучава шимпанзетата в Гомбе, тя заключва собственото си дете, за да не го отвлекат шимпанзетата. Шимпанзетата преследват множество животни, изпълнявайки един сложен ритуал. А изследванията в естествената им среда на Дайън Фоси водят до предположението, че горилите също ловуват от време на време, като убиват дребни гризачи и маймуни, всеки път, когато... В гъсталака на отвъдния бряг потока се разнесе силен шум и една огромна среброгърба мъжка горила се показа сред шумата. Питър се стресна здраво, макар че се окопити само след миг, като съобрази, че беше в пълна безопасност. Горилите никога не пресичаха открита вода, дори и малък поток. Или и това беше погрешна концепция? Мъжкарят се втренчи в него. Погледът му не съдържаше заплаха, а само елемент на наблюдателно любопитство. Елиът долови характерния мирис на горила, и дочу съскащия звук, който издаваше въздухът при преминаването си през ноздрите й. Тъкмо се зачуди как да реагира, когато изведнъж горилата се хвърли в храсталака и изчезна с трясък. Тази среща го озадачи здраво, и той се изправи, изтривайки потта от лицето си. След миг усети, че храстите на отвъдния бряг пак се раздвижиха. Този път горилата, която се показа, беше по-дребна; женска, макар и да не беше напълно сигурен. Новата горила го изгледа със същия любопитен поглед както и първата. Ръката й се раздвижи. Питър ела почеше. - Ейми! - изкрещя той и след миг прекоси с плясък потока, и тя скочи в прегръдките му, покривайки лицето му с влажни целувки, като грухтеше щастливо. Неочакваното завръщане на Ейми в лагера за малко не й донесе куршум от изнервените носачи Кикую. Елиът успя да предотврати стрелбата като миг преди това я прикри с тялото си. Двайсет минути по-късно всички отново свикнаха с присъствието й, сякаш не ги беше напускала. И Ейми веднага започна да предявява претенции. За нещастие през време на отсъствието й не бяха успели да набавят нито мляко, нито курабийки, но Мънро измъкна отнякъде бутилка Дом Периньон, която тя прие с благодарност. Всички насядаха около нея, отпивайки шампанско от поцинкованите си канчета. Елиът беше благодарен за успокояващото присъствие на околните, защото сега, с Ейми пред себе си, блажено отпиваща от шампанското си и сигнализираща Чеше Ейми обича напитка, той усети как се изпълва от гняв срещу нея. Мънро му се ухили докато Елиът му подаваше шампанското си. - Кротко, професоре, кротко. Та тя е просто дете. - Друг път - озъби му се Елиът. Той започна разговора си с нея с езика на знаците, без никакъв говор. Ейми, сигнализира той. Защо Ейми напуска? Тя зарови нос в чашата си, сигнализирайки Чеше напитка добра напитка. Ейми, сигнализира той. Ейми каже Питър защо напуска. Питър не обича Ейми. Питър обича Ейми. Питър прави болно Ейми Питър стреля болно игла Ейми не обича Питър не обича Ейми Ейми тъжна тъжна. В някакво ъгълче на съзнанието си той си отбеляза, че че това "болно игла" сега се бе разпростряло и върху стреличката с Торален. Обобщаването й го зарадва, но той упорито продължи да сигнализира Питър обича Ейми. Ейми знае Питър обича Ейми. Ейми казва Питър защо... Питър не чеше Ейми Питър не добър Ейми Питър не добър човешка персона Питър обича жена не обича Ейми Питър не обича Ейми Ейми тъжна тъжна. Нарастващото темпо при сигнализирането й беше признак, че тя е раздразнена. Къде ходи Ейми? Ейми ходи горили добри горили. Ейми обича. Любопитството надви гнева му. Дали се беше присъединила към някоя група диви горили след раздялата им? Ако беше така, това беше събитие от изключителна важност, един съдбоносен момент в модерната история на приматите: езиково обучена горила се присъединява към дива група и след това се завръща. Имаше толкова още да научи от нея. Горили добри към Ейми? Да, придружено с хитро изражение. Ейми каже Питър. Тя се втренчи безмълвна в далечината. Елиът щракна с пръсти, за да привлече вниманието й. Тя бавно се обърна към него с отегчено лице. Ейми каже Питър, Ейми стои горили? Да. С показното си безразличие си тя му даваше ясно да разбере, че е е наясно с неистовото му желание да научи всичко. Ейми винаги усещаше кога държи козовете; както и сега. Ейми каже Питър, сигнализира той колкото можеше по-спокойно. Добри горили обича Ейми Ейми добра горила. Това не му казваше нищо. Тя просто композираше произволни фрази; поредният начин да го игнорира. Ейми. Тя го изгледа. Ейми каже Питър. Ейми идва вижда горили? Да. Горили правят какво? Горили душат Ейми. Всички горили? Големи горили бял гръб горили душат Ейми бебе души Ейми всички горили души Ейми горили обича Ейми. Значи среброгърбите горили я бяха подушили, после малките, и накрая всички останали членове на стадото. Това поне беше ясно; той си направи мислена бележка за разширения й синтаксис. А след това дали е била приета в стадото? Какво случва Ейми тогава? сигнализира той. Горили дава храна. Каква храна? Няма име Ейми храна дава храна. Очевидно й бяха показала инякаква храна. Но дали в действителност я бяха нахранили? Ако приемеше, че стадата от горили не бяха толкова затворени за непознати, както стадата на останалите маймуни, какво ли се беше случило в действителност? Ейми стои с горили? Горили обича Ейми. Да. Какво прави Ейми? Ейми спи Ейми яде Ейми живее горили горили добри горили Ейми обича. Значи тя се беше присъединила към стадото, вливайки се в ежедневието му. Дали я бяха приели безпрекословно? Ейми обича горили? Горили тъпи. ЗАщо тъпи? Горили не говори. Не говори знак езици? Горили не говори. Очевидно тя бе изпитала безсилие при опита си да комуникира с горилите, защото не са знаели езика на знаците. (Езиково обучените примати обикновено изпитваха безсилие и досада когато биваха поместени сред животни които не разбираха езика на знаците.) Горили добри към Ейми? Горили обича Ейми Ейми обича горили обича Ейми обича горили. Защо връща Ейми? Иска мляко курабийки. - Ейми, - изрече той, - дяволски добре знаеш, че нямаме никакво мляко или курабийки. Внезапната му реч стресна останалите. Всички загледаха въпросително Ейми. Тя остана мълчалива дълго време. Ейми обича Питър. Ейми тъжна иска Питър. Доплака му се. Питър добра човешка личност. Мигайки с очи той сигнализира, Питър чеше Ейми. Тя скочи в прегръдките му. По-късно той я разпита за повече подробности. Това обаче се оказа бавен и мъчителен процес, главно заради трудностите, които изпитваше Ейми при боравенето с концепцията за потока на времето. Ейми различаваше миналото, настоящето и бъдещето - тя си спомняше минали събития, и очакваше изпълнението на обещания, но екипът по проекта Ейми никога не бе успял да я обучи да ги различава точно. Тя например не различаваше вчерашния ден от онзиденшния. Дали това отразяваше наличието на скрит дефект в методиката на обучение или беше присъща черта на концептуалния свят на Ейми, оставаше открит въпрос. (Съществуваше и доказателство за разликите в концепциите. Ейми особено се бъркаше при пространствените метафори за времето, такива като "това е вече зад нас" или "това наближава". Учителите й разглеждаха миналото като нещо зад тях, а бъдещето като нещо предстоящо. Поведението на Ейми обаче даваше да се разбере, че за нея миналото беше нещо пред нея - защото можеше да го види - а бъдещето беше зад нея - защото все още беше невидимо. Всеки път, когато чакаше с нетърпение обещаното посещение на някой приятел, тя непрекъснато хвърляше поглед през рамото, дори и ако беше обърната с лице към вратата.) Така или иначе, проблемът с хода на времето представляваше определена трудност при разговора с нея, и Елиът формулираше прецизно въпросите си. - Ейми, какво се случи през нощта? С горилите? - запита той. Тя му хвърли погледа, с който винаги го даряваше когато й задаваше въпрос с очевиден отговор. Ейми спи нощ. - А останалите горили? Тя не отговори. - Ейми - изрече настойчиво той, - горилите идваха до лагера ни през нощта. Идва това място? - Да, това място. Горилите идват през нощта. Тя размисли върху думите му. Не. - Какво каза тя? - запита Мънро. - Каза "Не". Да, Ейми, те идват. Тя остана мълчалива няколко секунди, после сигнализира Неща идват. Мънро отново запита какво каза Ейми. - Тя каза "Неща идват" - преведе отговора й Елиът. - Какви неща, Ейми? - запита Рос. Лоши неща. - Бяха ли те горили, Ейми? - намеси се Мънро. Не горили. Лоши неща. Много лоши неща идват гора идват. Говорят гърло. Идват нощ идват. - Къде са сега, Ейми? - запита я пак Мънро. Ейми се огледа. Тук джунгла. Това лошо старо място неща идват. - Какви неща, Ейми? Животни ли са? - запита Рос. Елиът им обясни, че Ейми не може да възприеме абстрактно категорията "животни". - Тя мисли, че хората са животни - каза той. - Тези лоши неща да не са хора, Ейми? Да не са човешки същества? Не. - Маймуни? - обади се Мънро. Не. Лоши неща, не спи нощ. - Можем ли да разчитаме, че възприема правилно нещата? - запита Мънро. Какво означава? - Да, - отвърна Елиът. - Напълно. - Знае ли какво представляват горилите? Ейми добра горила сигнализира тя. - Да, ти си добра горила - каза Елиът. - Тя казва, че е добра горила. Мънро навъси чело. - Значи знае какво представляват горилите, но продължава да твърди, че тези неща не са горили. - Точно това казва. 2. Липсващите елементи Елиът помоли Рос да настрои видеокамерата в предградията на града, обърната към мястото на лагера. Видеокамерата заработи и той поведе Ейми към края на лагера да погледне полуразрушените здания. Елиът искаше да сблъска Ейми с изгубения град, с реалността отвъд сънищата й - като искаше също така да заснеме реакцията й в този момент. Получи се обаче нещо съвсем неочаквано. Ейми изобщо не реагира. Лицето й остана безстрастно, а тялото - отпуснато. Не сигнализира нищо. Ако имаше въобще някакво изражение, то беше на досада, на страданията, причинил й ентусиазмът на Елиът, който тя не споделяше. Елиът внимателно я наблюдаваше. Тя не не потискаше нищо; просто беше застинала без всякакво изражение. Гледаше с безразличие града. - Ейми познава място? Да. - Ейми каже Питър какво място. Лошо място старо място. - Сънни картини? Това лошо място. - Защо е лошо, Ейми? Лошо място старо място. - Да, но защо, Ейми? Ейми страхува. Тя не даваше никакъв соматичен признак за страх. Приклекнала на земята до него тя гледаше безстрастно напред. - Защо Ейми страхува? Ейми иска яде. - Защо Ейми страхува? Тя не искаше да отговори; държеше се по същия начин, когато той настояваше за нещо, а тя изпитваше пълна досада; по никакъв начин не успяваше да я провокира да разкрие виденията си. Беше също толкова безмълвна за обекта пред тях, както и в Сан Франсиско. Когато я помоли да ги придружи до развалините, тя спокойно му отказа. От друга страна обаче не показа никакви признаци да е обезпокоена когато Елиът отиваше в града, и радостно му махаше с ръка за довиждане преди да отиде при Кахега с настояване за още храна. Едва след завръщането си в Бъркли Елиът откри обяснението на това смущаващо явление - в Тълкуване на сънищата от Зигмунд Фройд, първо издание през 1887 година. В някои много редки случаи някой пациент може да се сблъска с реалността отвъд съновиденията си. Без значение дали е физически предмет, личност или силно позната ситуация, реакцията на сънуващия спрямо субекта на съновидението е обикновено една и съща. Емоционалното съдържание съдържащо се в съновидението - без значение застрашително, изпълнено с удоволствие или тайнствено - е извлечено при гледката на реалността... Можем да бъде сигурни, че очевидното отегчение на субекта не доказва, че съдържанието на съновидението е фалшиво. Отечгението може да се усеща особено силно когато съдържанието на съновидението е реално. Субектът разпознава на някакво дълбоко ниво неспособността си да промени условията които усеща, и по този начин бива обзет от умора, отегчение, и безразличие, които скриват от него фундаменталната му безпомощност в лицето на действителен проблем който трябва да бъде разрешен. Месеци по-късно Елиът щеше да стигне до заключението, че безличната реакция на Ейми беше само признак за дълбочината на обзелото я чувство, и че анализът на Фройд беше правилен; това я предпазваше от ситуация, която трябваше да се промени, но Ейми се чувстваше безсилна да направи каквото и да е в това отношение, особено в светлината на съдържанието на детските й спомени за травматизиращата смърт на майка й. И въпреки това понякога Елиът се улавяше, че изпитва силно разочарование от неутралността на Ейми. От всички възможни реакции, които той си беше представял когато потегляха за Конго, отегчението беше най-малко очакваната, и той изобщо не успя да проумее значението й - че градът Зиндж представлява такава огромна опасност, че Ейми се е видяла принудена в съзнанието си да я изтласка, и да я игнорира. Елиът, Мънро и Рос прекараха една гореща и трудна утрин, пробивайки си път през плътната бамбукова завеса и виещите се лепнещи лиани на вторичната джунгла, които обвиваха новите сгради в сърцето на града. Към обяд усилията им бяха възнаградени; успяха да се вмъкнат в сгради, различаващи се от всичко видяно до този момент. Архитектурата им беше впечатляваща; тя обхващаше огромни кухи пространства, простиращи се на три и четири етажа под нивото на земята. Рос изпадна във възторг от подземните конструкции, защото за нея това доказваше, че хората на Зиндж бяха развили технология за дълбоко вкопаване в земята, която се използваше при диамантените мини. Мънро се придържаше към подобно гледище. - Тия хора са били истински вълшебници с подземните строежи - заяви той. Въпреки ентусиазма си обаче те не откриха нищо интересно в дълбините на града. По-късно през деня се изкачиха на по-горните нива, излизайки в сграда изпълнена до такава степен с барелефи, че я кръстиха "галерията". Изследваха изображенията в галерията посредством видеокамерата свързана със спътника. Те съдържаха картини от обичайния живот в града. Виждаха се домашни сцени: жени готвеха върху огньове, деца играеха на топка с пръчки, приклекнали писари драскаха върху глинени плочки. Имаше и цяла стена с ловни сцени, мъже с кожени препаски около слабините, въоръжени с копия. И накрая епизоди от мините, мъже изнасящи кошници със скъпоценни камъни от тунели изпод земята. Забелязваха се обаче някои липсващи елементи в тази иначе богата панорама от ежедневния живот. Хората от Зиндж имаха ловни кучета, и цяло разнообразие от котки, използвани като домашни питомци; и въпреки това очевидно на тях никога не им бе хрумнало да използват животните като впрегатен добитък или за пренасяне на товари. Всичката груба работа се вършеше от човешки роби. Изглежда не бяха открили и колелото, защото никъде не се виждаха каруци или някакви други колесни средства. Всичко се пренасяше на ръка в кошници. Мънро дълго време гледа картините и накрая произнесе: - Нещо липсва. Бяха се спрели пред сцена от диамантените мини; тъмни отвори в земята откъдето излизаха мъже натоварени с кошници пълни със скъпоценни камъни. - Но разбира се! - щракна с пръсти Мънро. - Няма полиция! Елиът успя да потисне усмивката си; за него не беше трудно да се досети, че мъж като Мънро ще се зачуди най-вече за липсата на полиция в това отдавна загинало общество. Мънро обаче настояваше, че наблюдението му е особено важно. - Вижте добре - каза той. - Този град е съществувал само заради диамантените си мини. Иначе съществуването му би било лишено от смисъл в сърцето на тая дяволска джунгла. Зиндж е представлявала цивилизация, основаваща се на минното дело - богатството й, търговията й, ежедневният й живот, всичко е зависело от минното дело. Това е пример за класическа монокултурна икономика; и въпреки това те не са я охранявали, не са я регулирали, не са я управлявали? - Има още неща, които не сме видели - например картини изобразяващи хранещи се хора. Може би е имало табу върху изображенията на стражите. - Възможно е - отвърна Мънро неубеден. - Но във всеки миннодобивен комплекс по целия свят охраната веднага се набива в очи, като доказателство за контрол. Идете в южноафриканските диамантени мини или в боливийските за добив на изумруди и първото нещо, което ще видите, това е охраната. Тук обаче - той посочи към барелефите, - няма абсолютно никаква охрана. Карън Рос предположи, че те вероятно не са имали нужда от охрана, защото в обществото на Зиндж са царували ред и мир. - В края на краищата, това е било много отдавна - изтъкна тя. Мънро обаче си беше скептичен. - Човешката същност не се променя - заяви той. На излизане от галерията се озоваха в един открит двор, обрасъл с лиани и виещи се растения. Дворът притежаваше определено качество, подсилено с колоните на едно подобно на храм знание от едната си страна. Вниманието им веднага беше привлечено от настилката на двора, върху която бяха разхвърляни десетки дузини каменни гребла като онзи чифт, намерен от Елиът. - Проклет да съм - възкликна той. Проправиха си път през купищата гребла и влязоха в сградата, която впоследствие кръстиха "храма". Тя се състоеше от една единствена просторна квадратна зала. Таванът й се беше пропукал на няколко места, през които се просмукваха слънчеви лъчи. Право пред себе си видяха едно огромно струпване на виещи се растения, високо над десет фута, истинска растителна пирамида. В следващия момент проумяха, че всъщност това беше статуя. Елиът се изкатери върху статуята и започна да разкъсва гъстата зеленина. Работата не беше никак лесна: бодливата растителност се беше впила във всяка цепнатина. Той хвърли поглед назад към Мънро. - Сега по-добре ли е? - Ела и виж - отвърна му той със странно изражение. Елиът внимателно се спусна долу и се дръпна настрани да погледне. Макар и статуята да беше изронена и загубила всякакъв цвят, той ясно различи огромната изправена горила с хищно озъбено лице и широко раздалечени ръце. Във всяка ръка държеше по едно каменно гребло като цимбали, готови всеки миг да се ударят един в друг. - Господи - изтръгна се от гърдите на Питър Елиът. - Горила - отбеляза Мънро. Той дори и не се стараеше да скрие задоволството си. - Сега вече всичко е ясно. Тези хора са обожествявали горилите. Това е било религията им - каза Рос. - Но защо Ейми твърди, че не били горили? - Питай нея - отвърна Мънро, гледайки си часовника. - Трябва да подготвя лагера за през нощта. 3. Атака Изкопаха ров около оградата по целия периметър. Трудиха се до късно след залез слънце; след това се видяха принудени да включат инфрачервеното нощно осветление докато напълнят рова с вода отклонена от близкия поток. За Рос препятствието беше съвсем обикновено, дълбоко само няколко инча и широко фут. Човек го прекрачваше съвсем леко. Решиха да го пробват. Мънро застана от външната страна на рова и повика Ейми. - Ейми, ела тук, ще те почеша. Тя се втурна с доволно ръмжене, но спря рязко само на няколко инча от пълния с вода ров. - Хайде, ела, ще те почеша - повика я отново Мънро, протягайки ръце. - Хайде, момичето ми. Тя обаче упорито отказваше. Започна гневно да сигнализира. Мънро пристъпи до нея и я пренесе на ръце. - Горилите мразят водата - обясни той на Рос. - Виждал съм ги да спират пред поточе по-малко и от нашето. Ейми протегна ръце и започна да го чеше под мишниците, след което с недвусмислен жест посочи към себе си. - Жени - въздъхна Мънро, приведе се и енергично я зачеса. Ейми се изтъркули на земята и загрухтя от удоволствие, захилена до уши. Той свърши, но тя упорито лежеше на земята в очакване на още. - От мен толкова - каза й той. Тя му сигнализира. - Съжалявам, не разбирам. Не - изсмя се той, - и да забавиш темпото, пак няма да го хвана. В същия миг обаче му просветна какво искаше тя от него, и я пренесе обратно през потока в лагера. Тя го целуна с благодарност по бузата. - Хей, дръж под око маймуната си - обърна се със смях Мънро към Елиът докато сядаха да вечерят. Той продължи с лековития тон; искаше хората да се отпуснат поне малко; всички бяха крайно изнервени, сгушени около огъня. Когато обаче приключиха с храната и Кахега се зае със зареждането на боеприпасите и проверката на картечниците, Мънро дръпна Елиът настрана. - Сложи й веригите в палатката си. Ако тая вечер имаме пукотевица, хич не ми се ще да я гледам изпаднала в паника из лагера. Някои от момчетата едва ли ще се вживеят много да не сбъркат една горила с друга. Обясни й, че може да се вдигне доста шум от изстрелите, но да не се плаши. - Наистина ли ще има дандания? - запита разтревожен Елиът. - Предполагам - отвърна Мънро. Елиът отведе Ейми в палатката си и й сложи железния нашийник който често носеше в Калифорния. Той завърза единия край за койката си, но това беше чисто символичен жест; тя можеше да я измести без никаква трудност, стига само да поискаше. Накара я да обещае, че ще остане в палатката. Тя му обеща. Той понечи да излезе от палатката и в този момент тя му сигнализира, Ейми обича Питър. - Питър обича Ейми - отвърна усмихнат той. - Всичко ще бъде наред. Елиът сякаш се потопи в някакъв друг свят. Червеното нощно осветление едва мъждукаше, но в проблясъците на лагерния огън той видя постовете с инфрачервените очила разположени по периметъра на лагера. Глухият пулсиращ ритъм на оградата под напрежение допълваше странната неземна атмосфера. Питър Елиът за миг осъзна колко нищожни бяха всички те - шепа наплашени до смърт човеци дълбоко в сърцето на тропическата гора на Конго, отдалечени на повече от двеста мили от най-близкото човешко селище. В очакване. Внезапно се спъна в някакъв черен кабел. После видя мрежата от кабели гънещи се по земята, стигащи до пушките на всеки пост. Той забеляза, че пушките бяха с необичайна форма, имаха прекалено тънка и източена форма, и че черните кабели продължаваха от пушките до едни квадратни механизми с тъпи предници монтирани върху къси триножници, разположени на равни разстояния из лагера. Видя Рос близо до огъня да наглася магнитофона. - Какво е това, по дяволите? - запита я той шепнешком, сочейки кабелите. - Това е ОЛАН. Оръжия с лазерно насочване - отвърна му тя също с шепот. - Системата ОЛАН се състои от ОПУЛАН, оптични устройства с лазерно насочване, свързани към ССУ, скорострелни сензорни устройства. Тя му обясни, че пушките на стражите всъщност представляват оптични устройства с лазерно насочване, свързани към скорострелни сензорни устройства разположени върху триножниците. - Лазерният лъч се отразява от целта и огънят започва след като целта бъде опозната - обясни му тя. - Това е система разработена специално за война в джунглата. Скорострелните сензорни устройства са оборудвани със специални заглушители, така че врагът да не може да разбере откъде идва стрелбата. Внимавай само да не пристъпиш пред някое от тях, защото те реагират автоматично на телесната топлина. Рос му даде магнитофона и отиде да провери акумулаторите захранващи защитната ограда на периметъра. Елиът хвърли поглед на стражите в мрака; Мънро му махна жизнерадостно. Елиът изведнъж проумя, че мъжете с инфрачервените очила и тайнствени оръжия го виждаха далеч по-добре, отколкото той тях. Изглеждаха като същества от друга вселена, потънали в джунглата на безвремието. В очакване. Часовете се нижеха един след друг. По целия периметър на лагера тишината бе пълна, нарушавана единствено от ромоленето на водата в рова. От време на време носачите си подвикваха тихо един на друг, шегувайки се на суахили; никъде обаче не се виждаха запалени цигари, защото апаратурата беше чувствителна към топлината. Мина единайсет, после полунощ, после един часът. Той чуваше как хърка Ейми в палатката му; звукът се открояваше на фона на мекото пулсиране и жужене на оградата под напрежение. Хвърли поглед към Рос заспала на земята с пръст върху ключа за нощното осветление. Погледна часовника си и се прозина; и тази нощ нямаше да се случи нищо; Мънро явно бе сгрешил. И в този момент долови звука на нечий дъх. Стражите също го чуха, извъртайки мигновено пушките си в мрака. Елиът насочи микрофона на магнитофона към звука, но беше трудно да се определи точното му място. Свистящите звуци сякаш долитаха едновременно от всички части на джунглата, понесени от нощната мъгла, меки и всепроникващи. Следеше как играят стрелките на индикаторите за силата на звука. В следващия миг се забиха дълбоко в червеното и до ушите му достигна глух тътен, последван от силен плясък на вода. Всички го чуха; стражите вдигнаха предпазителите. Елиът пропълзя с магнитофона до оградата и се втренчи към рова с водата. Гъстата зеленина зад оградата се движеше цялата сякаш обзета от вълнение. Хъхренето се усилваше. Дочу ромоленето на водата и видя дървен ствол проснат над рова. Това значи е причинило тътена; прокарване на мост над рова. И в този миг Елиът разбра, че те страшно много са подценявали опасността, каквато и да беше тя, пред която бяха изправени. Той махна на Мънро, но Мънро вече му махаше бясно да се маха от оградата и сочеше недвусмислено към триножника до краката му. Маймуните колобус над главата му се разкряскаха още преди да се размърда и в този момент първите горили атакуваха. Той мярна някакво огромно животно, определено сиво на цвят, да се устремява към него; Елиът се хвърли на земята; миг по-късно горилата се стовари върху оградата, изтръгвайки фойерверк съскащи искри и мирис на изгоряло месо. Това беше началото на зловеща, безмълвна битка. Изумрудени лазерни лъчи пронизваха въздуха, монтираните върху триножниците картечници издаваха едно меко тю-тю-тю-тю, куршумите излитаха в нощта, прицелните механизми виеха тихичко, дулата се въртяха и стреляха, въртяха и стреляха безспир. Всеки десети куршум беше трасиращ; въздухът над главата на Елиът се изпълни с бели и зелени ивици. Горилите връхлитаха от всички посоки; шест от тях едновременно връхлетяха върху електрическата ограда, като бяха отблъснати с многобройни букети искри. Други зад тях продължиха самоубийствената атака, но пукотът на искрите и крясъците на маймуните колобус над главите им бяха най-силните звуци изпълващи въздуха. В следващия миг той зърна горили сред клоните на надвисналите над лагера дървета. Мънро и Кахега извиха дулата нагоре; безмълвните лазерни лъчи се впиха в гъстата зеленина. Той отново дочу хъхрещия звук. Извърна се и видя че още горили връхлитаха върху оградата, която бе замряла; тя вече не провеждаше ток. И той проумя защо това съвършено и сложно оборудване не успяваше да отблъсне атаката на горилите; нямаше го грохотът на стрелбата. Изглежда същата мисъл бе хрумнала и на Мънро, защото той закрещя на суахили стражите да спрат стрелбата, и после извика на Елиът: - Издърпай заглушителите! Заглушителите! Елиът сграбчи черния удължител на дулото от първия триножник и го издърпа, псувайки; металът беше нажежен до червено. Мигът, в който се дръпна от триножника, оглушителен грохот изпълни простора и две горили рухнаха от дърветата, едната още жива. Тя се втурна срещу него докато той се мъчеше със заглушителя от картечницата на втория триножник. Късото дуло се извъртя и разстреля горилата от упор; горещата й кръв избликна от разкъсаните й гърди и обля Елиът. Той издърпа и заглушителя на третата картечница и се хвърли на земята. Оглушителният грохот на трите картечници и облаците изгорял барут оказаха незабавен ефект върху горилите; те се оттеглиха в паническо бягство. Настъпи тишина, макар че стражите изстрелваха лазерни мълнии които караха картечниците върху триножниците да танцуват бясно в търсене на нови цели. След няколко секунди движението им замря. Джунглата около тях беше притихнала. Горилите си бяха отишли.