The Cosmic puppets
Philip K. Dick

Copyright c. A.A. Wynn, Imc. 1957
Grafton books

Юлиян Стойнов, превод, 1992

ВОЙНА НА РЕАЛНОСТИ
Филип К. Дик
1
Питър Трилинг наблюдаваше мълчаливо как другите деца си играят в
прахта край верандата. Вниманието им беше напълно погълнато от
играта. Мери месеше замислено кафяви топчици глина и ги оформяше в
най-различни фигури. Ноакс бършеше потта от челото си и отчаяно се
мъчеше да й подражава. Дейв и Уолтър бяха вече приключили. Мери
преметна назад немирния кичур коса, изправи рамене и постави пред
себе си миниатюрно глинено козле.
- Виждате ли? - запита тя настойчиво. - Къде са вашите?
Ноакс увиси нос, ръцете му бяха твърде бавни и несръчни за да се
мерят с пъргавите пръсти на момичето. Мери вече бе смачкала глиненото
козле и оформяше малко конче.
- Вижте какво направих - рече с хриплив глас Ноакс. Той вдигна пред
себе си грубо оформен самолет и го завъртя като придружи полета му
със съответното бръмчене от уста. - Харесва ли ви? Бива си го, нали?
Дейв презрително изсумтя.
- Скапана работа. Я виж това - той побутна напред своята глинена овца
и я разположи внимателно до кучето на Уолтър.
Питър продължаваше да ги наблюдава мълчаливо. Седеше настрана от тях,
на последното стъпало на верандата, обгърнал с ръце коленете си и ги
следеше с големите си, влажни, кафяви очи. Сламеноруса коса се
спускаше на кичури през широкото му чело. Страните му бяха потъмнели
от горещото лятно слънце. Беше само едно малко момче, слабичко, с
несъразмерно дълги крака, костелив врат и странно оформени уши. Не
обичаше да говори, обичаше да седи и да наблюдава другите.
- Какво е това? - запита Ноакс.
- Крава - Мери дооформи краката на глинената фигура и я постави до
самолета на Ноакс. Ноакс следеше с тревога движенията на момичето и
се отдръпна, придръпвайки към себе си самолета. След това отново го
вдигна във въздуха с нещастно изражение на лицето.
По стълбите на пансиона бавно слязоха доктор Мийди и мисис Трилинг.
Питър се отдръпна да направи път на доктора като внимателно избягна
допира с панталоните и черните лачени обувки.
- Хайде, Мери - подвикна доктор Мийди на дъщеря си, като хвърли
поглед на своя позлатен джобен часовник. - Време е да се връщаме в
Сенчестата къща.
Мери се изправи неохотно.
- Не мога ли да остана още малко?
Доктор Мийди прегърна с любов раменете й.
- Трябва да тръгваме, малка скитнице. Влизай в колата - той се обърна
към мисис Трилинг и заговори отново с професионален тон:
- Няма нищо тревожно. Най-вероятно причината са полени, от ракитовите
храсти. Сега летят навсякъде.
- Тези жълтите неща ли? - мисис Трилинг потърка зачервените си очи.
Лицето й бе подпухнало, а клепачите - подути. - Но миналата година
нищо ми нямаше.
- Алергията е странно нещо - опита се да обясни доктор Мийди. Той
захапа пурата със зъби. - Мери, казах ти да влезеш в колата. - Доктор
Мийди отвори предната врата и се намести зад кормилото. - Ако тези
антихистаминови таблетки дето ви ги дадох не помогнат, обадете ми се.
Всъщност, нали довечера ще дойда за вечеря.
Мисис Трилинг премигна със зачервените си очи, кимна на доктора и
изчезна обратно в пансиона, връщайки се в знойната кухня при купищата
неизмити от обеда чинии . Мери пъхна ръце дълбоко в джобовете на
джинсите и промърмори разочаровано:
- Само ни развали играта.
Питър скочи от стъпалото, на което седеше.
- Аз ще те заместя - каза той тихо, вдигна от земята глинената топка
на Мери и започна да я оформя.
* * *
Кипящото лятно слънце пръскаше огнени лъчи над разхвърляните по
хълмовете ферми, над горичките от диви шубраци, сред които стърчаха
тополи, кедри и лаврови дръвчета. И, разбира се, борове. Намираха се
някъде на границата между областите Патрик и Керол. Шосето беше в
ужасно състояние. Елегантният жълт пакард кашляше задавено и се
клатеше измъчено нагоре по стръмния път през Вирджинските хълмове.
- Тед, хайде вече да се връщаме - изпъшка Пеги Бартън. - Не издържам
повече. - Тя се извърна и затършува на задната седалка за бира.
Кутията беше топла. Пеги я запрати обратно в сака и се облегна
нацупено на вратата със скръстени ръце. Едри капки пот се стичаха по
челото й.
- И това ще стане - отвърна Тед Бартън. Той се подаде през отворения
прозорец и заоглежда наоколо с унесено изражение. Почти не чу гласа
на жена си, цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя и
гледката, която се разкриваше от другата страна на хълмовете. - Още
малко остана - добави той, след известна пауза.
- Ти и твоят проклет град!
- Чудя се, как ли ще изглежда? Знаеш ли, Пеги, изминали са
осемнадесет години. Бях само на девет, когато семейството ни се
премести в Ричмънд. Интересно, дали някой ще си спомни за мен?
Старата учителка - мис Бейнс? Или пък негърът, който се грижеше за
нашата градина? Доктор Долан. Толкова много хора ме познаваха.
- Сигурно са измрели - отвърна Пег и разклати яката на блузата си.
Черната й коса бе прилепнала по шията, струйчици пот се стичаха по
бялата кожа между гърдите й. За да се разхлади, беше свалила обувките
и чорапите си и навила ръкавите. Полата й бе измачкана и посивяла от
прах. Около колата бръмчаха мухи, една от тях кацна на потната й ръка
и тя ядно се опита да я смачка.
- Що за ужасен начин да си прекараш отпуската! По-добре да си бяхме
останали в Ню Йорк, да се печем на жегата. Но поне щяхме да имаме
нещо за пиене.
Хълмовете отпред се издигаха стръмно нагоре. Пакардът се задави и
отново подскочи напред, след като Бартън превключи на по-ниска
предавка. На хоризонта блеснаха заснежените върхове на планини -
приближаваха се към Апалачите. Бартън поглъщаше развълнувано тази
гледка на познати от детството хълмове, клисури и долини, които не се
бе надявал някога да зърне отново.
- Милгейт е на дъното на една малка долина - заобяснява той. - От
всички страни е ограден с планини. Само този път води до него, освен
ако, разбира се, не са построили и друг, откакто съм го напуснал.
Едно малко градче, скъпа. Като стотици други. Два универсални
магазина, дрогерия, железария...
- А барове? Моля те, кажи че има поне един свестен бар!
- Не повече от няколко хиляди жители. Малко коли идват насам. Земята
тук не е кой знае колко плодородна - твърде камениста е. През зимата
падат големи снегове, а през лятото е горещо като във фурна.
- Без майтап? - озъби се Пег. Лицето й бе побледняло, а устните й
бяха придобили сивкав отенък. - Тед, май ми става лошо.
- Още малко и сме там - отвърна замислено Бартън. Той се провеси от
прозореца и втренчи очи напред. - Божичко, ето я старата ферма! Точно
както си я спомням. И отбивката - той зави по един малък страничен
път. - Вече сме съвсем близо, отвъд този хребет е.
Пакардът набра скорост. От двете страни се занизаха изсъхнали ниви и
срутени ограждения. Настилката на пътя бе напукана и тук-там обрасла
с трева. Пътят бе тесен, с много остри завои.
Бартън се прибра вътре.


download all file - 88kb .zip