Какво ще кажеш, да си напишем една история, една малка лудост, докато 
сме в света на нормалните, един мъничък следобеден сън - от ония, 
само от десет минути, след които се събуждаш потно и хъркащо, и 
жадно, но чисто, дяволски чисто и живо, а, нека я напишем, защото 
иначе как ли ще се спасим от лудостта, а тя, казват, била като хубава 
приказка. Хайде, заспи, голямо, но не чак толкова, мое дете, а аз ще 
те събудя.
Ако мога.

Тихо, тихо - каза оня странен храст на птичката си, тихо, защото 
детето сега ще се събуди. Птичката го изслуша обидено и млъкна, 
загледана в нещо, което дано да не беше за ядене. Те - птичките, 
мислят не само за ядене, а и за песен, но за това - някой друг път.
Един деловит бръмбар трескаво се клатушкаше на лъскавите си крачета 
по обувчето на детето, додето си пееше "лази буба лази..." и 
протягаше меки рогца-щипки и любопитни очета - да търси къде да 
влезе.
Тихо, смъмри и него храстът, нали си знаеш, аха, вметна бръмбарът и 
си затананика три идеи по-слабичко, като не преставаше да търси.
Вятърът мина на пръсти през храста и разроши птичката и детето. 
Бръмбарчето най-после намери едното крачолче и грижливо защапука из 
него, в търсене на детския гъдел.
И-ии, бе дядо, отвори очи малкото човече, но не беше дядото, 
полянката с билките беше по-нататък, и-и-а-ха ха! - гъделът беше 
намерен и сега се боричкаха с бръмбъзъка - кой кого ще надвие, а 
мъничкото риташе и се търкаляше из топлата трева и плискаше наоколо 
такъв зелен смях, че птичката се обади от храста и се запрегръща с 
вятъра, но й дойде малко и извиси прозрачна и трептяща песен, а 
храстът наду бузите на пъпките си и те се разпукаха в белите звездици 
на цветове ли, светове ли, а дядото стоеше на края на полянката и не 
смееше да пристъпи с кошницата си с билки...

Тихо, тихо, тихо...

Какви хубави очи си отворило, дете мое! Искаш ли чаша водица? Не? Ами 
заспи си тогава отново и си досънувай. А аз ще ида да бера билки.