СЛУЧАЯТ БЕНКОВСКИ Уважаван човек беше Мурад бей. Минеше ли по улиците, и мало и голямо поклон правеше и евет думаше. И плевенският паша неведнъж му бе идвал на гости. И керван с гайтани да премине, и аскер в градчето да отседне, баш предводителят все първо да почете бея отиваше. Не че имаше голяма власт Мурад - бей да си в забутано старопланинско градче не е кой знае какво. Не че беше богат - дори измежду гяурите някои чорбаджии биха могли да купят всичко, що имаше той, и да не се охарчат твърде. Не че беше и родовит - туй пък най-малко от всичко. Син беше на местен онбашия, и повече от командир на рота аскери не му се полагаше да бъде. А защото беше умен беят. Умен и мъдър като никой друг. Нямаше за него тайна у никого, скрития разкриваше пред всички, измамника за смях правеше, лютия с блага дума успокояваше. И и най-трудните спорове, дето на живот и смърт изглеждаха, уреждаше Мурад бей без затруднение. Дума да кажеше, като дялан камък пасваше - тръгнеш ли да я местиш, за резил ставаш. Съвет да дадеше, като ятаган в ножница влизаше - изпълни ли го човек, знаеше, че всичко ще се уреди като по шербет. И най-вече защото беше добър човек. Помощ никому не отказваше, тайна пазеше като гроб. Затова и пашата честичко му гостуваше, и пътници го посещаваха, и българите снемаха фесове, кога го видеха. Затова и беше станал бей, без ни от род да е, ни да се е прославил в бой срещу неверниците. Ако му дадеше Аллах години, и паша би станал. Затова и остана градчето мирно по време на големите бунтове на раята по Панагюрско и Белочерковско, дето с армия ги потушаваха преди няма месец. По-добър слуга султанът по цялата си империя не би намерил. Навън беше горещ следобед, та Мурад бей беше седнал в източната стая на конака. Внезапно размислите му бяха прекъснати, когато в стаята влезе бимбашията - едър мъж, накичен с оръжие. - Избягал бунтовник хванахме, беим. Носеше го Янтра, и беше несвестен, та Фикри онбашият го закачи с един чепат прът и го изтегли. Когато го свестихме и видя кои сме, измъкна ми единия ятаган и се опита да ни съсече. Добре, че беше омаломощен, та го удържахме. Да го водим ли в Плевен, че да го обесят, или първо ти ще го съдиш? Мурад бей бързо остави чибука. - Сакън, да не сте посмели да го водите! Пашата е добър правоверен и слуга на султана, ала малко ревностен си пада. Така и преди три години, като хванаха оня Джингиби - веднага го прати в София на бесилото. Ако ми го беше дал да поговорим, че да го убедя да кротува, такъв шпионин щеше да стане от него, дето по цялата султанска земя няма. А те само опропастиха талантливия човек... Доведи бунтовника при мен, че да му дам акъл в главата. Бимбашията го изгледа със съмнение, ала неведнъж беше виждал какво можеше благата дума и ясната мисъл на Мурад бей. Свирна през прозореца и скоро вратата на стаята се отвори отново. Вътре беше вкаран пъстроок перчемлия с вързани на гърба ръце. - Излезте сега и ни оставете сами. Не се безпокойте, ятаганът ми е до мен, а той е вързан и без оръжие - отпрати Мурад ага аскерите. Когато те затвориха вратата, той я залости отвътре. След това отиде до бунтовника и преряза въжетата с ятагана. Пленникът беше така изненадан, че не понечи да го нападне. - Сядай, че да си поговорим - рече беят и побутна към мъжа ниско столче. - Аз съм Мурад бей. Чувал ли си за мен? - Да - отвърна бунтовникът. Очите му бързо обшариха стаята. Нямаше накъде да бяга - и вратата, и прозорецът водеха право към стражата, а единственото оръжие наоколо беше ятаганът в ръцете на бея. - Тогава знаеш, че държа на думата си. Чуй я сега: ако си поговорим като хора, без да се опитваш да бягаш, ще те пусна, когато свършим. Ще те пусна свободен, ако ще пашата да ме обеси за това. Разбра ли? - Разбрах - отвърна изненадано бунтовникът. - Нека тогава да започваме. - Мурад бей остави ятагана настрани. - Сядай де! Аз си казах името, сега е твой ред. Как те викат? Перчемлията седна и подпря глава с ръце. - Георги. Георги... Бенковски. - Как попадна в Янтра? - Скочих в нея. - Бягал ли си от някого? От аскера, дето разори разбунените села? Сам ли беше? Смътното огънче в очите на Бенковски подсказа на бея отговора. - Не се безпокой, няма да искам да предадеш твоите хора. Сигурно и те са скочили с теб в реката (огънчето за момент премина в учудване), и са се удавили - дотук доплава само ти, останалите са потънали. - Като знаеш всичко, защо ме разпитваш? Какво искаш? - Да разбера защо се бунтувате. Защо не се опитате да си вземете своето без кръв и оръжие. Лицето на перчемлията се изкриви в гримаса. - Точно ти ли ме питаш за това? Да не би да не знаеш, че страдаме всеки ден от вас? Че не можем да издумаме дума за собствена държава и срещу султана? Че който се опита да си вземе своето, пада от ятаган? Че вие, турците, ни имате за животни? Че... Бенковски се задави и повърна на пода локва кална, речна вода. Мурад бей се направи, че нищо не е станало. - Че ако си имате собствена държава, ще можете ли да издумате нещо срещу нея и срещу вашия султан? Коя държава оставя нещата яваш-яваш? Не си прав, Бенковски ефенди. Помисли, и сам ще разбереш. - Ние с нашата държава ще сме съгласни, с вашата не сме! - Защо? Какво ще ви даде вашата държава, дето няма да го даде нашата? - Свобода ще ни даде! Вече няма да трябва да търпим всеки турчин само защото е турчин! Хората ще са равни, и всеки ще бъде съден според каквото е сторил! Мурад бей се усмихна. - Че кому е отказано да приеме исляма? Направете го, и веднага получавате всички права на правоверния, ставате равни с турците по всичко. Много от вас го сториха, и нямат никакви проблеми - не се бунят, доволни са. А вие? Сами не щете доброто, пък сте тръгнали да се биете за него. Защо така, когато иначе е толкова по-лесно? Бенковски настръхна. - Аз вярата си не давам! И никой българин няма да я даде! Наша си е, не я продаваме срещу сребърници! - Че какво значение има вярата, ефенди, ако децата ти са гладни и голи? Питат ли те те от коя вяра си, или искат да ги нахраниш? Какво ще им отговориш - "ще стоите гладни, защото аз не си сменям вярата, ще живеете като скотове, и последният турчин ще ви тъпче, няма да идете да учите в Стамбул, няма да станете важни хора с власт да правят нещата по-добри за нас българите." Туй ли ще им речеш? Въстаникът се поукроти. Продължи да пронизва Мурада с поглед, но не отговори. - А вие на всичкото отгоре ги пращате на сеч с тая ваша буна! Разбирам - вашият господ така ви повелява, на смърт да отидете, но вярата да не предадете. То и нашият Аллах така е рекъл, ама кой разумен човек ще го стори? Млад си, Бенковски ефенди, затова си горд и буен, така и трябва. Ала е време да погледнеш с очите на разума, а не с тия на сърцето. Не разбираш ли, че това е начинът вие да вземете в ръцете си власт и да струвате добро за българския род? Зная, че ти е трудно да приемеш нещата такива, и не те насилвам. Просто помисли, и реши както смяташ за добре сам. Бенковски наведе глава. Само да не пресоля гювеча, си рече Мурад бей. - Добре. Не щете да си давате вярата - не щете. Искате така да сте равни на останалите. Тъй да е, съгласен съм. Но погледни какво направихте с тая буна? Доближихте ли се до равенството? Напротив. Сега турци и българи се мразят по-силно отвсякога заради избитите в битката. И ще бъдете тъпкани още по-жестоко! Разбирам, че намеренията ти са били добри, ефенди. Но погледни какво постигна с тях! Ще има ли скоро мир между хората? Ако беше тръгнал с добро и молба, щеше пак да направиш хората да са равни. Може би не веднага, но кое хубаво нещо става бързо? А така само направи задачата си по-трудна. - Мръсна лъжа! Че може ли нещо да се постигне с мир в тая разкапана империя! Кога българите са постигнали нещо, кога са спечелили някакво право? Мурад бей, чувал съм много добро за теб, не предполагах, че ще излъжеш така! Очите на бея се окръглиха от учудване. - Недей така, Бенковски ефенди! Ти си още млад, но аз тук съм изчел твърде много стари книжа, и добре зная какво е било преди! Някога е имало кръвен данък - всяко семейство е трябвало да даде по едно мъжко дете за султански еничар. Къде го тоя данък сега? Знаеше ли изобщо, че го е имало? Някога са ви обръщали в правата вяра насила, с огън и меч - кой и къде сега го прави? Забранено е със султански ферман! Плащали сте преди куп данъци, сега е един повече от тези на правоверните, и той нищо не е. Жените ви не са можели да сложат гердан, мъжете - да се качат на кон, сега правите каквото щете и я се намръщи някой старец турчин, я не. Някога не е можело да се произнесе дума за друга вяра освен правата - сега си имате Гюлханския хатишериф, дето ви дава да имате собствена църква и вяра. Някога сте били просто роби, които всеки е можел да убие за развлечение - сега в Хатихумаюна пише черно на бяло, че за почти нищо не могат да ви бутнат. Как да не се е постигнало нищо! Че вие за последните сто - сто и петдесет години извървяхте пътя от абсолютни роби до почти равни на истинския правоверен. Ако не се бяхте бунили, за двайсетина години щяхте да вземете и останалото. Наскоро мина по търговия насам едно момче от Бяла черква, Кириак Стефчов го викат, та си поприказвахме по тия работи - много ги разбира, поговорете с него, като излезеш оттук. Пък никой не те кара насила да се съгласиш с каквото и да е. Ти сам ще си решиш прав ли съм, или те лъжа. - Не вярвам! А и защо да чакаме години, Мурад бей, когато можехме да си вземем нещата още сега? Вярно е, не успяхме. Но ще дойде ден да ни помогнат отвън - я Европата, я Русия. - И да ви помогнат, ще е за да ви заробят те, Бенковски ефенди. Даже и вашият Джингиби го беше разбрал. Никоя от големите държави не дава помощ, ако няма да получи срещу нея владения. И тогава ще трябва първо да напълните гушите на новите си господари, а после да мислите за свобода. А пък при нас вече нещата са напред, и ние сме тези, които имаме изгода да ви направим свободни, за да работите като за себе си. Вярвай ми, истина ти думам. Бенковски се намръщи. - Те няма да ни заробят. Ще ни помогнат да си направим собствена държава. Оттам нататък каквото и да ни правят, все ще сме по-добре, отколкото така. - Дали ще ви дадат собствена държава? Не ми се вярва. Но дори и така да направят, те ще ви наредят кой да ви е султан, и ще си сложат техен човек. Да ви държи и да работите за тях. Вярваш ли, че ще е иначе? Само дето няма да трябва ти да се кланяш пред европееца или руснака на улицата, а страната ти ще се кланя пред Европа или пред Русия. Дали това е по-приятно? - Ама нашата държава няма да е царство, ами чиста и свята република. И това го е казал Левски, ние така му викаме. Всички ще решават какво да се прави, и така ще бъде правено само доброто за нас! - Бенковски тържествуваше: за пръв път през словесната схватка беше поставил противника си натясно. Или поне така му се струваше. - Кой ще го решава това, Бенковски ефенди? Ще ви оставят ли вашите освободители да имате република, когато на тях им трябва техен цар на престола? Пък и републиките, чувам, си избирали цар на всеки четири години. - Мурад бей лесно се нагаждаше към речника на събеседника си. - Виждам по очите ти, че не ми вярваш, но това е така. Попитай който щеш от старите хора, ще ти го каже - да не речеш, че съм тръгнал да те лъжа нарочно. Пък и дори да направите република, какво ще изберете? Ето ви, вдигнахте буна в няколко села. А колко още български градове и села стояха мирни? На всеки един разбунтувал се има по сто такива, дето не са мръднали. Не е ли това един избор? Избор в полза на разума. А ти искаш да наложиш на всички да живеят както ти си решил. Така ли ще избирате във вашата република? - Мируват, защото се боят от вас! Ако я нямаше султанската армия, всички да са се вдигнали като един! - Не си прав, Бенковски ефенди. Излез и разпитай из града кои са били съгласни с буната ви. Никой няма да се побои да ти каже - знаят, че аз за съгласие не съдя. Двама-трима младоци да са, и това е всичко. Хора буйни и горди, но още млади и непремислили нещата, като теб. Старите, улегналите, мъдрите хора всичките са против буната. Защото знаят, че каквото поискат, ще го имат много скоро и без нея. И така е от Охрид до Силистрия. Ще наложите ли няколко селца волята си на цялото Българско? И ако да, каква ще е тая република и равенство? - Но те са заспали! Просто трябва да се пробудят, и ще се вдигнат заедно с нас. - Не са заспали, Бенковски ефенди. Просто не са луди глави като теб и хората ти. Нали пращахте разни ми ти апостоли да ги убеждавате да се вдигнат с вас - мислиш, че не знам ли? И какво стана? Просто хората излязоха умни и предпочетоха да не си палят чергата. И с право. Сега народа ти навсякъде е под ятаган, а тук си кротува и добрува. Вие ако сте по-щури от добичета, че от добро да не разбирате, останалите хора не са. Прав ли съм? Ще ми кажеш, че си готов на всичко, за да си свободен. Добре. Аз изслушах твоите доводи, обмислих ги, и мисля, че по-лесно ще постигнете каквото искате както аз ви казах, отколкото както вие сте си наумили. Чрез заставането на влиятелни постове и борбата от тях за правата на народа ви, дори може би и за автономия и после за собствена държава. Ако, разбира се, поискате... -- Съмняваш ли се? -- изригнаха от очите на Бенковски пламъци. Май по негов тертип ще да са рисували българския лъв по разните им тайни истории, дето ги преписват нощем, рече си беят. -- Че ако един народ не иска собствена държава, народ ли е това?! -- Разбира се, Бенковски ефенди. Мъдър народ, който знае, че великата империя ще защищава правата му много по-добре, отколкото някаква си малка държавица. Колко голяма ще бъде държавата ви в сравнение с Османската империя? И дали ще получите изобщо някога всички земи, на които живеят българи? Такава държава винаги ще бъде обречена да бъде нечий васал и да се кланя някому. А ако сте част от империята на султана, ще сте горди жители на велика страна. Повярвай ми, наистина ти желая доброто. Сега изборът е твой, Бенковски ефенди. В твои ръце е кантарът с двете паници, и ти сам ще решиш коя е по-тежката. В едната е приемането на нещата каквито са. Борбата за влияние вътре в империята, за възможността да правите добро за своя род, да се борите за неговите права и за всичко, което поискате. С една дума - борбата за своето, но без кръв и бунт. Пътят на зрелия мъж. В другата са бунтовете. Избиването между българи и турци, вечната омраза между тях, която пречи да получите правата, за които се борите. Или ако не с турците - с тези, които ще дойдат след нас. Непрекъснатата борба, непрекъснатото разрушаване на постигнатото. С една дума - пътят на глупавия хлапак. Избирай сам, със собствената си преценка, без да те насилва никой. Аз ще те пусна свободен, каквото и да избереш. Бенковски подпря чело на юмруците си и се замисли. Беят прикри усмивката в брадата си и посегна към чибука. Допуши го, натъпка го отново с ароматен тютюн, изпуши и него. Вече посягаше пак към кесията с тютюна, когато въстаникът вдигна глава. - Избрах.