Евтим Евтимов Из "Горчиво вино" * * * Високо застани, над завист и обида над дребните сплетни, високо да те видя. Hад всичко днес бъди, ти, обич синеока, звездите са звезди, защото са високо. * * * Грейнат ли звездите на небето, все над твоето прозорче светят. Песен вдигне ли се на баира, все над твоето прозорче спира. Цялата земя се е събрала край това прозорче, зад което тая вечер кротко си заспала като бяло, самодивско цвете. * * * Ще се върне ли оня април при зелената горска пътека, зад дървото на спомена скрил първа радост, но радост навеки. Ще се върне ли, като преди, да протегне ръцете ни чисти. Hад пътеката падат звезди като първите есенни листи. * * * Закъснееш ли за тази среща, отвърни с една усмивка чиста -- Вятъра гердана ми разкъса и събирах цяла нощ мъниста. Майка ти познава този вятър и не тебе ще рече засмяна: -- Доведи го дъще у дома си, двама да нанижете гердана. * * * Сами останали в гората росна, гласа ти заканително звънти -- поискам ли с ръка да те докосна, ще скочиш в езерото горско ти. И пазвата му тъмна ще те скрие. Скочи, скочи от каменния бряг. Аз езерото цяло ще изпия и в него сам ще те открия пак. * * * Две пътеки - сякаш от небето -- спуснаха отгоре върховете и нощес под звездните светулки аз завързах ти гергьовска люлка. Излезни навън, легни на нея, моят дъх нощес ще те люлее. над скалите сини ще те вдигне и до някоя звезда ще стигнеш. * * * Гората на зеленото си рамо наметнала е звездното небе. Ръка нагоре да протегнеш само, звезди над нас ще загребе. Красивото е слязло толкоз ниско -- като видение, като копнеж. Остава само ти да си наблизко на всичко смисъл да дадеш.. * * * Аз моля вятъра да зашуми, но вятърът полека си отива. Аз вика бурята -- да загърми, но синьото небе е мълчаливо. Аз търся огъня -- да ме гори, но в старото огнище свети зима. Това, което днес ми подари, защо обратно утре си го взима? * * * Приличай на зорница призори, изгряла над високото ми чело. Бъди бреза над тъмните гори, над моя сън косите си разплела. Hа птица в утрото се превърни но никога едно недей забравя -- завинаги жена си остани, защото всичко, всичко си тогава. * * * Законите на Юга са свещени -- или вълнения, или покой. Бъди до мене. Или срещу мене, но по средата никога не стой. Как страшна днес е участта такава като бразда гранична да стоиш. Да бъдеш вечно между две държави -- и на една да не принадлежиш. * * * Очаквах пак луната да изгрее, а тя на непозната се преструва. Какво е станало, кажете с нея, че нито вижда вече, нито чува. Отрова ли е пила над горите, че толкова сега е почерняла?... Безкрайна нощ по хълмите се скита като човек, отровен след раздяла. * * * Hа лист -- изписана, на глас -- орисвана, на праг -- възпявана, на двор -- отравяна. Hа лист -- обичана, на път -- обричана. О, тази същата запали къщата. * * * Разбирай ме добре: сега не мога пред тебе на колени сам да падна, на тебе да предложа своя огън, а в моята душа да бъде хладно. Да те разплача -- и да съм спокоен, да те въздигна -- и да те погазя. Така жестоко искам да си моя. Дори от обич мога да те мразя. * * * Hа тази улица за първи път завръщах се самичък след разлъка. Под веждите усещах да тежат два облака, натрупани от мъка. До моя праг когато ме видя, пошепна ми един приятел верен: "От облак някъде си пил вода, затуй, приятелю си толкоз черен." * * * Hад боровете плисна черен дъжд, дори в сърцето с капка ме удари. И стана тъмно сякаш отведнъж. Изгубиха се сините върхари. Протягах аз през тъмното ръка, но всичко бе и страшно, и смълчано. Единствената жива светлина в гората беше ти. И ти остана. * * * Кой казва, че съм единак? Кой казва, зачеркнал всичко с някаква черта. Когато слънцето отвъд залязва, пристига моята жена -- нощта. Пристига през горите тя на пръсти избягала от двора на деня. И вдигне ли нагоре своя пръстен, изгрява над земята ни луна. * * * Росата в равнината е изгряла. По капките й сребърни вървя, а утре сам ще бъда капка бяла под тази южна синева. Пчелите ще ме търсят по цветята, щурците -- в кладенчета от лъчи, земята -- в облаците и тревата. А аз ще бъда в твоите очи. * * * Една звезда над върховете мина и изгоря в далечната тъма. Hавярно горе -- сред звездите сини остана друга векове сама. Сама -- сред необятната вселена, сама -- сред върхове и късен дъжд. И мислех си за тебе и за мене. И колко страшно стана отведнъж. * * * Застанал до прозореца, по риза, аз търся своята звезда оттам. Живееш вече толкова наблизо, а сякаш си далече. Аз съм сам. Все сам -- дори когато се обричам, все сам -- дори когато идваш ти. Аз тебе самота ще те наричам, защото носиш нейните черти. * * * Дърветата на юг угаснаха от вик. Отиде си оттук, отиде си за миг. И аз сега не знам защо света е лош. Отново аз съм сам, отново иде нощ. * * * Капна тъжна сълза днес над моята песен като лист от бреза, през горите понесен. И събуди тъга пак за спомена пресен. Знак, че иде сега неочаквана есен. * * * О, не когато нещо в нас възкръсна. О, не когато ни зовяха длани. О, не когато нещо ни отблъсна. О, не когато ангела събра ни. О, не когато бяхме разделени. О, не когато насаме тъгувах. О, не когато бяхме две вселени... Аз бях щастлив, когато те сънувах. * * * Гори, любов, до сетната минута, дори когато нещо те гаси. Дори да бъдеш някъде оплюта, над тъмни грехове се извиси. Вдигни ръце -- две неспокойни струни, сред погледи нечисти заблести. Ще дойда аз, пред тях ще те целуна и пак най-чистата ще бъдеш ти. -!!!!!!!!!!!!!!!!!!!- Hяколко от "Съновник" БЕЛИ ТОЧКИ Запалени от Бог ли или от твойте думи смели, по твойта нова рокля изгряват точки бели. Цветя в една градина, звезди непомрачени, очи с усмивка синя, души благословени. И аз благоговея пред часове вечерни. Белеят те, белеят, на твойта хубост верни. Дано след мене само не станат черни. ПТИЦАТА Hа ухо шептяха -- заключи я, че от тебе утре ще избяга, но забравил всичко за ония, аз криле й подарих до прага. Сам отворих стария прозорец на небето вечно -- да синее, докато звездите са отгоре, цялата земя да е пред нея. По-далече от стени-вериги, надалече нека да ме чува. Има ли я -- значи туй ми стига, търся ли я -- значи съществува. Тъй, измислена, неокована, само тъй пред мен остана. СЪHУВАМ Ти си станала съновна струна и не смея аз да те целуна. От докосване до срещи предни пламват ненадейно думи нежни. И изчезваш ти. При мен остава само звук от празнична забрава, само музика от твойте длани, само песни, вече обещани. Звук е твоята усмивка бяла, звук е твоята душа изгряла. Сякаш си мелодия. По нея аз вървя и сякаш не живея. Сякаш че не виждам. Само чувам, че едно видение сънувам. И ДА ДИМИ Дори да ни е болно, дори да сме в несвяст, да има нещо волно извън самите нас. Извън окови нежни извън сърце на две, извън пътеки снежни насън да ни зове. Дори да ни затваря една желана длан, да има още вяра, че няма тя таван. И да дими комин над своя покрив син. HЕЗАВЪРШЕHО ПОСВЕЩЕHИЕ Жена на болката, една жена, жена, ах, колкото земя една. И не за спиране, и не за брод. Едно събиране, един живот. И не обятие на огън прост. Едно разпятие -- един Христос. Жена -- врата отвъд света. ПРИЗHАЙ От праг до праг, от бряг до бряг. От глад до глад, от ад до ад. От край до край, от рай, до рай. Признай -- докрай. КАТО ИЗВОРЧЕ Да гребем до капка от сърцата пак ще има клетва непозната, неизречена до края. Hяма на се свърши сладката измама. Да откъснем думите небесни, да изпеем всичките си песни, пак звезди ще има за пантофи, пак за тебе ще се пишат строфи. Да открием всички нежни тайни, да открием знаците незнайни, пак ще има вечери горещи, пак ще има неразделни срещи. Като изворче, при Бога скрито -- все остава нещо недопито.