The Cosmic puppets
Philip K. Dick
Copyright c. A.A. Wynn, Imc. 1957
Grafton books
Юлиян Стойнов, превод, 1992
ВОЙНА НА РЕАЛНОСТИ
Филип К. Дик
1
Питър Трилинг наблюдаваше
мълчаливо как другите деца си
играят в
прахта край верандата. Вниманието
им беше напълно погълнато от
играта. Мери месеше замислено
кафяви топчици глина и ги оформяше
в
най-различни фигури. Ноакс бършеше
потта от челото си и отчаяно се
мъчеше да й подражава. Дейв и Уолтър
бяха вече приключили. Мери
преметна назад немирния кичур коса,
изправи рамене и постави пред
себе си миниатюрно глинено козле.
- Виждате ли? - запита тя настойчиво.
- Къде са вашите?
Ноакс увиси нос, ръцете му бяха
твърде бавни и несръчни за да се
мерят с пъргавите пръсти на
момичето. Мери вече бе смачкала
глиненото
козле и оформяше малко конче.
- Вижте какво направих - рече с
хриплив глас Ноакс. Той вдигна пред
себе си грубо оформен самолет и го
завъртя като придружи полета му
със съответното бръмчене от уста. -
Харесва ли ви? Бива си го, нали?
Дейв презрително изсумтя.
- Скапана работа. Я виж това - той
побутна напред своята глинена овца
и я разположи внимателно до кучето
на Уолтър.
Питър продължаваше да ги наблюдава
мълчаливо. Седеше настрана от тях,
на последното стъпало на верандата,
обгърнал с ръце коленете си и ги
следеше с големите си, влажни,
кафяви очи. Сламеноруса коса се
спускаше на кичури през широкото му
чело. Страните му бяха потъмнели
от горещото лятно слънце. Беше само
едно малко момче, слабичко, с
несъразмерно дълги крака, костелив
врат и странно оформени уши. Не
обичаше да говори, обичаше да седи и
да наблюдава другите.
- Какво е това? - запита Ноакс.
- Крава - Мери дооформи краката на
глинената фигура и я постави до
самолета на Ноакс. Ноакс следеше с
тревога движенията на момичето и
се отдръпна, придръпвайки към себе
си самолета. След това отново го
вдигна във въздуха с нещастно
изражение на лицето.
По стълбите на пансиона бавно
слязоха доктор Мийди и мисис
Трилинг.
Питър се отдръпна да направи път на
доктора като внимателно избягна
допира с панталоните и черните
лачени обувки.
- Хайде, Мери - подвикна доктор Мийди
на дъщеря си, като хвърли
поглед на своя позлатен джобен
часовник. - Време е да се връщаме в
Сенчестата къща.
Мери се изправи неохотно.
- Не мога ли да остана още малко?
Доктор Мийди прегърна с любов
раменете й.
- Трябва да тръгваме, малка скитнице.
Влизай в колата - той се обърна
към мисис Трилинг и заговори отново
с професионален тон:
- Няма нищо тревожно. Най-вероятно
причината са полени, от ракитовите
храсти. Сега летят навсякъде.
- Тези жълтите неща ли? - мисис
Трилинг потърка зачервените си очи.
Лицето й бе подпухнало, а клепачите
- подути. - Но миналата година
нищо ми нямаше.
- Алергията е странно нещо - опита се
да обясни доктор Мийди. Той
захапа пурата със зъби. - Мери, казах
ти да влезеш в колата. - Доктор
Мийди отвори предната врата и се
намести зад кормилото. - Ако тези
антихистаминови таблетки дето ви
ги дадох не помогнат, обадете ми се.
Всъщност, нали довечера ще дойда за
вечеря.
Мисис Трилинг премигна със
зачервените си очи, кимна на
доктора и
изчезна обратно в пансиона,
връщайки се в знойната кухня при
купищата
неизмити от обеда чинии . Мери пъхна
ръце дълбоко в джобовете на
джинсите и промърмори разочаровано:
- Само ни развали играта.
Питър скочи от стъпалото, на което
седеше.
- Аз ще те заместя - каза той тихо,
вдигна от земята глинената топка
на Мери и започна да я оформя.
* * *
Кипящото лятно слънце пръскаше
огнени лъчи над разхвърляните по
хълмовете ферми, над горичките от
диви шубраци, сред които стърчаха
тополи, кедри и лаврови дръвчета. И,
разбира се, борове. Намираха се
някъде на границата между
областите Патрик и Керол. Шосето
беше в
ужасно състояние. Елегантният жълт
пакард кашляше задавено и се
клатеше измъчено нагоре по
стръмния път през Вирджинските
хълмове.
- Тед, хайде вече да се връщаме -
изпъшка Пеги Бартън. - Не издържам
повече. - Тя се извърна и затършува
на задната седалка за бира.
Кутията беше топла. Пеги я запрати
обратно в сака и се облегна
нацупено на вратата със скръстени
ръце. Едри капки пот се стичаха по
челото й.
- И това ще стане - отвърна Тед
Бартън. Той се подаде през
отворения
прозорец и заоглежда наоколо с
унесено изражение. Почти не чу
гласа
на жена си, цялото му внимание бе
съсредоточено върху пътя и
гледката, която се разкриваше от
другата страна на хълмовете. - Още
малко остана - добави той, след
известна пауза.
- Ти и твоят проклет град!
- Чудя се, как ли ще изглежда? Знаеш
ли, Пеги, изминали са
осемнадесет години. Бях само на
девет, когато семейството ни се
премести в Ричмънд. Интересно, дали
някой ще си спомни за мен?
Старата учителка - мис Бейнс? Или
пък негърът, който се грижеше за
нашата градина? Доктор Долан.
Толкова много хора ме познаваха.
- Сигурно са измрели - отвърна Пег и
разклати яката на блузата си.
Черната й коса бе прилепнала по
шията, струйчици пот се стичаха по
бялата кожа между гърдите й. За да
се разхлади, беше свалила обувките
и чорапите си и навила ръкавите.
Полата й бе измачкана и посивяла от
прах. Около колата бръмчаха мухи,
една от тях кацна на потната й ръка
и тя ядно се опита да я смачка.
- Що за ужасен начин да си прекараш
отпуската! По-добре да си бяхме
останали в Ню Йорк, да се печем на
жегата. Но поне щяхме да имаме
нещо за пиене.
Хълмовете отпред се издигаха
стръмно нагоре. Пакардът се задави
и
отново подскочи напред, след като
Бартън превключи на по-ниска
предавка. На хоризонта блеснаха
заснежените върхове на планини -
приближаваха се към Апалачите.
Бартън поглъщаше развълнувано тази
гледка на познати от детството
хълмове, клисури и долини, които не
се
бе надявал някога да зърне отново.
- Милгейт е на дъното на една малка
долина - заобяснява той. - От
всички страни е ограден с планини.
Само този път води до него, освен
ако, разбира се, не са построили и
друг, откакто съм го напуснал.
Едно малко градче, скъпа. Като
стотици други. Два универсални
магазина, дрогерия, железария...
- А барове? Моля те, кажи че има поне
един свестен бар!
- Не повече от няколко хиляди жители.
Малко коли идват насам. Земята
тук не е кой знае колко плодородна -
твърде камениста е. През зимата
падат големи снегове, а през лятото
е горещо като във фурна.
- Без майтап? - озъби се Пег. Лицето й
бе побледняло, а устните й
бяха придобили сивкав отенък. - Тед,
май ми става лошо.
- Още малко и сме там - отвърна
замислено Бартън. Той се провеси от
прозореца и втренчи очи напред. -
Божичко, ето я старата ферма! Точно
както си я спомням. И отбивката - той
зави по един малък страничен
път. - Вече сме съвсем близо, отвъд
този хребет е.
Пакардът набра скорост. От двете
страни се занизаха изсъхнали ниви и
срутени ограждения. Настилката на
пътя бе напукана и тук-там обрасла
с трева. Пътят бе тесен, с много
остри завои.
Бартън се прибра вътре.
download all file - 88kb .zip