ПОЛ АНДЕРСЪН
ГОСПОДАРЯТ НА ХИЛЯДИТЕ СЛЪНЦА
--- Всичко, което си представи човек,
непременно съществува
някъде във Вселената -- разсъждавах
аз. -- Планетите са такова
огромно количество, с такива
разнообразни условия на тях, че
съществуват най-различни форми на
живот, разум и култури. Често ми
се е налагало да посещавам светове,
където се подвизаваха
огнедишащи дракони или потайни
гномове бяха създали такива чудеса,
че биха омагьосали и привиденията
от бабешките приказки. Попадал
съм и на места, където обитаваха
магьосници и използуваха
телепатична псевдохипноза. Знаете
ли, няма такава, дори
най-невероятна приказка, която да
няма някакъв шанс да се окаже
действителност някъде на другия
край на Галактиката или дори
по-далеч.
Леърд се съгласи с кратко кимване.
--- Да, така е -- отговорът му бе
странно мек и мъчителен. --
Ето как аз веднъж пуснах джина от
бутилката.
--- Гледай ти, колко интересно! И как
се държа той?
--- Той ме уби!
Тъкмо бях решил да се разсмея
весело на шегата и устата ми се
отвори, когато погледнах Лейърд и
веднага побързах да я затворя.
Той бе абсолютно сериозен. При това
не изкуствено, като артист,
който се опитва да изиграе комична
роля. През погледа му мина нещо
жалко, мрачно и по странен начин се
обърка с ужасяващо студен
сарказъм.
За съжаление, познавах го зле. . И
никой друг не можеше да се
похвали с нещо повече. Времето
предпочиташе да си прекарва в
Галактическото Търсене, да блуждае
сред хиляди страшни планети, на
които човек дори не искаше око да
хвърли. Рядко се връщаше в
Слънчевата система и оставаше по-кратко
от който и да било негов
колега. Какво всъщност е намерил,
предпочиташе обикновено да не
приказва.
Иначе бе здрав и як, висок над шест и
половина фута, с
мургаво лице и орлов поглед с
удивително ярки зеленикаво-сиви
очи.
Това, че вече не бе млад, можеше да
се види само по малкото
сребърни нишки в косите. Не обичаше
да говори и почти не се
смееше, но бе с всички вежлив. Тези
които го познаваха от преди
тридесет години и знаеха, че бе един
от най-смелите и весели
офицери на Слънчиевия флот, смятаха,
че по време на Метежа нещо бе
ударило силно психиката му и
никакъв лекар не можеше да открие
причината за промените. А самият
той не разказваше нищо. След
войната потърси назначение в
Космическото Търсене и заседна в
него.
Тази вечер ние се оказахме сами в
хола на Лунното отделение
на Изследователския Клуб, който се
намираше в едо здание извън
главния купол на Селена-Център.
Настанихме се в ъгъла до
грамадното стъкло и си поръчахме
центавриански коктейл и водихме
доста принуден разговор.
Събеседника ми почти не се
намесваше и аз
не успявах да разбера, има ли нужда
от водения разговор и въобще
от някакво общество.
Просторната зала бе почти празна.
Прозорците ни показваха
величествения и същевременно див
лунен пейзаж. Натрупаните канари
по края на близкия кратер, зад който
се простираше черна пустиня,
бяха заляти от синята земна
светлина и изглеждаха фантастично.
Отгоре ни покриваше мракът на
Космоса, опръскан с безброй искри
на
застиващите пламъци.
--- И защо тогава сте все още жив --
поинтересувах се аз.
download all file - 30kb .zip