"Наскоро си купих издание на "Соларис" на английски език. Въпреки че бях чел книгата още през шестдесетте, я препрочетох, за да преценя качеството на превода. И странно - някои от нещата в нея ми изглеждаха непознати. Просто не си спомнях да съм ги чел преди. Препрочетох я още веднъж, по-внимателно. Нямаше съмнение - две страници от последната глава ми бяха напълно непознати. Нямаше как просто да съм ги забравил - те съдържаха самата същност на книгата. Същност, твърде различна от това, което си представях преди. Взех старото издание на "Соларис" на руски и го сравних с английското. Наистина, тези две страници просто липсваха в него. Оказа се, че липсват и във всички други издания на руски език - просто тук беше пипала ръката на цензора. За да заличи и най-леката следа от неблагомислие и неправоверност..." Горното е цитат от предговора на едно руско томче за фантастика на религиозни теми. Съставителят (и автор на предговора) Владимир Гопман привежда вътре и самите две страници. Прочетох ги и аз, и... непознати! Направих сверка - липсваха от всички български издания на "Соларис". Цензурирани в подражание на Големия Брат. Беше трудно да преценя откъде точно са изрязани, както и дали не е пропуснато още нещо - нямах оригиналния текст. Преди няколко дни обаче един познат успя да намери пълно издание и преведе липсващите страници точно, заедно с по няколко реда преди и след тях, за да може да се направи връзката. Позволявам си да ви предложа превода. Вероятно ще останете много изненадани (а може би и малко разочаровани) от идеята на Лем, особено ако сте имали своя, твърде различна (както това беше с мен); може би ще е добре успоредно с тях да се прочете и книгата. Така или иначе, липсващите страници са пред вас. Григор Гачев В кабината влезе Снаут. Огледа се, после хвърли поглед към мен. Станах и се приближих към масата. - Искаш ли нещо? - Струва ми се, че нямаш никаква работа, а? - попита той, като примигваше. - Бих могъл да ти намеря, трябва да се направят известни изчисления, разбира се, не е толкова срочно... - Благодаря, - усмихнах се аз, - но това не е необходимо. - Сигурен ли си в това? - попита той, като гледаше през прозореца. - Да. Размишлявах за разни неща и... - Бих предпочел да не мислиш толкова. ====> ТУК ЗАПОЧВА ИЗРЯЗАНИЯТ ТЕКСТ - А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми... ти... вярваш ли в бога? Снаут ме погледна проницателно. - Какво? Кой вярва днес... В очите му светеше безпокойство. - Всичко това не е така просто - започнах с безгрижен тон. - Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник? - Неудачник? - учуди се Снаут. - Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове... гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници... - Не, - прекъснах го, - имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог... инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение. - Някога манихейството... - неуверено започна Снаут. Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна. - Това няма нищо общо с доброто и злото - тутакси го прекъснах. - Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това... - Не познавам такава религия - каза Снаут след кратко мълчание. - Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог - това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека... Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика. - Не - отговорих аз упорито, - нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този... мой... бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли? - Ах, - каза Снаут, - как веднага... Той посочи с ръка към океана. - Не, - възразих аз, - и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по-скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог... Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време... - Ние вече сме го забелязали - кисело проговори Снаут. - Новите и свръхновите... по твоему, това са свещи пред неговия олтар? - Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря... - А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, - забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. - Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец. - А ние за известно време бяхме негови играчки, - довърших аз. - Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои - да ги наречем така - екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете... - Отказвам се от авторството - подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора. Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно. - Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? - попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня. - Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има. ====> ТУК СВЪРШВА ИЗРЯЗАНИЯТ ТЕКСТ - Мимоидът... - каза тихо, с променен глас Снаут. - Какво? Ах, да, забелязах го още преди. Много е стар. И двамата гледахме ръждиво замъгления хоризонт. - Ще полетя - обадих се неочаквано. Още повече, че никога не съм напускал Станцията, а това е добър случай. Ще се върна след половин час... - Какво приказваш? - разшири зеници Снаут. - Ще полетиш? Къде? - Там - и аз посочих бледожълтото петно, което мъждукаше на хоризонта. - Какво лошо има в това? Ще взема малкия хеликоптер. Ще бъде много смешно, ако на Земята се наложи някога да призная, че съм соларист, който никога не е дори стъпвал на Соларис.